Съботата беше определена за пазарен ден. Трябваше да купя подаръци. Поне така си бях наумил. Сутринта отидохме до супермаркета да купим храна. От там взех шоколади. Държах да са такива, каквито в България няма. Естествено взех и щолен – иде Коледа, не е зле да се пробва немски сладкиш. След пазаруването се прибрахме да хапнем и потеглихме към Мюнхен. Бях набелязал в един магазин подаръци, остана да ги напазаря. И тази работа я свърших, макар че по едно време се бях притеснил – не можех да намеря това, което бях харесал предната седмица. Как да е уредих фамилията и дори и за себе си взех един вълнен пуловер. И аз съм човек в крайна сметка. После се прибрахме, гледахме Такси 3 на немски и се заех с приготвянето на багажа. Трудна работа, но се справих. Наложи се да попренаредя нещата няколко пъти. Накрая реших – подаръците и компютъра в ръчния багаж, с останалото да става каквото ще.Неделя. Оставаха няколко часа до завръщането ми у дома. Нямах търпение. Станах рано-рано и се приготвих. Закусихме с Борко и той ме откара до летището. Там веднага минах чекин-а и се запътих към гейта. Рамката изпищя и се наложи с металотърсач да ме проверяват. Оказа се, че тъй като дънките ми са с метален цип е нямало как да ми се размине. Според мен е разумно да си настроят техниката. Отидох на гейта. Нямах никакво желание да снимам или да разглеждам. И на това летище продаваха коли – този път някакво Ауди за 75 000 евро. Реших да не го купувам този път – не харесах цвета.Изчаках си чинно да стане време да се качвам на самолета. По някаква причина нещата закъсняха, но все пак по едно време потеглихме с автобус към най-далечната част на летището. В един момент както се движеше, автобусът спря рязко. Получи се като в едно старо стихотворение:„А шофьорът доволен и цял засиялоглежда къде е най-гъстата кал.На рейса внезапно той удря спирачка -за сетен път всичко добре да се смачка.“Процедурата се оказа наложителна – трябваше да се разминем с едно самолетче, което кротко си се движеше по пистата. Реших, че би ми било интересно да видя катастрофа между тези два вида превозни средства, но не от толкова близо.Поради трафик се наложи да забавят допълнително излитането. Когато се вдигнахме във въздуха, картината беше много впечатляваща. Навсякъде всичко подредено, някъде заснежено, на други места кафяво – великолепен пачуърк. Дълго време летяхме ниско и всичко ми се струваше като в някакъв сън, просто не можех да възприема, че това което виждам е реалност. Все пак минахме през облаците и слънцето огря самолета. След малко започнахме да кацаме. Плъзнахме се по облаците, сякаш се возехме с шейна по пухкав сняг. От време на време покрай прозорците минаваха малки кълба пара, които засилваха това усещане – сякаш шейната хвърля сняг на завоите. Това продължи няколко минути, но на мен не ми се искаше да свършва. В тези мигове изпитвах това желание, което са изпитали много преди мен – да летя.Във Виена не се наложи да чакам въобще. Слязох от единия самолет, минах стандартната процедура по събличане и минаване през рамка и вече бях на автобуса на път за самолета. Този път щяхме да летим с малко витлово самолетче. Оказа се не толкова зле. Малко по-шумно. И за първи път откак тръгнах видях хубави жени – стюардесите. Естествено отново нямаше храна, но не ми пукаше. Всичко вървеше добре – слънцето залезе и почнахме да се снижаваме над Варна. Усещането беше сякаш слизам с велосипед по стълби. Самолетът буквално пропадаше. В един момент се усъмних, че пилотът ще ни приземи живи. Поне роднините щяха да могат да ни съберат от пистата. Все пак кацнахме благополучно. И веднага разликата ме удари през лицето.Welcome to reality! Стар автобус. Мрачно фоайе. Безлични гишета за паспортен контрол. Служители с тягостни лица. Изхабени транспортни ленти за багажа. Митничарка от отминала епоха. Сбутани покрай една врата надничащи посрещачи…И тогава видях моите хора – Ленка и дъщеря ни. От трепет и вълнение онемях в първия момент. Толкова чаках този миг, а когато той дойде не можах да реагирам адекватно. Но най-важното беше едно – отново си бях У ДОМА!R