За хората и планината
Имало едно време една висока планина. Имало и хора, които често се катерели по нея, покорявали върховете й, разхождали се по хребетите й и дори си правели заслони из нея, за да нощуват там, когато им се наложи.
Тъй като единият от заслоните бил в лошо състояние, група запалени планинари решили да го ремонтират. Намерили и средства (благодарности за “Сирма груп”), купили строителни материали и се запътили към планината.
В тази приказка аз и Ричи попаднахме случайно. Не сме планинари, макар да сме ходили на екскурзионно летуване в Пирин и да сме минавали по Кончето като ученици. И двамата обаче нямаме никакви спомени от самото Конче, освен от един ръждясал пътен знак “стеснение на пътя от двете страни”, поставен там от незнаен зевзек.
Затова, когато негов колега предложи да се присъединим към групата, която ще качва строителните материали до горе, най-безметежно се съгласихме.
Изходен пункт от маршрута ни щеше да е х.Бъндерица, където пристигнахме към 21.30 вечерта. За наше огромно изумление, петима от групата още с пристигането метнаха раниците на гръб, закачиха фенерчета на челата си и се приготвиха да поемат нагоре.
Гората край хижата беше тъмна, хич не ми се мислеше колко часа изкачване ги очаква. Но след като един от тях – Иван – ни разказа, как минавал Кончето по тъмно на един 8 декември и нямал нито фенерче, нито щека да проверява за обледяване камъните пред себе си, твърдо реших, че тези хора нямат акъл, но пък вероятно имат доста опит и затова тръгват.
На следващата сутрин, след успешно изстудувана нощ на палатка до х. Бъндерица, дойде ред и ние да поемем нагоре. С нас имаше семейство с три деца от 6 до 9-годишна възраст, всяко носеше своя раничка на гръб.
Докато минавахме през гората, разбутвахме с крака папратите и се провирахме под паднали дървета, пътят изглеждаше лесен. Щом стигнахме сипеите Пирин изправи пред нас каменистата си снага.
Въпреки каменните реки, край тях растяха бухлати туфи трева, обрасли с ярки цветя – жълти, цикламени, сини. Почнахме да проверяваме внимателно къде стъпваме и да се чудим как снощните пътешественици са минали оттук.
Пътят към вр.Вихрен се вие през две долчинки – Голям и Малък казан. След изморителното изкачване, минаването през равното им дъно е радост за краката, а и двата казана предлагат радост за очите. Големия – зеленото си изобилие, а Малкия – снежните преспи по склоновете и спускащите се по тях кози.
Докато ги гледах се чудех, как тези животинчета успяват с твърдите си копитца така добре да контролират движението си по какви ли не повърхности? Разбирам, да имаха каучукови подметки като моите маратонки или като планинарските обувки, а те?
Хубавото на планината е, че докато се изкачваш по нея, виждаш само малка част от маршрута. Колкото и лудо да тупа сърцето, колкото и да се задъхваш, все ти се струва, че още малко и ще си горе. И така – на кратки отсечки – човек не губи кураж и продължава да върви.
След 4 часа изкачване стигнахме Премката – седловината между върховете Вихрен и Кутело и най-сетне се строполихме на тревата за по-дълга почивка.
Сякаш бяхме стигнали друго ниво, в играта ни “Изкачване”. Оттук се виждаше всеки възможен маршрут нагоре. Туристите пъплеха като мравки по стръмния склон на Вихрен, а отстрани един облак се опитваше да премине билото, но не успяваше, подпрян от мощния му скалист гръб.
Наоколо имаше много хора, качващи се, слизащи, похапващи на тревата. Планината изглеждаше оживена и очовечена. Накъдето и да погледнеш, по камъните и стръмните пътеки имаше някой. Затова сигурно не се бавихме много, а поехме към Кончето.
Има два начина за достигане до Кончето – при първия се изкачва връх Кутело и се спуска от другата му страна, вторият маршрут върви отстрани по склона на Кутело и се изкачва към края си към Кончето. Тъй като изкачването вече доста ни беше задъхало, решихме да тръгнем по по-равната пътека.
Отначало всичко беше добре. Гмурнахме се в пухкавата вътрешност на един облак, който не беше набрал достатъчно височина, за да прескочи планината и покриваше склона. Видимостта ни беше ограничена до това, което е на двайсетина метра около нас и ни пречеше да виждаме километровия откос под нас.
