Откраднахме си няколко свободни септемврийски дни и една мрачна и ръмлива сутрин потеглихме от Варна.

Потничетата и тениските бяха затрупани на дъното на куфара под по-дебели дрехи. Лятото сякаш беше успяло да се изпари безследно само след два дни дъжд.

Студът и влагата изостанаха от нас още при Търговище, където изведнъж се сетихме да си купим винетка. Проходът от Омуртаг надолу се оказа много приятен за каране и изведнъж – ей ни в Котел, под синьо небе с пръхкави облачета и куп време за разходки.

Планинските градчета винаги успяват да ме впечатлят с историята си и духа на жителите. Донякъде го отдавам на начина на живот. Не бъхтиш от зори до мрак на полето, защото няма такова. Или пасеш животни и докато очите ти се реят по околните склонове мозъкът ти щрака, или се захващаш с търговия, занаяти, при което мозъкът отново ще не ще – щрака. Въпрос на оцеляване.

Изумително е това малко градче колко видни български личности е създало – Георги Сава Раковски, Неофит Бозвели, д-р Петър Берон, Софроний Врачански, Гаврил Кръстевич, Алеко Богориди, Стефан Богориди и други.

Повече подробности за тях научихме в музея – странна кубична сграда, от много бетон, с интересни мозайки от цветни стъклени кубчета вместо прозорци. Във фоайето имаше етнографска изложба на носии на различните етноси, живели в района. Впечатли ме факта, че циганските носии бяха най-близо до съвременния тип дрехи.

Българските носии варираха по дължина от глезена до под коляното, а мохамеданските женски носии си бяха панталони, дори не шалвари, с елече отгоре. Цветовете бяха комбинирани по начин, който не би дошъл на ум на никого в днешно време, но тогава явно се е ценял повече ефекта на цветната градина – колкото се може повече и по-ярки бродерии върху тъмния фон.

Много приятна беше възстановката на някогашна училищна стая. Видях най-сетне чиновете с плот кутия за пясък, на който са пишели най-малките, видях дъските с калем, за които само бях чела (калемът прилича на пастел), видях и красиво изписани с писалка думи на стар български – това е писане за радост на очите, не само на ума.

А знаете ли какви са били училищните правила преди сто и петдесет години? Учениците трябва да идват в училище измити, с чисти дрехи и с обувки на краката, трябва да се държат почтително и тихо, да не обиждат малките и да уважават големите, да подготвят уроците си старателно, да се стремят да бъдат добродетелни, и да помнят, че те представляват училището. Имаше медали за добро поведение и табелки за лошо. Нищо ново под слънцето, нали? Технологиите се променят, но правилата за хората остават същите.

В следващите зали вече се засрамих. Съвременното ми цинично съзнание можеше само да се преклони пред родолюбивия дух на котленци. Живот, безкористно посветен на идеала за свободна България. “Житие и страдание грешнаго Софрония”, мили блогъри, това звучи ли ви познато?! Кога ще напишем нашето собствено житие, посветено на нещо по-висше?

В музея имаше и страховити експонати от сорта на сърцето на д-р Петър Берон в дървена кутийка. Не мога да възприема такива зловещи реликви. Достатъчно е, че са изложили страници от рожбата му – Рибния буквар, няма нужда да излагат и части от тялото му.

Накрая разгледах и книгата за впечатления. Всички бяха писали възторжени отзиви, но най-ми хареса един, написан на английски и подписан с български имена на латиница. Кое ли емигрантско чедо беше идвало да навести корените си и да се запознае с историята си?

След мрака на музея, площадчето отпред ни се стори широко и светло, оградено от красива розова сграда от едната страна и простора на Стара планина, от другата. Уличките наоколо бяха павирани, спретнати, по тях се движеха групи чужденци.

Продавачът в близкото магазинче беше много любезен. Препоръча ни да посетим училището за народна музика и пеене, което тази година почнало занятия още на 1 септември, за да се подготвят учениците за отпразнуването на годишнината му. Обикновено правели голям концерт за цялото градче. В момента Котел разчитал главно на туризъм, а надеждата за повече работа била бъдещата американска база в Ново село. На какво разчитат потомците на някогашните буйни патриоти…

Обиколихме Котел. Спокойно място за живот. Изкатерихме склона към училището и докато съзерцавахме гледката от високото, дочухме съвсем рокаджийски ритъм на барабани, който обаче съпровождаше изпълнение на народна музика. Прокраднахме се до входа на училището, където в една странична стаичка се вихреше квартет от кавал, гайда, йоника и барабани. Явно бяха ученици от горните класове, но свиреха с очевидно удоволствие, а резултатът беше страхотен джем-сешън.

Такава музика не бях чувала. Модерна, и в същото време народна, зареждаща с енергия, караща те да се полюшваш в такт и да пляскаш с ръце. Не можехме да се откъснем, както и останалата публика от  момчета и момичета, опрели гръб до стената в тясното помещение. Какви ли са концертите в това училище?

Тръгнахме от Котел отново през красива гора, заобикаляйки изправен като стена скат. Следващата ни спирка беше Жеравна.

L