Магистралата лежи опъната пред мен – просторна цветна ивица, оградена от пъстри стени. Погледът непрекъснато отскача от реклама на реклама, които покриват всички повърхности. На места се редуват скучноватите поредици от еднакви лица на Загорка, после прелитам покрай някаква прекалена феерия от цветове на Батибалено, която накрая се успокоява до простичкото черно и бяло на някаква банка.

Сам съм в Реното, ако не се брои лабрадорчето, което дреме в кошчето си отзад. Купих го от една разпродажба в ПетВет, имаше си 10% отстъпка, безплатна първа ваксина и каишка в небесносиньо. Стори ми се на сметка, пък и дъщеря ми ме врънкаше отдавна за такова.

Лабрадорчето изглежда кротко. Дреме си и не реагира на музиката от Блаупункта, която усилвам на моменти, когато пускат нещо любимо. Обикновено си припявам на някои реклами, на най-любимите, защото част от другите са непоносима боза.

Има обаче няколко, които изпъкват от общата маса като музика и текст и ме пълнят наистина много. Може би са ги насочили точно към мен, знам ли? Може това да е причината да ми харесват? Казват, че всички се поддаваме на рекламите, сигурно е вярно за другите, но не и за мен.

Някакъв тракащ шум ме дразни и май идва от Реното. Да, определено е от него, а скоро мина обслужване! Тегля му една през стиснати зъби и спирам. Докато отварям капака, нещо рошаво се стрелва край мен. Кучето! Глупаво животно, накъде е хукнало по магистрала!!!

Глупавото животно явно не е съвсем тъпо, защото свива към стените, далеч от префучаващите автомобили, и се шмугва в дупка в някакъв хавайски бряг.

Проклетото, ама че подарък! Хуквам след него. Дупката е малка, с два ритника на Найковете си отварям по-голям отвор и се промушвам след песа.

Лабрадорчето се е спряло на няколко метра от мен и сигурно си мисли, че полива стъблото на един храст, но понеже носи памперс от ПетВет, нищо не се получава.

Пристъпвам несигурно по рошавата зелена повърхност. Има нещо общо с тревата в градинките, но е толкова различна. Освен зелени стръкове и избелели опаковки от ЧилиЧипс, от земята стърчат разни клечковидни растения, някои вероятно са цветя, но такива никога досега не съм виждал.

Издигат се на различна височина, не знам дали е безопасно да ходя по тях, затова тръгвам към кучето по някаква сложна криволичеща траектория, така че да виждам земята, по която стъпвам. То обаче, явно е лишено от всякакво чувство за самосъхранение, защото хуква напряко нататък към дърветата.

И ще ми ги хвалят лабрадорите!

Боже! Има нещо сбъркано в цялата работа.

Нещо ме спира.

Стоя.

Просто стоя и зяпам. Дърветата. Храстите. Тревата. Небето. Всички те мълчат и не ми казват нищо. Не се опитват да привлекат вниманието ми. Нямат си имена. Нямат си истории. Имат си само зелените парцали на листата и белите петна на облаците и все пак ги гледам…

Малко е страшничко да стоиш пред нещо, което не познаваш. Това не ти е кварталната градинка, спонсорирана от застрахователната компания. Цветята не изписват ничие име. От дърветата ми помахват една-две найлонови торбички, но няма табелки и мигащи светлини…

Като ги гледам сякаш и аз не знам кой съм, къде ми е мястото и къде отивам… Стоя и бавно започвам да разбирам нещо ново за себе си.

Кучето се връща при мен, кучешка му работа. Върти си опашката и ме ближе. Навеждам се и му свалям памперса, после разкопчавам и каишката. Така ми изглежда правилно.

След това изритвам Найковете и тръгвам по драскащия килим на тревата към дърветата.

L