Коледният сезон във Варненската опера започна. И съвпадна точно с желанието ми да ида на концерт класическа музика. Дори си намерих компания, без да ми се налага да прилагам физическа сила. :-)Варненската опера е едно малко архитектурно бижу. Мъничка е наистина, но за сметка на това копринените тапети по стените, червения плюш по парапетите, кристалния полилей и изваянията по тавана винаги създават една топла и елегантна атмосфера.За сметка на това публиката винаги изглежда като победилия капитализма пролетариат, навлязъл с грубите си ботуши и всекидневното си облекло сред разкоша на дворец. А толкова по- на място биха били блясъка на дългите рокли, белотата на голите рамене и гърбове, тракането на токове по белия мрамор и смеха и приповдигнатото настроение на едно безгрижно общество, поставило за цел в живота развлечението.Операта е като по-голямата част от хората, които виждам в салона и в оркестъра – възрастни хора, с навици, останали от минали времена, една нафталинова елегантност и прашасали обноски, помръкнал блясък в очите, но неизчезващ вкус към музиката и прелестта на класиката.Преди концерта имаше кратко слово за личността и дейността на Петър Димков, роден преди 120 години. Разностранна личност, най-меко казано. Човек с военна кариера, занимавал се с природолечение и ирисодиагностика преди 70 години, който за 8-месечния си престой във Варна е успял да основе Варненския филхармоничен оркестър, да организира строежа на парка-музей “Владислав Варненчик”, да стартира разкопаването на Аспаруховия вал и построяването на 2-3 от големите варненски паметници. Невероятно постижение! Колцина успяват да оставят такава следа след себе си?После започна концертът от арии на Моцарт от “Сватбата на Фигаро”, които моята младежка компания понесе задоволително търпеливо. Гласовете на певците бяха прекрасни, оркестърът свиреше ту нежно, ту гръмко, а пред очите ми беше моето измислено великолепие – сатенени рокли на певиците, лъскав фрак на диригента, бурния възторг на публиката, блясъка на бижутата, красотата на букетите цветя и … може би самият Моцарт, излязъл накрая, за да се наслади на ефекта от музиката си.Фигаро, Фигаро, Фигароооо….L

Знаете ли на какво ме е научил опитът ми от всички досегашни Коледи/Нови години?

Че най-веселото нещо на този свят са изненадите. Приятните, разбира се.

Една добра изненада изисква познаване на човека, за когото е предназначена. Изисква и добра идея какво точно да представлява. Изисква планиране, подготовка и накрая един фотоапарат или камера, която да заснеме зашеметено-щастливата физиономия на изненадания.

Този път с всичко това се зае Ричи. Целта беше да изненадаме приятно дъщеря ни, която става на 13 години. Не ми беше лесно да измисля подарък за човек, който вече се е разделил с играчките и който притежава домашен компютър с интернет. Но Ричи измисли.

И така, в съботната мъглива сутрин я помъкнахме с нас към Виница.

“Ама защо да идвам и ааааз?”, мрънкаше тя, запънала копита пред компютъра. “За да ти купим кученце от Цецо!” изтърсих аз. Тя ме погледна недоверчиво, да-да, толкова години ме врънка “Искам пекинееез!” и аз устоявам героично, че точно сега ли ще реша да й купувам, когато не е споменавала думата куче от векове. Не ми повярва, но тръгна. Сигурно защото искаше да погледа животните във ветеринарния кабинет на Цецо. И толкова се загледа по един разкошен жълто-зелен папагал, че въобще не чу как той ни обяснява как да стигнем до конната база и кого да търсим.

Аз съм по-подозрителна. Не могат да ме возят насам-натам по непознати места и да не питам къде отиваме. Тя обаче си мълчеше, със слушалки забучени в ушите.

Намерихме базата, приближихме се до оградата и загледахме конете. Красиви, едри животни, с грациозни ездачки върху тях, мъже нямаше. Мъглата беше изтрила целия останал свят и пред очите ни бяха само насипаният с пясък терен, препятствията и конете.
Едната инструкторка се приближи до оградата и попита:

“Теб ли ще качваме за първи път на кон? Хайде, идвай!”

Рожденичката се оцъкли! Гледаше с невярващи очи и усмихваща се уста разкошната черна кобила, която й предлагаха да яхне. “Честит рожден ден!” прошепнах и я целунах, но тя въобще не ме погледна, втренчена в коня като омагьосана. Темето й и гърбът на коня бяха на едно ниво, но с помощта на момичето лесно успя да се качи.

Животното се движеше бавно в кръг. Моята ездачка се усмихваше непрестанно, но явно я беше страх, защото по едно време каза “Не искам по-бързо, тук няма предпазни колани!”

