Кога порастват децата? Кога трябва да бъдат оставени сами да направляват живота си? Сигурно има толкова отговора, колкото са родителите.

А този въпрос изниква отново и отново, във всеки момент от живота:

Дали да не го натъпчеш с храна, макар то да не иска?

Дали да го оставиш да се катери по оградата, с риск да падне?

Дали да му позволиш да ти помага, макар да е още толкова несръчно и малко?

Дали да му висиш над главата, докато си приготвя домашните?

Дали да му забраняваш да се среща с определени приятели?

Дали да не му избереш някоя “престижна специалност” и да го натискаш да я учи?

Дали да не му обясниш точно как трябва да му протече животът и какви да са му целите и стремежите?

Дали да не му кажеш кога може да почне да прави секс и с кого?Д

али да не му избереш подходящ(а) съпруг(а)?

Дали да не избереш имената на децата му?

И да започнеш пак всичко отначало, този път в ролята на баба/дядо?

Понякога е много трудно да бъдеш родител, който да вземе правилното решение във верния момент. Да успееш да предпазиш детето от “Голямото зло”, но да му позволиш все пак да събере собствен опит. Да му попречиш да срине къщата, но да му помогнеш да развие уменията си.

Да се научи само да взима решения, когато е нужно, да има самочувствието, че решенията му са добри. Че какъвто и да е резултатът животът е негов и дори родителите нямат право да му натякват за погрешно решение.

Да получи някакви насочващи правила, но да знае, че трябва да бъде гъвкаво и че правилата понякога се променят. Да стане приемливо за обществото, без да бъде пречупена първичната му жизненост.

Да му бъде позволено да има тяло, каквото има, без да бъде обсъждано, осмивано или критикувано от родителите. Дори да му бъде позволено да развива таланти, които родителите му недолюбват.

Много общо се получи. Хайде малко по-нагледно:

Една майка не позволява на детето да пипне нищо из къщи, за да не се нарани или изцапа. Резултатът – ходещо в гимназия бебе.

Една майка недоволства, че дъщеря й проявява художествени наклонности. Не искала детето да става художник, защото хората на изкуството били завеяни.

Една майка се сърди, че детето й се катери навсякъде, без да забележи, че то има толкова много енергия, че като стои на място обича да си подскача, а не да е неподвижно.

Една майка мърмори на детето си, че е кльощаво. Баща вика на детето си “шишо”. Дядо често повтаря на внука си, че е “черен”, заради по-мургавия тен по рождение.

Една майка държи детето й да следва медицина, защото лекарската професия много й харесва. На детето – не. Нито пък му пасва на характера и мечтите.

Един баща крещи на дъщеря си да спре да се вижда с тоя мухльо.

Родители се сърдят, че детето им иска вече да се ожени, а е още студент.

Родители се тюхкат, че дъщеря им чака дете, макар и женена. Просто според тях “не му е сега времето”…

Някои деца се примиряват и “слушат”. Други лъжат, извъртат се, опитват се тайничко да си постигнат своето. Най-премите се втурват в битка, редуват скандали, но постигат своето.

Вие от кои сте? Като деца? Като родители?

L