Октомври във Варна е сезон на мъглите.Тръгвам за работа, увита в белия пашкул на собствено пространство и време. В него няма други хора и е толкова свежо и приятно! Тревата край пътеката е наситено, влажно зелена, из нея се подават окъпани цъфнали глухарчета, а листата на дърветата са направо неестествено лъскави. Не е студено, тихо е и като погледнеш нагоре между клоните ти се струва, че си сред кълбата изпарения на някоя тропическа гора. Как може да е толкова тихо и спокойно? Вървя и моят малък свят се мени, но неизменно аз съм центърът му. Всичко останало е неясно, размито и преминава покрай мен. Хубаво е да си център на света, мога да си вървя така с часове, само да не тежеше толкова компютърната чанта.Тревата край краката ми свършва и се появява асфалт. После един самосвал със запалени фарове нахлува в моето пашкулче. Дотук беше царството ми. Отскачам встрани и отивам да си хвана автобуса.L