Много скоро се оказа, че моята идея за “пътека” коренно се отличава от тази на хората, минали и поставили маркировката. Аз наивно си мислех, че навсякъде ще има поне малко равно и отъпкано местенце, по което да вървим, но се оказа, че по-голямата част от пътеката е маркировка през скалите, и изборът е твой на коя издатинка или вдлъбнатинка ще стъпиш. Тъй като пиринските скали са твърди, дори и малките издатини дават добра опора, а ръцете, дори само долепени до скалата те удържат да не паднеш.
Най-сетне се добрахме до Кончето и изплувахме над облака. От дясната ни страна стената се спускаше отвесно и в далечината се виждаше Банско, отляво се беше изяснило и виждахме как безкрайния каменист склон най-сетне стига до падина, в която тече рекичка. Самото Конче се минава лесно, когато въжетата са си на местата. Единственото затруднение беше да се разминаваме с останалите туристи, които вървяха по него и в двете посоки.
Интересно, как наличието на общество и компания може да намали страховитостта на което и да е място. Беше ни хубаво, чувствахме се сякаш се забавляваме в компанията на приятели. Дали тази височинна еуфория не караше запалените планинари да се връщат отново и отново?
След теснотията и страховитостта на бездните край Кончето, пътят до заслона ни се стори бърз и лесен.
Самият заслон е кацнал на малка на малка площадка почти на самото било, удържан от няколко закотвящи го метални въжета. Компанията от предишната вечер – Стефан, Иван, Вяра, Сашо и Лъчо вече бяха изолирали процепите с пяна и се захващаха да мажат с грунд дървените стени. Оставихме им материалите, които носехме и седнахме да починем отстрани на склона.
Чудех се как ще спят през нощта. Заслонът едва събира 8-10 човека, а нощем температурата вън спада до нулата, равно място, където да опънеш палатка няма. Въпреки това всички бяха уверени и весели. Моят здрав разум се оказа здрав страх от неизвестното, а границите на “нормалното” станаха по-широки.
Не се бавихме много, защото след 6-часовото изкачване не знаехме колко време ще ни отнеме пътят на обратно. Тръгнахме по маркировката, която ни отведе на 10 м. под Кончето. Не бяхме сигурни дали ще успеем да намерим път напред, а въжето горе ни изглеждаше най-сигурно, затова пролазихме като паяци нагоре по пукнатините до него.
В отсрещния край на Кончето срещнахме отново семейството с малките деца. Изглеждаха ми толкова несигурно закрепени на огромния склон, мислех, че ще са уплашени, но те се препираха кой да бъде вързан отпред, за да откача и закача карабинката към въжето на Кончето. Макар и малки, явно имаха достатъчно сила и доверие в родителите си, за да повярват, че могат да минат целия този път и наистина да го минат.
След Кончето вече имах чувството, че нищо не може да ме изплаши и че съм се разделила със страха си от височини. Катерехме се без пътека нагоре по склона на Кутело, а в камъните наоколо отекваше птича песен.
Учудващо нещо е животът – до самите върхове на 2900 м. не се отказва да покорява планината – навсякъде където камъните дават заслон на шепа почва, растяха прекрасни, миниатюрни цветчета, а край тях бръмчат мухи и пчели. Ние, хората, не сме по-различни, опитваме се да стигнем дори там, където е трудно и не ни е мястото.
По пътя надолу се разминахме отново със стадото кози. Този път бяха доста близко. Стояхме неподвижно и ние, и те и се взирахме един в друг. Какви ли мисли минаваха през главите им, докато гледаха как поредните натрапници внимателно пристъпват надолу по камъните и гледат с изумление леките им скокове от скала до скала?
В седем часа вечерта срещнахме последният познат, изкачващ се към заслона. Предстояха му поне четири часа път, по тъмно, през чукари, край пропасти, но изглеждаше съвсем спокоен, като на разходка в парка. Вътрешно не го обявих за луд, вече знаех, че и това изкачване е възможно и дори “нормално”.
Спуснахме се до хижата с омалели крака, качихме се в колата и отпрашихме към Благоевград. На гости. Не ми се рискуваше пак да ми замръзне носа, при температура 5 градуса над нулата.
Още снимки – тук