О, Спирка! Два часа тълпи недоволни
как рейса щурмуват!
Квартали околни
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Не знам за кой път
гъсти орди лазят в утринта мъглива
и тела я стелят и пот я залива.
Тласък подир тласък, рояк след рояк,
Контрольор безумний спира рейса пак
и вика:“Долу от вратите!
И ордите слизат с викове сърдити.
И аларма страшна въздухът разпра:
„Как не ви е срам! Аман бе! Докога?“

И с нов дъжд от хули, крясъци, закани
всякой за вратата гледа да се хване,
изтерзани кости в рейса да намести
и една другарка назад да измести.
Никой не признава ни сигнал, ни ред
всякой гледа само да бъде напред,
пръв във рейса крака си да сложи
и още един да положи, ако може.
Виковете екнат, смазани реват,
насипи налитат и идат.
Идат като тигри, падат като круши
и пак се залепят на вратите по сто души.
Няма веч оръжие, има хекатомба,
всеки чадър меч е, всяка чанта – бомба,
всяка дума – плам.
Чанти и чадъри изчезнаха там.
„Грабвайте телата!“ някой си изкряска
и мършав кондуктор хвръкна завчаска.
А шофьорът доволен и цял засиял
оглежда къде е най-гъстата кал.
На рейса внезапно той удря спирачка,
за сетен път всичко добре да се смачка.
И днес йощ легенда навред се разправя,
че паметник бронзов на нас ще направят,
високо издигнат, останал без чепик,
но вечно пътуващ, измачкан ученик!

R