Дойде и следващият ден. Този път бе мой ред да чакам. По стечение на обстоятелствата моето име се мъдри в талона на колата и поради тази причина получавам всички екстри от сорта на ремонти, смяна на масла и филтри, прегледи, други подобни и най-вече общуване с органите на реда. Това последното обикновено е по тяхно желание, както и в конкретния случай.Сутринта хванах автобуса за Девня и след точно час бях до колата. От автобуса слязохме малка групичка колеги, като останалите са се наредили да чакат още във вторник. Казах си, че не може всички да имат нашия късмет да чакат малко и се разделих с тях в началото на опашката. Колата беше цяла и невредима, като и през ум не ми мина, че може да й се е случило нещо през нощта. Хората от съседните коли се бяха събрали и ме очакваха – ей така, да се запознаем. Постоях малко при тях и в момента, в който КАТ започна работа отидох да подам заявление за смяна на номерата.Документите на колата винаги ги комплектовам и периодически махам излишните бележки, талони и други хартии, които вече не са нужни. Поради тази причина дори и не погледнах какво съм взел. Е, оказа се че нося документ за платена “Гражданска отговорност”, но не и самата полица. Полицаите обаче не ми направиха проблем и можах да пусна заявление, с уговорката като ми дойде редът да им покажа полицата. Звъннах на Ленка и тя издири по мои указания полицата, така че всичко беше под контрол.Като се върнах на опашката се изненадах, понеже тя се беше преместила с тридесетина метра, като доста коли бяха успели да заобиколят и минат пред моята. Колегата, който чакаше зад мен ме видя и каза “Запазил съм ти мястото, ако се отдалечаваш оставяй ключ да ти местим колата”. Благодарих и се заех със задачата по преместването. Бяха ме затапили добре, но с моя танк минах успешно през няколко бордюра и градинки и се озовах на точното място.Бях подготвен за чакане, но не и за това, което се получи. Смятах да чета книга, да слушам музика, но просто не остана време за това. Предпочетох да се позапозная с хората от опашката, да си поговорим, да разбера какво мислят, как виждат нещата, които ме интересуват. Всички се оказаха спокойни хора и приятни за общуване. Само едно семейство бяха от някакво село, останалите всички бяха варненци. Слънцето грееше в безоблачното небе и времето минаваше в приказки, местене на колите, броене на автомобилите преди собствения, тъсене на сянка, където да провеждаме разговорите си. А те бяха разнообразни – повече за живота и ежедневието, малко за коли, малко последните новини, естествено дежурното обсъждане на смяната на номерата и никаква политика. Относно причината всички да сме по едно време на това място основното мнение беше “парите ще ги дадем, но не е това начина да ни ги вземат”, визирайки основно опашката във Варна и колегите, чакащи от вторник.Така неусетно стана обяд и завиха сирените… Все пак втори юни. Станахме всички, свалихме си шапките, помълчахме. И се замислих над две неща. Първото – дано не се налага тези сирени да се ползват по предназначение. Уверих се, че работят, но не ми се ще да ги чувам по друг повод. Иначе браво на този, който се е сетил за годишната им профилактика, без да тормози народонаселението в околността. И второто – май имаме прекалено много национални герои. И това за съжаление не е повод за гордост. Защото това означава, че имаме съизмеримо количество национални предатели. Просто при нас нещата са обвързани така – всичките ни герои са предадени от някого…След обедната почивка опашката започна да се придвижва напред с бясни темпове. Бях пресметнал, че трябва да вляза в двора за преглед около три, а още в два ме вкараха в двора. Там изпаднах в малко конфузна ситуация, защото не знам къде ми се намира номера на двигателя. Просто указанието “вдигайте капаците и чистете номерата на рамата и двигателя” ми прозвуча като “открийте сами къде е заровено съкровището”. Затова просто изчаках проверяващия, показах му номера на рамата, който дори не е под капака и директно му казах “ще почистя където кажете, но не знам къде е номера на двигателя”. Присъствал съм в КАТ Варна на подобни проверки – там не ти обръщат внимание в този случай. Оставят те ти да им покажеш номера, при което те с пренебрежение да заявят “не е този” и процедурата започва отначало. Проверяващият обаче беше свестен, показа къде да изчистя, разписа ми документите и заедно със старите номера се запътих към касата.По пътя пресрещнах Ленка, която тъкмо беше дошла с автобуса от Варна и ми носеше застрахователната полица – нали трябваше да я покажа. Като дадох документите ме попитаха, дали искам да си избера номер. Симетричен – явно това е новата или поне официалната дума за “милиционерски”. Струва 30 лв. Отказах, все пак номерът е необходим на органите на реда, да могат да разпознават моя автомобил, не на мен. Оставихме избора на компютъра с коментара на Ленка “той ще ни избере хубав номер”. Така се и получи, дори серията е “КХ”, т.е. “красив и хубав”. Поставиха ни го, взехме си довиждане с колегите и се прибрахме у дома.Какво ни остана от тези два дни? Не, не е номерът и висенето. Успяхме да си починем. Видяхме, че до голяма степен обстановката влияе на хората. Същите тези хора, които в града са нервни, избухват лесно, изглеждат някак чужди и студени, поставени в една по-спокойна среда се държат много приятелски и са приятни за общуване. Много приятно впечатление ми направиха и служителите от КАТ – държаха се човешки, без надменността, присъща на повечето полицаи. Всичко това ме кара да си мисля, че нещата в България започват да се оправят. И всичко можем да го постигнем заедно и по-бързо, отколкото си мислим.Ние сме на ход!R