Д О Р И Л (Детско отделение за реанимация и интензивно лечение)

Циганките в стаята са две.

Всяка е в болницата заради бебето си и когато не обикалят по коридорите извън отделението и не пушат на балкона, сядат до кошарките и гледат малките главици, покрити с прозрачните куполи на кислородните палатки.

В болницата майките нямат собствена идентичност. На креватчетата висят етикети с имената на децата и жените са просто “майката на Катя” и “майката на Севгюл”.

Майката на Катя е на 17 години. Преди месец-два е родила близначки и току го подчертава. Гордее се със себе си. Таткото е на 18 и работи в тухларница. Вече седмица откак са в ДОРИЛ заради кашлицата на бебето, при това влизат в болница за трети път след раждането.

Майката на Севгюл е малко над 20-годишна. Таткото е неизвестен. Бебето е на 4 месеца, хранено е с кисело мляко, но е с висока температура и тежка диария.

Лекарите и сестрите са загрижени за бебетата, проверяват състоянието им, със спортна злоба се опитват да овладеят температурата и кашлицата. Към майките са сопнати – карат им се, че пушат, вместо да кърмят, че не са реагирали навреме на симптомите на децата, че не спазват елементарна хигиена.

Циганките не спорят, сякаш нямат чувство за собствено достойнство, което да страда от навикванията, просто приемат всичко, без особено да се впечатляват.И двете майки не могат да четат и пишат, затова си запълват безкрайно точещото се време с разговори, пушене и монолози с бебетата.

Майката на Севгюл е много нежна. Тъй като говори на цигански, нищо не й се разбира, но тонът й е гукащ и мил. Другата майка ту се радва и говори нещо весело, ту бързо й омръзва и отново тръгва да обикаля навън.

Идва вечерта. За майките няма легла. Всяка от тях си прави нещо като диванче от ниските кожени столове и ляга да поспи. Бебетата също спят под кислородните си палатки.

На сутринта еднообразието се нарушава. Севгюл още е с висока температура и явно състоянието й се влошава. Лекарят и сестрата се суетят около нея.
– Майките – вън! – виква лекарят, защото е зает да прави сърдечен масаж на бебетото, докато сестрата го обдишва с голяма помпа.

Майките изглежда не осъзнават какво всъщност прави медицинският персонал. Приемат го като поредната грубост, която трябва да изтърпят и кротко излизат.

Половин час по-късно от коридора се чува вик. Майката на Севгюл лежи в несвяст на дивана, а лекарите и сестрите са я наобиколили и безмълвно я наблюдават. Никой не може да й помогне в мъката й. Могат само мълчаливо да й съчувстват.

По-късно през деня група жени от махалата я отвеждат. Главата й е покрита с кърпа. Отново е част от околния свят, отново си има име. Но вече не е майка на Севгюл…

Трупчето на бебето остава в болницата.

L