Шумът в залата беше истински, като на голямо състезание. Леденият овал долу в ниското блестеше. До мен беше един от българските спортни коментатори на събитието. Естествено, разглеждахме таблицата с имената на участничките, която закриваше като полупрозрачен слой гледката към трибуните.

– Нашите са две – ми каза колегата – ето – и освети кратък текст някъде в средата на таблицата.

– Азалия? И ще играе на “Една българка дива”? Защо е вписана само с едно име? И каква е тази музика, не съм я чувала, не е чалга, нали?

– Всички играят с никовете си – успокои ме коментаторът. – Тази поне е с хубаво име, и музиката не е лоша, ще я чуеш. На 16 години е, ще я видиш като взимаме интервюто.

Не можахме да намерим името на другото момиче, защото слоят с таблицата се стрелна шеметно назад, смали се, нави се на руло и изчезна.Ефектът не ме впечатли, защото компютърът на състезанието имаше къде по-трудни задачи от огъването и свиването на двумерен лист.

Седнахме и наместихме очилата си в очакване. Музиката, от слабо доловим шум нарастна и концентрира общото внимание. Мъжки глас гръмко обяви, че представя участничките в първенството и една фигура в черно се плъзна долу по пързалката разперила ръце, за да събере овации.

Ледът под кънките му се разцепваше и образуваше нещо като клин, по който в колона, една след друга излизаха фигуристките, а останалата част от пързалката потъваше надолу, като ги оставяше изправени една до друга в пълния им блясък на подиум, облян от светлина.

– Ааааааах – прошепна залата. Впечатляващо! Добре са го направили!

– Как са направени костюмите им? – попитах почти шепнешком колегата.

– Компютър! – промърмори той и една от фигурите долу се увеличи пред очите ми и се завъртя на място.

Момичето беше младо, но почти не погледнах лицето му, защото имаше фантастичен тоалет. Дребни светлинки тичаха уж хаотично по торс в наситено тъмночервено и оставяха светещи следи, които се преплитаха в непрекъснато променяща се шарка. Край раменете играеше мъглица, която с нежелание откриваше движенията на ръцете. Но това, което приковаваше вниманието беше фонтанът от извити пера, светлинни лъчи и пухкава материя, избликваш около кръста и бедрата й. Сигурно съм я зяпала с отворена уста известно време, но после се освестих и казах:

– Господи!

– Всъщност всички момичета са облечени в еднакви сиви гащеризони – допълни човекът до мен, като превключи отново към общия изглед. Момичетата правеха пирует на място и след това излизаха от леда едно след друго. Истинското състезание щеше да започне.

– Това е съвсем нов софтуер, организаторите разчитаха да направят бум с него, и като те гледам, са успели!

– Може ли да се повери всичко в едно състезание на компютъра? Не е ли възможно той да промени истинските изяви долу на леда?

– О, не се тревожи! – погледнах го, той ми се усмихваше, а после свали очилата си. – арбитрите и част от журналистите ще го следим наистина на живо. – усмивката му леко помръкна – Но истинското шоу ще видят всички останали. Както и ти. Завиждам ти!

Какво можех да му кажа? Затова просто се обърнах и вперих поглед в леда с нетърпение.

L