Сън

Видя ме. Не трябваше да ме види, но ме видя.

Мислех, че ще мога да се измъкна съвсем тихичко и че няма да усетят, че трети е бил свидетел на срещата им. Че трети човек е чул тайната им и че може да ги издаде. Само че вратата скръцна и той се обърна в последния момент. Мисля, че ме видя.

Нямам избор. Трябва да се скрия, да избягам, и ако мога – да им попреча да направят това, което ги чух да кроят. Сърцето ми помпи кураж във вените ми. Първо – да спася себе си.

Хубаво е, че наоколо е пълно с хора, това е търговски център все пак и има доста голям шанс да изгубят дирите ми в тълпата, зад ъгъла, из милионите скрити кътчета наоколо. За първи път се ядосвам на светлината, на блестящите стъкла – те не ми помагат да се скрия. Крача, като се опитвам да изглеждам естествено. Не се оглеждам и не бягам. Разчитам на късмета си, който винаги досега ми е помагал. Не се откроявам особено, поне така си мисля. Дънки, маратонки, прилепнала мътнозелена фанелка и шапка с козирка – обичаен костюм за момиче от големия град.Тъкмо си мисля, че съм се отървала и го усещам. Завивам зад първия ъгъл, хвърлям кос поглед и го виждам – стои в другия край на коридора и се оглежда. Това е. Сега трябва да се слея с околната среда, за да не ме забележи, като мине покрай вратата.

Мястото, което съм избрала е тъмно, осветяват го само проблясващите светлини на екраните. Никой не ми обръща внимание, всички са съсредоточени в игрите си. Мярвам свободно място малко по-нататък и сядам с гръб към вратата. Нямам жетон, но натискам бутоните и играта тръгва в демо версия. Правя се, че играя, като се опитвам да видя в стъклото на екрана отражение на това, което става зад мен.

Не ме е страх. Обзело ме е някакво хазартно усещане. Тръпка, която е по-скоро на интелектуално, а не на емоционално ниво. А може би греша? Старая се да се вживея в това, което се показва на екрана, да се движа така, сякаш аз изстрелвам откосите, които се сипят по някакви глупави космически кораби. В същото време се опитвам да разбера какво става зад мен.

Поглеждам леко през рамо и ги виждам. Двама са и говорят на вратата. Явно имат съмнения, че съм някъде тук, в тъмното. Сигурна съм, че още не са ме забелязали. Разделят се и тръгват покрай редиците играчи, опитвайки се да се взрат в лицата им.

Повечето геймъри са хлапета, изпаднали в симбиотично единство с машините, на които играят. Те не виждат никого. Преследвачите ми не съществуват за тях. Спокойно оглеждат всички. Могат ли да надушат като хрътки, че аз съм човек? Че не съм едно цяло с компютъра пред мен?

Не мога да чакам повече. На екрана вече се върти голям червен надпис “Демо”, който ще ме издаде. Блъсвам ръчките, ставам и се плъзвам точно зад гърба на единия от тях. Виждам лицето му в профил, после бързо се навеждам над един играч, сякаш нямам търпение да разбера докъде е стигнал с играта, така че моето лице да остане скрито.

Номерът минава. Чакам. Чакам този с тъмната коса да се отдалечи. Плъзвам се покрай седалките, несъществуваща за никого, спирам се за миг до продавача на жетони и свеждам глава над гишето му, в желанието да се направя на една от тях. Зад мен обаче настава раздвижване. Явно бягството не е толкова лесно.

Няма какво да се мая повече. Ще ме хванат! Ушите ми пищят. Те хукват към мен в тъмното, затова изскачам навън в коридора, надявайки се, че поне не са успели да видят лицето ми. Дърпам шапката от главата си, натиквам я под колана на дънките и пускам отгоре фанелката. Разлюлявам глава, за да дам свобода на косата си и се шмугвам между хората вървящи срещу мен.

И за тях не съществувам. Всеки е зает със своите покупки, своята компания и моето бягство въобще не ги касае. Не мога да застана насред коридора и да поискам помощ. Никой няма да отдели време да ме изслуша. Никой няма да погледне изкривеното ми от ужас лице. Сама съм.

