Category Archives: Здраве
Детско развитие – какво дават пъзелите?
Мъничето седи на пода и упорито се опитва да вкара кубче в кръглата дупка. “Трябва да му помогна!” – си мислите вие и отивате да му покажете, къде да го сложи. Детето, раздразнено от помощта ви, го изтръсква отново навън и подновява опитите си. Защо упорства да го направи по най-трудния начин? Защо е толкова сериозно, щом си играе?
Младата възраст и наличието на памперс не бива да ви заблуждават – пред вас е истински учен-експериментатор, погълнат от работата си. Можете да се поучите от трудовия му ентусиазъм – той развива ума и сръчността си в момента, без да се налага да му напомняте, поставяте оценки или плащате заплата. Извършва повтаряща се, рутинна дейност и е завладян от нея.
Към втората си годинка децата започват да забелязват разликите в предметите – тяхната форма, цвят, големина, детайли и започват да се наслаждават на сравняването и сортирането. В началото различават простите геометрични фигури – кръг, квадрат, триъгълник. Повтарящите се действия при пъхането на кубче или цилиндър в съответния отвор създава и засилва логическите връзки в мозъка, докато сравняването стане автоматично. Детето е направило още една крачка напред към опознаването на околния свят, свойствата му и взаимодействието с него, поставени са основите на логическото и абстрактно мислене.
Ще бъде ли здраво следващото ми дете?
Винаги е тъжно, когато в семейството се роди дете със заболяване, особено с толкова тежко и мъчително, каквито са някои форми на булозна епидермолиза (ЕБ).
Все пак, имаме късмет, че живеем в 21 век.
Допреди 20 години не е било известно, че причината за ЕБ е генетична. Допреди 10 години не е имало начин да се предотврати раждането на следващо дете с ЕБ в семейството.
В България и през 2010 няма начин да гарантирате раждането на здраво дете, но… начин все пак има. Дори два. Но преди да ви разкажа за тях, ще трябва да поговорим малко за генетика.
В моята кожа
Седмица на информираност за ЕБ
Есе от Меган Галахар
„Съчувстващите италианци казват: L’ho provato sula mia pelle, което означава „Изпитал съм го на собствената си кожа”. Това означава – и аз съм се парил или нося белези по същия начин и знам точно през какво преминаваш.”
Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай”
Ако прекарате ден в моята кожа, ще пожелаете сами да си изровите път навън.
Ние, живеещите с булозна епидермолиза (ЕБ) никога няма да успеем точно да опишем истинската природа на това заболяване, с което живеем всеки ден. Но ето я моята история, моят опит да покажа по-добрата личност, в която се превърнах, докато понасях това болезнено предизвикателство.
Отначало се опитах да напиша зашеметяващ разказ, който да кара да се превивате от смях, но истината е, че няма нищо забавно в ЕБ. Никога няма да покажат ЕБ по „Най-забавните домашни видеоклипове”. ЕБ никога няма да е тема на комедиен скеч или развръзката във виц.
Имало е само няколко ситуации, свързани с ЕБ, и то редки, при които усмивката е проблясвала на лицето ми.Смешните неща за ЕБ са смешни само за живеещите със заболяването и техните семейства.
К като Керик, К като кураж
Седмица на информираност за ЕБ
В семейство Бойд буквата „К” е на почит. Мама Криста и татко Кевин си имат три деца – по-голяма дъщеря Кендал и синове Кейси и Керик.
Керик е весело дете, обича да се закача с околните и да прави щуротии. Той е роден с булозна епидермолиза (ЕБ) – заболяване, което му пречи да играе с другите деца, защото всяко падане или по-енергично движение може да доведе до мехури по кожата и рани. Керик ходи превързан, за да предпазва кожата си от травми.
За съжаление, заболяването прогресира и бъдещето може да му донесе някои много тежки усложнения.Вероятно това са причините родителите му да се съгласят да го включат в експерименталната програма за лечение със стволови клетки в болницата към Университета на Минесота.
През ноември 2008 г. Керик е на 6 години и става пациент №4 в експеримента.
Походът на Тереза срещу ЕБ
Седмица на информираност за ЕБ
Искам да ви разкажа за Тереза Лиао.
Тереза е американка. Второто й момченце Джейк се ражда с булозна епидермолиза (ЕБ) и гледайки ежедневните му страдания, майка му му обещава, че ще направи всичко възможно да намери лечение за болестта.
Поради заболяването си Джейк е целия в рани, всеки ден превързването му трае по повече от час, вечер не може да спи спокойно от болки. Майка му търси из интернет информация за лечение, посещава различни лекарски семинари и конференции, с надеждата, че от някъде ще дойде помощ.
На един такъв лекарски семинар, посветен на стволовите клетки, Тереза се запознава с д-р Вагнер. Запознаването е драматично – излиза на сцената, слага в ръцете му своето изтормозено момченце и му заповядва – “Излекувайте го!”
Д-р Вагнер споделя по-късно, че е бил ужасен от предложението на майката, състоянието на детето е било достатъчно тежко и му се е сторило непостижимо предизвикателство, но някак човещината не му е позволила да й откаже. Затова той организира екип в болницата към Университета на Минесота и започва дългия процес по създаване на генно-модифицирани мишки, които да имат миши вариант на болестта, както и опитите да бъдат излекувани чрез трансплантация на стволови клетки.Опитите изглеждат обещаващи.
Бабинден
Говорихме си скоро за изчезващата традиция да се празнува Бабинден. А си спомням как не толкова отдавна женският колектив в работата на майка ми ежегодно си спретваше изцяло женски купон, като обличаха едната колежка като бебе, другата като баба-акушерка и се веселяха бурно.
