Всъщност дните, които смятахме да прекараме в София бяха два. И затова съботния следобед премина в ураганно препускане по магазини, като дори оставих част от компанията след третата премерена рокля и хукнах за среща с друга приятелка. А така не е прилично да се прави… Така и не видях роклята, която са купили, защото тя е била някъде пета – шеста по ред.

Надвечер като че ли с нежелание натъпкахме всичко в колата и се наканихме да тръгваме за Варна, макар че вече мръкваше и ни чакаше доста път. Само че, докато минавахме под Цариградско шосе, се чу силен тракащ звук. Трамвай? Не. Строшен лагер на предно колело. Ау! Ами сега?

Сега – да живеят приятелите! Тошко дойде и ни прибра с колата си, и дори ни намери работещ в неделя сервиз, за да я оправим. Всички бяхме учудващо спокойни, май не ни се е тръгвало наистина.

Помързелувахме си на другата сутрин, купих си все пак обувки! и се отправихме към НДК.

Пролетта не играеше честно – личеше си, че в София се движи със седмица напред спрямо Варна. Даже люляците вече се замисляха дали да цъфнат, докато във Варна още не се бяха раззеленили.

Усещането ми беше, сякаш съм попаднала на средновековен панаир. Тълпа, движеща се мощно в различни посоки, звуци на цигулка, а после и на гайда. До гайдаря едно десетинагодишно момче набиваше ритъма на тарамбука, профучаваха скейтъри, една самотна бебешка количка премина край мен на самоход, неуправлявана от никого, добре че като се пресегнах да я спра чух зад себе си гукащите гласове на възрастни хора, които я хванаха и я тласнаха отново напред, този път една разсеяно изглеждаща тийнейджърка се пресегна да си я хване…

До пейката плъх, голям колкото моя педя си похапваше трохи от земята, но щом ни видя се шмугна в близкия иглолистен храсталак и елегантно се изнесе по клоните му. Куче изпълняваше акробатични номера, за да хване топката, която му подхвърляха. Малко по-нататък друго псе културно си хапваше рибка от чиния, сложена върху пейката, но не докосваше чашата с биричка до нея, сигурно се опитваше да става трезвеник.

Стената на Витоша надвисваше отгоре ни, накичена с брокат от слънцето, като красавица, безразлична към дребните си ухажори.

Най-накрая хлътнахме в безвъздушното пространство на НДК и се замотахме между щандовете. Там панаирът прерастваше в хаос и от цялата шарения трудно можеше да се отдели нещо конкретно, което да си струва. Все пак се поддадохме на общия пазарен дух, купихме един-два подаръка и побързахме да излезем на въздух.

Който си мисли, че пазаруването е лесна работа, много греши! Понякога е задушаваща работа…

Колата беше готова, този път напуснахме града без спиране, София се беше показала в слънчевия си пролетен вид и вече можеше да ни пусне.

Когато пристигнахме във Варна всичко ми изглеждаше чуждо, и улиците, и блоковете, и паркингите, дори и собствения ми дом. За три дни сякаш ми бяха станали непознати и далечни. Добре че децата ме посрещнаха и ме целунаха и успях да се почувствам отново на място…

L