По-доволна беше да го милва по лъскавата черна козина на врата и да го потупва леко по муцуната. Дори се осмели да му даде ябълка, но да не ви казвам какво значи словосъчетанието “конски лиги”

Мислех, че изненадата е минала отлично и че е време да тръгваме, когато инструктурката ме попита “А вие няма ли да се качите?”

“Аз? Ами някой друг път, сега не съм с подходящи обувки…” почнах да мрънкам аз, но на въпроса й “Нали не ви е страх?” отговорих с твърдо “Не!”, взех маратонките на дъщеря ми и се метнах на коня.

Ричи ме гледаше щастлив от оградата, а аз го гледах щастливо от два метра височина. Знаеше, старият дявол, че ми е отдавнашна мечта да яздя кон, да препускам надалеч по ливади и през храсталаци и успя да ме изненада. Мечтата, на чийто гръб се поклащах, се движеше бавно, но инструкторката каза, че като за първи път ми стига толкова. За разлика от детето се чувствах съвсем стабилно на седлото, но сигурно е защото моята основа е по-… женствена и широка.

Изгледът от кон, дори когато наоколо е бяла мъгла, е за предпочитане от този на дребните двукраки същества, щъкащи наоколо. Край мен преминаваха ездачки, подскачащи ритмично в стремената, опитващи се да накарат конете си да вървят по диагонал или кой знае още какво. Бедрата им изопваха тесни клинове и бяха стройни и елегантни … точно като мен.

Помилвах кобилата по топлия врат, зарових пръсти в подстриганата й грива и слязох. Чудесно беше! Колко ли е радостно да си дете и толкова хубави неща да ти се случват все за първи път? Ами – толкова!!!

L

Много неща ме ограждат от човешката простотия. Някои прегради са моето поведение, други са предмети. Домът е нашата крепост. А пощенската ни кутия – предния ни пост. Този, който спира нашествието на рекламните каталози, обещанията за безплатна екскурзия и подарък; кутията е място, където изстиват горещите сметки за телефон и където мнооого, мнооого рядко се спотайва радостната изненада – картичка от приятел. Какво ли не преживя напоследък предния ни пост. Опитваха се да го къртят, после го драскаха с нещо остро…Тази сутрин пощенската ни кутия осъмна с послание. Върху бялата ламинирана повърхност някой беше надраскал с ацетонов флумастер “сем. Бийтълсови”, а на останалото пространство беше нарисувал голям фалос. Хм, по-скоро сме сем.Рокаджийски, но Бийтълс също ми харесва. Може би надписът беше отзвук от нашите етикетчета с имена на семейства, които лепихме през лятото.Картинката отдолу обаче беше друго нещо и предизвика шерлок-холмсовския ми интерес. Първо, определено не беше рисувана от момиченце под 13-14 годишна възраст, макар че първоначално заподозрях едното от съседчетата, което наскоро си игра със звънеца ни. Беше нарисуван толкова детайлно, явно авторът беше виждал еректирал член не веднъж. Художникът не беше мъж, очевидно. Стволът беше нарисуван с нормална и дори поднормална дължина, което мъж едва ли би допуснал. По-скоро би добавил сантиметри. Пък и чии ли тестиси са толкова широки и набучени тук-таме с карфици?Явно някоя жена беше изляла въжделението си върху гладката бяла повърност на пощенската ни кутия. Дали някоя самотна съседка е искала така да изрази мечтата си по моя мъж? Или пък, спазвайки историческата традиция, да е искала доброжелателно да обозначи изобилието, което цари у нас?Започнах да търкам картинката с почистваща кърпичка, но тя, вярна на мъжката си природа, не се смали от триенето.Оставихме я там, за радост на неизвестния художник и тръгнахме за работа. Беше ми смешно, че човешката простотия се излива по такива детински начини, а в един момент се усетих, че си тананикам:”дали тогава пак ще слушам Бийтълс,и вечните поети ще чета…И може да звучи невероятно,на някой, ако някой пак твърди,че имам най-голямото богатство -един прозорец и безброй звезди!”L

Сънят ме люлее нежно в топлите си обятия. Съзнанието се опитва да изплува, но остава да се люшка унесено в топъл пояс, който сякаш го крепи на повърхността. Напомня ми на детското поясче, в което се опитах да се пъхна през лятото и с което дълго се носих по вълните, провряла глава и ръка в него. Ръцете на съня ме държат по същия начин.

Постепенно идвам на себе си. Ръцете на моят домашен дух ме пускат, но сънят не иска да си отиде. Пролазвам нагоре по възглавницата, опитвайки да намеря сили за новия ден. Едва държа главата си надигната и не мога да стана от леглото. През прозореца струи сива облачна светлина и не ми обещава нищо хубаво.