Свивам задъхано зад редица телефонни кабини и се долепям до стената в нещо като ниша. Ако можеше просто да потъна, да се слея с нея… Чувствам се толкова видима, толкова уязвима. Искам да се скрия, да изчезна. Те ще дойдат съвсем скоро. Сърцето ми думка гръмко, звукът ще ги доведе право при мен. Хванаха ме! Хванаха ме! Хванаха ме в капан!

Тази мисъл изведнъж ме вбесява. Защо бягам? Защо се крия? Защо приех тази роля в играта им? Те са тези, които трябва да се страхуват от мен, защо бягам аз? Те се провалиха, защо аз сама се притискам в ъгъла?

Вълната адреналин руква в ново русло…Трябва да помисля. Трябва много бързо да помисля и след това да се превърна в ловец. Трябва ми капан. Трябва ми примамка. Трябва да се успокоя.

Може би е добре, че подпирам стената точно до телефонните кабини. Може би дори имам време да се усмихна.

Когато знам какво трябва да направя страхът изчезва. Хуквам по коридора вече без да правя опит да се крия. Нека ме видят. Аз съм по-бърза от тях. Трябва да стигна до по-пустата част на комплекса. Безразличната тълпа, която няма да ми помогне, не трябва да е наоколо, за да не ми попречи.

Усетили са ме. Бягат след мен. Хайде момчета, за колко секунди бягахте сто метра в училище? Става ми смешно.Успявам да се метна в асансьора и пресовам бутона за най-долния етаж, докато вратата бавно се затваря. Не успяват да стигнат навреме.

Аз потеглям, а те най-вероятно задъхано ще тичат по стълбите. Ще имам съвсем малко време да ги изпреваря. Да ги изненадам.Всъщност, като се замисля, може и те да ме изненадат, ако пристигнат първи. Чувствам се толкова странно. Треперя, но не ме е страх, напротив – чувствам се безпогрешна. Що за тръпка е това? Може да ми хареса…

Вратата на асансьора се отваря. Хвърлям се напред, претъркалвайки се по пода като екшън герой. Май ги изпреварих на косъм и не можаха да ме пипнат даже. Политам напред към някаква врата, блъсвам я и нахълтвам в някакво складово помещение.

Нямам време да се оглеждам. Някой ме хваща за фанелката и ме дърпа. Залитам назад и с тяло натискам вратата. Чува се изпращяване. Ръката, която ме е хванала, увисва надолу. Писъкът ми заглушава крясъците и ругатните отвън. Колко гадно! Сигурно съм му счупила ръката!

Почти несъзнателно успявам да захлопна вратата. Ужас! Колко отвратително от моя страна! И в същото време за част от секундата изпитвам жестоко задоволство – така му се пада! Защо се захваща с мен?!

Хвърлям поглед наоколо. Рафтове с кашони по тях, колички с кофи, препарати и четки. Явно съм попаднала в бърлогата на чистачите. Мятам се към най-близката количка и в момента, в който вратата се отваря я блъсвам право напред. Още ли ти се играе с мен?

Яростта ми може да премаже когото и да е, а имам и колела и метал в добавка. Той дори не успява да извика. Пада по гръб, а на мен дори не ми пука, че минавам през него. Вторият, този със счупената ръка, изглежда изумен от необичайното поведение на жертвата в гонитбата. Съжалявам, не мога да спазя твоя сценарий. Но получаваш ролята на жертвата в моя!

Зарязвам количката върху другарчето му и се втурвам към него. Вече не е изумен. Вече е направо уплашен. Прави колеблива крачка назад, опитвайки се да скрие пострадалата ръка зад гърба си, само че подминавайки го сграбчвам за здравата и увличайки го по дъга около мен го блъсвам в стената. Право със счупената ръка напред.

Воят си го бива. Вече е просто една ревяща купчина на пода.Тръгвам обратно към асансьора. Остава само да се размина с полицаите. Нали ги повиках за поставена бомба в мазето. Някак не мисля, че ще успеят да оценят подаръка, който им направих. Или поне не веднага.

Дали асансьорът ще побере екстаза, който ме изпълва?

 

L