Галерията е непостоянна като жена. Всеки път е различна и ме потапя в настроението си, независимо дали искам или не. Понякога е пищна и тържествена и ме кара да пристъпям притихнало и смутено, понякога е предизвикателна и абстрактна и ме кара да се подсмихвам на ексцентричността й. Всъщност, затова я посещавам.

Днес е приветлива. По стените й има фотографска изложба. Светлината се плиска между посетителите, топла и изобилна. Снимките са цветни и ярки, всяка от тях е малка приказка.

Стоя като Палечко пред поредица цветя, снимани в едър план. Съвършени са. Отвсякъде. Листата се извиват плавно, заоблени и плътни като бедра и мамят с багрите си. Поддавам се, заинтригувана от детайлите, мислите ми ме отнасят нанякъде… Но кискането на две девойки в другия край на помещението ме освестява. Какво правят пък тези? Събрали са глави над някаква снимка и се смеят. Не усещат ли, че не е прилично?Продължавам да разглеждам пейзажите. Харесват ми панорамните снимки – усещаш простора, мащабите на мястото, погледът от край до край е изпълнен с красота…

Хи-хи-хи! Това пък какво е? Някой отново се е втренчил в снимката в ъгъла и се смее. Не мога да видя какво има на нея. Какво ли може да е, че развеселява всички? Изкушавам се да ида да погледна, но така или иначе, ще стигна и до нея, защо да си развалям удоволствието да разглеждам всичко по ред?

Някои снимки са особени. Личи си, че фотографите повече са си играли със светлината, формите и фотошоп. Какво всъщност са искали да кажат?

Колкото повече ги гледам, толкова повече изпитвам усещането, че няма да мога да ги разбера. Позволили са ми да надникна във фантастичните им светове, но само през прага. А сигурно най-интересното е някъде навътре, където погледът ми не стига…

Някой отново се побутва и шушука в ъгъла. Тези хора не могат ли спокойно и кротко да разглеждат изложбата? Обръщам се решително и отивам там. Снимката е много тъмна и отначало не мога да различа нищо на нея. Светлината ли блести по стъклото?

Навеждам се да я разгледам отблизо. Като че ли нещо слабо се вижда… Втренчвам се и гледам дълго, дълго… Когато образът най-сетне се фокусира пред очите ми, също избухвам в смях. Лицето на снимката ми е познато. Поглеждам надписа под нея. “Портрет”.

Колко е лесно да фотографираш всеки върху стъклото на абсолютно черна снимка! Лъжец и негодник! С този фотограф определено бих искала да се запозная!

Днес галерията е весело място…

L