Моят домашен дух става с лекота и след малко ми носи чаша гореща вода. Старото йогистко средство за събуждане на организма топли ръцете ми и се стича горещо през мен, кара ме да усетя тялото си, но не ми дава сили.Лежа отпуснато и наблюдавам картините на стената.

Онзи младеж пред пианото изкусително плъзга ръка по корема си нагоре под блузата, но не може да ме впечатли. Разголената девойка до него, колкото и да показва бельото си през разтворения халат не размърдва нищо в душата ми.

Лежа, все едно ме няма и гледам безчувствено.Моят домашен дух идва и ми носи златната ябълка, нарязана на шест четвъртинки. Стаята грейва.

Той ми се усмихва знаещо и уверено и изчезва. Това е, което ми е нужно. След последното парченце скачам от леглото, нахлузвам доспехите и потеглям на бой в новия ден.

L

Като всяка фирма, веднъж годишно сме длъжни да ходим на преглед по линия на трудовата медицина. Тази година ни водиха на термоскенер. Стоиш си пред инфрачервената камера, докторът ти сканира тялото, приближава, отдалечава участъци и за няколко минути ти изтърсва куп болести…Е, в моя случай се зачуди – ами какво да ти кажа, имаш късогледство, тъй, инак, ами няма друго! Зарадва ме. Хареса ми да ме преглеждат, без обичайните медицински мъчения. А пък и като гледам на останалите колеги какви проблеми в какви органи са им казали, излиза че е и доста по-евтино от това, да обикаляш специалистите и те да ти пускат изследвания.Понеже за първи път чувах за термосканиране, го споменавам тук, за останалите нечули като мен. Освен това от дете се чудя, не може ли лекарите просто да те погледнат и да ти кажат има ли ти нещо или не и отново имам чувството, че детските фантазии рано или късно стават реалност. Така се чувствах и като въведоха мобилните телефони, а една приятелка – като разбрала, че наистина съществува подово отопление. :-)От това, което видях в клиниката, с термоскенер може да се определи:- наличие на счупени кости, както и места на стари счупвания и сраствания- остеопороза- проблеми със ставите- язва, дори и зараснала- възпаления на вътрешните органи- изменения в жлезите в тялото- проблеми с очите- разширени вени- начални стадии на тумориЗа мен това е чудесен начин за начален или профилактичен преглед. Става ти ясно на какво да обърнеш внимание. Сега колегите си сравняват болежките и планират атака над личните си лекари за направления за специалисти. :-)Аз пък си гледам занемарената таблица за упражнения на очите и много, много се замислям…L

Октомври във Варна е сезон на мъглите.Тръгвам за работа, увита в белия пашкул на собствено пространство и време. В него няма други хора и е толкова свежо и приятно! Тревата край пътеката е наситено, влажно зелена, из нея се подават окъпани цъфнали глухарчета, а листата на дърветата са направо неестествено лъскави. Не е студено, тихо е и като погледнеш нагоре между клоните ти се струва, че си сред кълбата изпарения на някоя тропическа гора. Как може да е толкова тихо и спокойно? Вървя и моят малък свят се мени, но неизменно аз съм центърът му. Всичко останало е неясно, размито и преминава покрай мен. Хубаво е да си център на света, мога да си вървя така с часове, само да не тежеше толкова компютърната чанта.Тревата край краката ми свършва и се появява асфалт. После един самосвал със запалени фарове нахлува в моето пашкулче. Дотук беше царството ми. Отскачам встрани и отивам да си хвана автобуса.L

Есен е вече, колкото и да не ни се иска. Повечето дървета все още са зелени, слънцето по обед припича между облаците, но има един сигурен знак, че всичко се променя – ятата птици, които се събират. Гледам ги през прозореца как се вият на огромни групи от стотици птички, как се нареждат като тъмни гирлянди по стълбовете и жиците, чувам многогласното им чуруликане. Не им се тръгва, не бързат, но няма да останат още дълго.

Гледам ги и малко тъжно им се радвам. Здравей, есен!

