Лято е. Плажът не е мираж. Когато ние сме на него, други хора и хорски звуци няма. Прекарваме си уникално. Чак почвам да се чудя дали Господ няма специално отношение към нас заради особени заслуги? Дали не сме най-работните или пък най-добродетелните или просто Той ни е роднина по някоя линия?

Ето и вчера – отидохме на Фичоза. Това е малък рай, на юг от Варна, до който се стига за няма и половин час с кола. Паркираш край пътя, тръгваш между боровете, подритваш падналите шишарки и залепяш пръсти на стеклата се по кората смола. Зърваш морето между клоните. Гладко като цяло и на вълнички в частност, уж синьо, но повече сребърно, с куп разпилени блясъци по повърхността и самотен кораб за украса (отгоре и леко вляво, като по журнал).

Пътеката не е някоя жертва на цивилизацията, тя си е дива и песъчлива, смъква те стръмно надолу, без стъпала, перила и прочие глезила и покрай сиви и трънливи треви те сваля до съскащи бели вълни. Сритваш джапанките, събуваш маратонките, изхлузваш пищящите от мода сандали и се оставяш на пясъка. Наляво – пуст плаж. Надясно – също. Ей там, малко по-далеч едно куче се втурва във водата, за да улови най-вкусната пръчка на света. Изплува забързано и разтърсва козина. Мидените черупки, почернели от слънцето, зяпват от възмущение, че ги пръскат. Оня, дето клати гората, се опитва да изтръгне един неприлично шарен чадър от корен.

Показваме новите си бански на целия плаж. Невероятни са! Никой друг няма такива. Защото няма никой друг. Потапяме страхливо крак във водата – става. Потапяме страхливо половин тяло във водата – пак става. Накрая потапяме смело цяло тяло във водата – и ставаме мокри мишки. Морето лениво ни плесва през лицата да си знаем мястото, затова отплуваме по посока на течението му. Зелените камъни ни се зъбят отдолу, ама ние им знаем острите мидени зъби и не ги доближаваме. На пясъка има построен гараж за лодка, но самата лодка е отпред. Отстрани пък има пилон с българското знаме и надпис “Внимание, частен имот”. Разхождаме се по пясъка на частния имот. Снимаме камъчетата на частния имот. Стига частния имот да е частен случай, няма проблем, но стане ли целия плаж частен някой ще го сполети несЧастна участ.

Един платноход, сбъркал историческото време, пресича набързо слънчевата пътека. Слънцето пържи в сегашно време не по-зле отколкото е пържило в минало, а горд рибар показва на семейството си каята, която ще изпържи за обяд. Нарастващата струя хора, хавлии и плажни принадлежности безпогрешно отчита наближаването на пладнето. Приближаваме пак малкия си лагер между тревите, за да напуснем плажа. Но морето вече е успяло да направи бърза сделка, малка размяна, взело ни е грижите, дало ни е дива свобода, и е сигурно, че пак ще се върнем при него.

Как може природата да е такава благословия?

L