Някога, много, много отдавна, хората живеели щастливо. Но небето започнало да се мръщи все по-често, облаци закривали слънцето, ставало по-студено.

Започнали дни наред да плющят дъждове или да се спускат мъгли. Небето било мрачно, а дните – дните ставали все по-къси. Слънцето едва се надигало над хоризонта, сякаш нямало сили да изплува нагоре във висините. Изглеждало, че над земята ще се спусне вечен мрак.

Хората се надявали, че нещата ще се оправят, гушели се в къщурките си, опитвали се да икономисват от храната, но небето тъмнеело все по-дълго. Накрая, изморени от напразните си надежди, отчаяни, те решили, че краят на света е неизбежен и че само могат да го посрещнат както подобава.

Пламнали светлинки из къщите и площадите, забумтели весели огньове в огнищата, разнесъл се навред ароматът на храна и подправки, а виното, ех, виното се леело като напоителен дъжд в жадните гърла.

Музиката, танците, пиянството и екзалтацията продължили няколко дни. Накрая, изморени и замаяни, хората се прибрали по къщите да дочакат края.

На другата сутрин обаче, някой ранобуден и с по-слабо главоболие, излязъл на прага и въпреки хапещия студ вдигнал поглед нагоре. Изведнъж, примижвайки, забелязал, че слънцето се е изкачило малко по-нависоко по небето и блести някак по-ярко.

Краят на света се отлагал. Светлината се връщала. Животът продължавал.

Много, много години по-късно, някой нарекъл всичко това “Посрещане на Коледа и Нова година”.

L