L

Попаднах скоро на една руска статия, която ме впечатли много. Но тъй като вече съм достатъчно скептична, за да вярвам на всяко нещо, което прочета, ми се ще да го покажа и да науча мнението ви за това:Традиционните методи за обработка на хранителните продукти решават две основни задачи: първо, храната да стане по-лесно усвояема, и второ, да може да се съхранява известно време. В тази категория преработени продукти влизат солената сланина, хлябът, зърното, от което варят после каша, киселото зеле и други туршии, сиренето и напитките – вино, бира.В миналото селяните се занимавали с първичната обработка на хранителните продукти, защото те ги произвеждали. Те печали хляба, оформяли сиренето, варели алкохола и мелели зърното. Характерното е, че вековният опит в надомната преработка на продуктите помагал за увеличаването на питателната им стойност спрямо необработения им вид. Традиционният начин за приготвяне на хляб поволява най-пълноценно усвояване на минералните вещества от зърното. В киселото зеле нивото на витамин С е по-високо от нивото в прясното, в него е повишена и концентрацията на витамини от група В. А киселото мляко помага по-лесно да се смилат и усвояват хранителните вещества, съдържащи се в млякото.Промишлена преработка на хран.продуктиПроблемът не е във външния вид на промишлените хранителни продукти. Главният проблем е в разрушаването на хранителните вещества по време на преработката и в това, че впоследствие те се храносмилат от организма много по-трудно. Смятате да закусите? Да разгледаме внимателно обичайната закуска на американеца и европееца, който му подражава. Какво ядете? Корнфлейкс или зърнени топчета, залени с мляко или портокалов сок. Приятен апетит, смъртници! Наситихте ли се? Искате ли да разгледаме отблизо храната ви?Тези закуски се произвеждат чрез екструзия. Това е непрекъснат технологичен процес, представляващ прекарване под налягане на материал, който е много лепкав в течно състояние, през формиращ инструмент, за да се получи изделие със сечение с желана форма. Как се прави: зърната се заливат с течен разтвор и се поставят в машина-екструдер. През малък отвор при висока температура и налягане зърното се прекарва през специална матрица, за да оформи фигурки. След това те се покриват със слой масло и захар, за да не губят хрупкавостта си след като се намокрят с мляко.Страшното на този процес е, че разрушава болшинството (почти всички) хранителни вещества на зърното, тъй като екструзията разгражда мастните киселини и даже специално добавяните витамини. Разрушава се лизинът – една от най-важните и незаменими аминокиселини. Даже ако купувате корнфлейкс от магазин за диетични продукти вие пак купувате отрова! Тя е евтина за производство – страшно евтина. А това е доходоносно. Това е многомилиарден бизнес, а вие, ако ядете тези продукти сте само членове на тази огромна секта замаяни глупаци. Вие не само харчите пари, вие си пилеете здравето. Не вярвате ли?ЕкспериментиПравени са опити с мишки, разделени на четири групи. Първата група се хранела с пълноценно зърно (пшеница) и вода, синтетични витамини и минерални добавки. Втората – с корнфлейкс от пшеница, вместо с пълноценно зърно и с всичко останало, което давали на първата група. Третата получавала само вода, а четвъртата – вода и химически хранителни вещества. Първата група живяла година, толкова траял експериментът. Четвъртата – около два месеца. Третата група само с вода оцеляла месец. Но, втората група, която яла екструдирани храни умряла две седмици след началото на експеримента. Представете си само – мишките, които получавали само вода живели по-дълго! Значи втората група не са умрели от недояждане.Аутопсията на мишите трупчета показала цял букет заболявания: дисфункция на задстомашната жлеза, далака и бъбреците, израждане на гръбначния мозък и всички признаци на инсулинов шок. В сухата зърнена закуска явно е имало нещо, несъвместимо с живота.Втори експеримент, също непубликуван, бил проведен през 60-те години в университета Ан Арбър. 18 лабораторни мишки били разделени на три групи. Първата ядяла корнфлейкс и вода, на втората просто накъсали картонената кутия от корнфлейкс и вода, а третата си получавала обичайна за вида си храна. Последните живяли дълго и щастливо, което не можело да се каже за останалите. Ядящите картон постепенно потънали в летаргичен сън и умрели от глад. Но тези, които яли корнфлейкс умрели още по-рано. А преди смъртта си проявили шизофренично поведение, агресия. Смъртта се съпътствала от страшни конвулсии. Пиша и ми е жал за мишлетата!Не е ли парадокс – яжте картон и ще изкарате по-дълго, отколкото на корнфлейкс. Експериментът бил замислен като майтап, но резултатите не са смешни. И това, че тази отрова може да се купи от диетичните магазини не бива да ви заблуждава. А усмихнатият заек-мутант трябва да ви служи за предупреждение: НЕ МЕ ЯЖ! Тези експерименти не са огласени, но трябва да знаете – структурата на белтъчините в тези продукти е почти напълно разрушена и тези белтъци стават отровни за човека.И на мен ми е жал за животните, иначе щях да пробвам колко ще оцелее домашното морско свинче, ако го храня с екструдирани закуски. Познавайки вкусовете му обаче, едва ли ще близне корнфлейкс, ако може да си хапне магданоз, чушки, моркови и листата на саксийните ми цветя. А ние близваме всичко, колкото и боклучаво да е. Къде ли успяхме да загубим естествената си способност да преценяваме кое е добро за ядене и кое – не? Може би – в първата година на брака или на студентския живот далеч от мама? ;-)L