Денят започва отрано. Достатъчно рано, за да успея да се наредя на опашката за смяна на номера пред КАТ-Девня.Утрото е облачно и студено, шосетата са пусти, но според слуховете в Девня мога да си сменя номерата с няколко дни по-бързо отколкото във Варна. На чиста магия попадам точно на място, пък и толкова рано няма кого да попитам. Хора има само покрай дългата колона паркирани возила. Стоят скупчени на групички, пият кафе от пластмасови чашки и обсъждат. Карам покрай тях и се оглеждам. Аха, ето го и краят на опашката.Питам най-близката групичка мургави “колеги” в колко почва работа КАТ, и тъй като дотогава се оказва, че има още два часа, тръгвам да се поразходя и да преброя колко коли са пред мен.За разлика от Варна, тук колите не са запречили шосето. Колоната минава по локално платно, което обикновено е пешеходна алея, затова в нея се побира само по една кола на ширина. Никой не може да изпреварва другите, влезе ли веднъж в алеята.На опашката са подредени доста старички автомобили. Някои са с ремаркета. Шофьорите в повечето случаи са възрасти, облечени в сини робошки. Шегуват се помежду си да не се облягат много на ламарините, че не се знае. Докато ги подминавам ми мятат по някой любопитен поглед и има защо – аз съм единствената жена, която чака на опашката, пък и в 6.30 сутринта минувачи още няма.Преброяването ми дава резултат 130. Питам полицаите в спряла наблизо кола по колко минават на ден. Около 80-85, значи до утре вечер мога да мина.Тръгвам обратно. Трафикът по шосето от едната ми страна започва да се усилва. От другата ми страна е зелено поле. Като се вгледаш, по края му върви наситено-лилава ивица. Какво ли ще да е? Лавандулата май е с по-блед оттенък, ама като не разбирам от растения, не мога да определя това какво е. Всъщност, защо ли гадая, като мога просто да се наслаждавам на гледката.Четири часа, два сандвича и сто страници по-късно, решавам отново да се поразходя и да проверя защо не помръдваме. Пак ме сподирят погледи, а трябва вече да са ми свикнали. КАТ са почнали да работят, но за два часа опашката е намаляла само със 17 коли.Любезният полицай на входа ми предлага да си подам заявлението, докато чакам. Пита ме дали си нося застраховката гражданска отговорност, платения данък, дали имам пълномощно, ако колата е на името на някой друг. Жалко, че не ми предлага директно да докарам колата за смяна на номерата.Явно трябва да се чака. Отново вися край колата. Птичките в околните дървета пеят, по алеята минават деца, прибиращи се от училище. Околните шофьори вече ми свикнаха. Преповтаряме стандартните разговори – защо ни карат да си сменяме номерата, в другите страни как си карат с най-различни видове, защо не организират някак смяната, за да не виси човек и да чака и прочие все по същата тема.Мислех, че чакането ще ми дотежи, а всъщност си почивам. Може би защото не съм насред трафика на града, или защото съм добре подготвена. Имам си храна, вода, книги, музика , телефон, зеленина, птички и хора, които не са притеснени или припряни, с които мога да говоря. Почивка. Гледам небето. Всъщност, по него се стели още слой облаци, затова не е прекалено горещо. Гледам полето, как се къдри от дъха на вятъра. Гледам празните опаковки, които се полюшват по околните храсти и треви, хвърлени от чакащите на опашката.КАТ работи до 16.30. Към 16.15 тръгвам на последна обиколка надолу. Вече си приказвам с почти всяка срещната група шофьори. Един се будалка, че ще съди държавата за сексуален тормоз – чакал от понеделник и оттогава не се бил прибирал при жена си. Мъка! Всеки се шегува някак, подхвърлям и аз по нещо. Накрая натоварена със задачата да питам дали ще работят и в събота (четвъртък е, но човек не знае) отивам при полицая.Пак е любезен. Влезе в двора да пита. Аз седнах на стола му да чакам и да си говоря с колегата му с гипсиран крак, който седеше отстрани на земята. Всичките тези разговори, защо ли ги водим? Дали хората в по-малките населени места са по-отворени към другите или пък имат време в излишък, та нямат нищо против да го прекарат в разговори? Не знам. Полицаят се връща. В събота няма да работят. Утре трябва да успея да мина. Само дето няма да съм аз, а ще е Ричи.Връщам се пак покрай опашката, казвайки новината поред на всички, като същевременно и броя колите. 59-та съм. Утре ще минем. Моля оставащите да ми наглеждат возилото през нощта и си тръгвам. Разделяме се почти като приятели. Всъщност, защо не? Нали сме “колеги”.L