Тя стоеше на брега, а вълните се плискаха в краката й. Пред нея лежеше морето – огромно, подвижно, стигащо чак до хоризонта. Това беше първата й среща с него и тя бе притеснена, макар че се беше подготвила добре. Беше чела за химическия му състав и за подводния свят, беше се учила да плува в басейна в града и дори бе печелила малки състезания с другите момичета. Беше слушала захласнато историите за онези, преплували морето надлъж и нашир. В мечтите си искаше да е като тях – господарка на безбрежните води – но нещо в душата й казваше, че няма да е толкова лесно.

Дните и годините на обучение вече бяха зад гърба й. Сега стоеше на брега и се взираше във водата.

Магистралата лежи опъната пред мен – просторна цветна ивица, оградена от пъстри стени. Погледът непрекъснато отскача от реклама на реклама, които покриват всички повърхности. На места се редуват скучноватите поредици от еднакви лица на Загорка, после прелитам покрай някаква прекалена феерия от цветове на Батибалено, която накрая се успокоява до простичкото черно и бяло на някаква банка.

Сам съм в Реното, ако не се брои лабрадорчето, което дреме в кошчето си отзад. Купих го от една разпродажба в ПетВет, имаше си 10% отстъпка, безплатна първа ваксина и каишка в небесносиньо. Стори ми се на сметка, пък и дъщеря ми ме врънкаше отдавна за такова.

Лабрадорчето изглежда кротко. Дреме си и не реагира на музиката от Блаупункта, която усилвам на моменти, когато пускат нещо любимо. Обикновено си припявам на някои реклами, на най-любимите, защото част от другите са непоносима боза.

Има обаче няколко, които изпъкват от общата маса като музика и текст и ме пълнят наистина много. Може би са ги насочили точно към мен, знам ли? Може това да е причината да ми харесват? Казват, че всички се поддаваме на рекламите, сигурно е вярно за другите, но не и за мен.

Доклад на Свързващия от десантната капсула към Командващ мисията:

1. Докладвам – кацането на капсулата премина успешно в предварително определения сектор. Екипажът поддържаше максимална концентрация и изпълни маневрите с желаната точност. Влизаме в карантинен режим за следващите три завъртания на планетата. До момента няма опити за контакт.

Зимният ден не започна обещаващо.

През прозорците влизаше приглушена сива светлина и краката й замръзнаха още в момента, в който стъпи на пода. Трябваше да приготви закуска на децата, които слава богу, бяха втора смяна, да ги измъкне от леглата, за да им стигне времето сутринта, да изслуша мрънкането им и някак, в промеждутъците, да се приготви за работа.

Облече се автоматично и незаинтересовано. Отдавна беше подтиснала излишните емоции, за да постигне ефективността на конвейерно производство. Изглеждаше стегнато облечена, но без изненади. Оригиналността не си струваше усилията. Толкова работа я чакаше, а денят едва започваше.

Шумът в залата беше истински, като на голямо състезание. Леденият овал долу в ниското блестеше. До мен беше един от българските спортни коментатори на събитието. Естествено, разглеждахме таблицата с имената на участничките, която закриваше като полупрозрачен слой гледката към трибуните.

– Нашите са две – ми каза колегата – ето – и освети кратък текст някъде в средата на таблицата.

– Азалия? И ще играе на “Една българка дива”? Защо е вписана само с едно име? И каква е тази музика, не съм я чувала, не е чалга, нали?

– Всички играят с никовете си – успокои ме коментаторът. – Тази поне е с хубаво име, и музиката не е лоша, ще я чуеш. На 16 години е, ще я видиш като взимаме интервюто.

Някога, много, много отдавна, хората живеели щастливо. Но небето започнало да се мръщи все по-често, облаци закривали слънцето, ставало по-студено.

Започнали дни наред да плющят дъждове или да се спускат мъгли. Небето било мрачно, а дните – дните ставали все по-къси. Слънцето едва се надигало над хоризонта, сякаш нямало сили да изплува нагоре във висините. Изглеждало, че над земята ще се спусне вечен мрак.

Хората се надявали, че нещата ще се оправят, гушели се в къщурките си, опитвали се да икономисват от храната, но небето тъмнеело все по-дълго. Накрая, изморени от напразните си надежди, отчаяни, те решили, че краят на света е неизбежен и че само могат да го посрещнат както подобава.

Пламнали светлинки из къщите и площадите, забумтели весели огньове в огнищата, разнесъл се навред ароматът на храна и подправки, а виното, ех, виното се леело като напоителен дъжд в жадните гърла.

Музиката, танците, пиянството и екзалтацията продължили няколко дни. Накрая, изморени и замаяни, хората се прибрали по къщите да дочакат края.

На другата сутрин обаче, някой ранобуден и с по-слабо главоболие, излязъл на прага и въпреки хапещия студ вдигнал поглед нагоре. Изведнъж, примижвайки, забелязал, че слънцето се е изкачило малко по-нависоко по небето и блести някак по-ярко.

Краят на света се отлагал. Светлината се връщала. Животът продължавал.

Много, много години по-късно, някой нарекъл всичко това “Посрещане на Коледа и Нова година”.

L

Време: Коледа 1999

Участници: Юли и Гого – сестра и брат на 12 и на 4 години, Чечо и Калинче – брат и сестра на 10 и 6 години.

Вън е зима, няма сняг.

Иде Коледа все пак.

В стаята седят деца

и измислят писъмца.

Пишат кой какво желае –

дядо Коледа да знае.

Юли: Какво ли иска моят брат?

Гого:Аз искам първо автомат!

Да вдига много силен шум,

да правя с него бум-бум-бум!

Юли: А нещо друго освен него?

Гого: Да! Искам цял кашон със лего.

Ще си играя с Куай-Гон Джин,

със кораби и с Анакин,

и после, како, то се знай

ще бъда истински джедай!

Юли: Е, ти си лесен, малък Гого,

желания си имаш много!

Жената-Котка седна на дивана и се протегна. Направи го нарочно по-бавно и плавно, с надеждата деликатно да привлече вниманието му.

Мъжът-Товарен кон обаче не реагира. Погледът му си остана закован в телевизора, а задницата и копитата не помръднаха от фотьойла.

– Цял ден мислих за теб – измърка Жената-Котка и впери поглед в него, като се надяваше, че ще го привлече хипнотично към себе си.