Зимният ден не започна обещаващо.

През прозорците влизаше приглушена сива светлина и краката й замръзнаха още в момента, в който стъпи на пода. Трябваше да приготви закуска на децата, които слава богу, бяха втора смяна, да ги измъкне от леглата, за да им стигне времето сутринта, да изслуша мрънкането им и някак, в промеждутъците, да се приготви за работа.

Облече се автоматично и незаинтересовано. Отдавна беше подтиснала излишните емоции, за да постигне ефективността на конвейерно производство. Изглеждаше стегнато облечена, но без изненади. Оригиналността не си струваше усилията. Толкова работа я чакаше, а денят едва започваше.От небето падаше рехав сняг. Сивият пейзаж наоколо почваше бавно да побелява. Тя внимаваше да не се подхлъзне на острите си токове и не обръщаше особено внимание на тълпата наоколо. Все пак нещо привлече вниманието й. Момче с цвете. И още едно! И ето там? Какво им става? Помисли си раздразнено и почти веднага се сети – ама разбира се! 14 февруари. Денят, в който трябва да приключи всеобщата лудост. Беше й омръзнало от купищата сърца, които виждаше навсякъде през последните седмици. Нямаше магазин или витрина, която да не прилича на сърдечна хирургия. Имаше картички, възглавнички, украси и какво ли още не. Любов. Любов. Любов…

Разбира се, и тя бе боледувала от любов. Някога… Детинско занимание… Сега имаше дом, семейство, работа и куп задачи, които трябва да се свършат навреме.

В офиса започваше обичайната лудница, но поне нямаше досадни сърца. Само две от по-младите колежки се кикотеха до кафе-машината, както им беше обичаят сутрин. Сигурно обсъждаха поредното гадже, с което са се запознали и той – какво, а ти – какво?… А тя имаше съпруг – мъж, който не би сменила за никой друг на света. Мъж, за когото знаеше, че винаги е някъде край нея, но сякаш рядко обръщаше глава в неговата посока…

Проектът й закъсняваше, а скиците още не бяха пристигнали. Иван й беше обещал да ги прати по куриер и тя чакаше с нетърпение. Изпита облекчение, когато дойде момчето от службата за доставки. Всичко си беше на мястото в плика, точно каквото й трябваше и сигурно затова си позволи да изпрати съобщение на Иван с по-лековат тон от обикновено.

Nia: Здравей, получих писмото. Всичко е ОК. Куриерът реши, че се радвам, защото получавам валентинка. 😉

Ния подхвана съсредоточено чертежа, но след малко, като плод на известно колебание, се появи отговор:

Ivan: Ами можеше да ти сложа една, с 20 години закъснение.

Нещо в нея потръпна. Какво говореше той? Преди двадесет години бяха съученици. Бяха в една компания. Още оттогава бяха приятели, но какво? Съвсем ясно беше и все пак… Трябваше бързо да излезе от този разговор, преди да е предизвикала нежелани откровения и в същото време без да го засегне по някакъв начин. Бързо, да се направи, че не е разбрала какво й казва той и да продължи работата си.

Nia: Добре си поработил над скиците. Приемам го като проява на лично отношение. 🙂

Ivan: Така е, ти си ми слабост отдавна.

Отново това усещане. Трябваше ли изведнъж да се стоплят бедрата й и главата й да се завърти? Толкова отдавна бе спряла да мисли за себе си като за момиче, което предизвиква любов, толкова дълбоко бе затънала в рутината на ежедневието, а ето че само няколко думички разтресоха цялата й подредена вселена. Душата й се раздвижи, пропълзя между парчетата вселена и се огледа наоколо с ококорени очи.

Ivan: Чудех се наскоро, дали въобще разбра, че ти беше първото момиче, в което се влюбих?

Защо няколко думички успяха да я разтърсят така? Отдавна, отдавна, това е било отдавна! Били сте деца! Иван винаги е бил просто приятел! Той отдавна е надживял тези чувства и сега за него те са просто тема за разговор, като всяка друга! Защо тогава в сърцето й пропълзя сладкото чувство, омайното усещане, че полита, защото е обичана?

Той очакваше отговор, очакваше отговор от жената, нещо може би забавно и мило, но в този момент тя беше просто едно момиче, доволно и гордо, че е покорило едно момче. Едно обичано момиче. Каква беше тази магия, която я върна назад през годините като машина на времето? Любовта?…

Ния пробяга с пръсти по клавиатурата. Отговорът й беше бърз и дори весел. Животът пулсираше около нея и в нея, гореше в дланите й, издигаше я като горещ въздух нагоре. Край нея се носеше офисната гълчава, наблизо ухаеше кафе, и един мъж току-що й беше казал, че я обича. Макар и в минало време, това беше най-прекрасната новина. Искаше й се да скочи от стола и да се затича, да диша с пълни гърди и да чувства че е жива, и че е щастлива безкрайно.

Вълната на трепета отмина, но остави в очите й стаена усмивка. Чертежът беше забравен някъде там, отзад. Важното сега беше да намери в дебрите на мрежата най-хубавата валентинка, най-милото пожелание за един далечен мъж. Затова, че я беше обичал. Затова, че събуди някогашното момиче в жената. Затова, че очите й проблеснаха и животът й за миг се напълни с радост. Затова, че й припомни, че и днес е обичана и обича.

Денят измина неусетно – леко и шеметно. Улиците отново бяха пълни с хора, но този път и Ния бе една от жените, носещи цветя. Беше купила една кадифена роза и може би заради нея хората я заглеждаха. Или може би заради светлината в очите й? У дома някой я чакаше и тя бе понесла цялата си събудена любов към него.

L