Харесва ви да четете блогове? Да се ровите в мислите, страстите и забавленията на авторите им? Колко е хубаво да си тайничък воайор на чуждите животи, изложени безсрамно на показ пред всеки, който прояви интерес. Понякога е забавно, понякога дори е полезно, а понякога си казваш – боже, какви хора!

Така е, признавам си, и аз съм пристрастена към това. Само че колкото повече опознавам рицарите на клавиатурата на нашето време, толкова повече разлики намирам между писменото и истинското им лице.

Това не ме учудва. При писането се губи голяма част от контекста, както със сигурност знаят любителите на чатовете. Емотиконите съвсем слабо подобряват нещата.

При блоговете и блогърите обаче разликите понякога са диаметрално противоположни. Например най-продуктивните и най-увлекателно пишещите, на живо се оказват смутени мълчаливци. Хора, с които е трудно да поведеш разговор и които са главно слушатели. С    писане им е по-лесно да стигнат до другите, тъй като нямат темперамента да говорят много.

Има философски настроени натури, които търсят смисъла на всеки дребен аспект от ежедневието, чудят се защо нещата стават по съответен начин и тъкмо се възхитиш на удивителното им прозрение, ги виждаш, че в обичайния живот са изгубени като деца и от много мислене не могат да вземат елементарни практически решения за действие.

Някои ползват блоговете си, за да излеят яда си към “лошите”. И когато ги срещнеш на улицата, са си мирни и спокойни.

Някои успяват чрез блоговете си да повдигнат обществени дискусии по наболели или не толкова проблеми, нищят ги, вълнуват се, седнали удобно на столчето и накрая си казват, че поне правят нещо за защита на природата на другия край на планетата или за човешките права в някоя затънтена държава, докато дядото от първия етаж коси тревата пред входа и се кара на децата, които бият свое другарче.

Някои описват фината си и деликатна емоционална природа, а после подхващат успешно някой екстремен спорт.

Някои блогъри са репортери, някои – писатели, има поети, има фотографи, умни и кадърни хора, но… те не са това, което изглеждат.

Блоговете са медия, блоговете са сила, и е изкушение да стигнеш до умовете на много хора, да споделиш това, което те вълнува, да се похвалиш, да се оплачеш и да знаеш, че някой ще те чуе. Всъщност, това е признак на самота.

Защо им е някой далечен и непознат да им съчувства, ако до тях има жив приятел? Защо са им съветите на чуждите, които не могат да познават живота им, колкото и да го описват? Защо пишат и публикуват?

За слава? За чувство за принадлежност? Или от неосъществени творчески импулси, избили по най-малкото съпротивление? А може би с надеждата, че някой ден от това ще спечелят пари?

Истинското лице на блогъра не е това, нарисувано от въображението ви, докато четете неговите текстове. Истинското лице е съвсем различно. Истинското лице е човешко. И си търси приятели.

L