Дали увлечени в работа, ежедневие и конкуренция с мъжете забравяме да почетем тези, които помагат на новия живот да се появи? Или причината е друга?
Замислих се как е възникнал обичая да се чества Бабинден и си представих картина, съвсем различна от съвременната – в малкия град или село бабите-акушерки са били една или съвсем малко на брой. Според традицията, акушерка е можела да стане жена, която вече е приключила със своите раждания, т.е. е достатъчно възрастна, за да има собствен опит с деца и да я познават и почитат повечето й съграждани.
Не сте сами: Когато детето ви има сериозен проблем
Да научиш, че детето ти е болно от тежко хронично заболяване или има увреждане, е голям шок за всеки родител. Първите реакции са сякаш някой те е ударил в стомаха – не ти достига въздух, не знаеш къде се намираш, не можеш да разбереш какво става. Сякаш мозъкът е изключил временно, докато смели новината.
А когато мислите и чувствата се върнат, те са почти еднакви при всички: Първо е отричането – „Това не може да е вярно! Не може да бъде! Не и на моето дете!“ То бързо преминава в яд към целия свят, медицинския персонал в частност, а доста често и към другия родител. Търсенето на виновни неизбежно събужда чувство за лична вина и отприщва куп въпроси „Защо на мен? Къде сбъркахме? Защо Господ ни наказва така? Какво толкова сме направили, за да заслужим такова нещо?“
Справяне с мъката и загубата
Има теми, по които почти няма материали в българоезичния интернет, но които, за съжаление, са част от живота. Статията по-долу е превод от американски сайт:
Наръчник по скърбене
Да загубиш някой или нещо, което обичаш е много болезнено и все пак е нещо, което почти всеки изпитва в даден момент от живота. Загуба, която не е призната и на която не е обърнато внимание може да доведе до увреждане. Но мъката, която е изразена и изживяна намалява и има потенциала да донесе нова сила и да обогати живота ви. Няма правилен или неправилен начин на скърбене, но има начини, които могат да направят скръбта ви по-пълна и по-позитивна.
Д О Р И Л (Детско отделение за реанимация и интензивно лечение)
Циганките в стаята са две.
Всяка е в болницата заради бебето си и когато не обикалят по коридорите извън отделението и не пушат на балкона, сядат до кошарките и гледат малките главици, покрити с прозрачните куполи на кислородните палатки.
В болницата майките нямат собствена идентичност. На креватчетата висят етикети с имената на децата и жените са просто “майката на Катя” и “майката на Севгюл”.
Майката на Катя е на 17 години. Преди месец-два е родила близначки и току го подчертава. Гордее се със себе си. Таткото е на 18 и работи в тухларница. Вече седмица откак са в ДОРИЛ заради кашлицата на бебето, при това влизат в болница за трети път след раждането.
Майката на Севгюл е малко над 20-годишна. Таткото е неизвестен. Бебето е на 4 месеца, хранено е с кисело мляко, но е с висока температура и тежка диария.
Лекарите и сестрите са загрижени за бебетата, проверяват състоянието им, със спортна злоба се опитват да овладеят температурата и кашлицата. Към майките са сопнати – карат им се, че пушат, вместо да кърмят, че не са реагирали навреме на симптомите на децата, че не спазват елементарна хигиена.
Циганките не спорят, сякаш нямат чувство за собствено достойнство, което да страда от навикванията, просто приемат всичко, без особено да се впечатляват.И двете майки не могат да четат и пишат, затова си запълват безкрайно точещото се време с разговори, пушене и монолози с бебетата.
Майката на Севгюл е много нежна. Тъй като говори на цигански, нищо не й се разбира, но тонът й е гукащ и мил. Другата майка ту се радва и говори нещо весело, ту бързо й омръзва и отново тръгва да обикаля навън.
Идва вечерта. За майките няма легла. Всяка от тях си прави нещо като диванче от ниските кожени столове и ляга да поспи. Бебетата също спят под кислородните си палатки.
На сутринта еднообразието се нарушава. Севгюл още е с висока температура и явно състоянието й се влошава. Лекарят и сестрата се суетят около нея.
– Майките – вън! – виква лекарят, защото е зает да прави сърдечен масаж на бебетото, докато сестрата го обдишва с голяма помпа.
Майките изглежда не осъзнават какво всъщност прави медицинският персонал. Приемат го като поредната грубост, която трябва да изтърпят и кротко излизат.
Половин час по-късно от коридора се чува вик. Майката на Севгюл лежи в несвяст на дивана, а лекарите и сестрите са я наобиколили и безмълвно я наблюдават. Никой не може да й помогне в мъката й. Могат само мълчаливо да й съчувстват.
По-късно през деня група жени от махалата я отвеждат. Главата й е покрита с кърпа. Отново е част от околния свят, отново си има име. Но вече не е майка на Севгюл…
Трупчето на бебето остава в болницата.
L
Късогледство ли?
Как да не ми е радостно? Как да не се похваля?
Собствената ми племенница най-съвестно е правила упражненията за очи около два месеца и вчера се оказа, че от -4.75 диоптъра е спаднала на -3.75! Един диоптър подобрение!
Това ме зарадва много по две причини – първо, че хубаво момиче като нея е на път да разкара очилата и второ, още едно доказателство, и то сигурно, че системата действа. Едно е да четеш по книгите или някой непознат да ти разказва фантастични приказки за подобрено зрение. Едно е даже собствените ти очи да се подобряват, но е съвсем друго, когато видиш на живо потвърждение на експеримента и потвърждение на резултата.
Вече съм убедена – когато очите си правят фитнеса, когато им се обръща внимание, резултатите не закъсняват. Опитайте!
