Дребно и с остри зъбки. Има си много скривалища навсякъде из мен и току ме изненадва.

Понякога се таи в очите ми, понякога се таи в ума ми, понякога е в тялото, в ръцете, дори и в гласа ми. Често огладнява и почва да ме гризе. Тогава сълзите потичат от очите, тялото се сковава, ръцете се разтреперват, а гласът изчезва.

Мъката е дребна и не може да ме унищожи. Нанася малки поражения, които оздравяват. Лесно се плаши от шум, от активност, от човешки компании. Тогава се скрива нейде надълбоко и може би заспива. Изглежда сякаш я няма, сякаш си е отишла завинаги.

Но тя е упорито животинче и не се отказва лесно. Някои думи, някои спомени й служат за примамка. Тогава дотичва бързо и ме захапва лакомо. Най-активна е вечер, когато няма какво да я плаши. Тогава съм изцяло нейна.

Защо я търпя и не съм я изгонила? Защо я оставям да глозга отново и отново спомените ми?

Просто е. Чакам да изяде цялата болка. Спомените ще станат светли и ще се радвам, че ги имам.

L