Виена – запознанството
Срещнахме се с Виена в падащия мрак на майска вечер, когато улиците бяха пусти, и дори нямаше пътници на станцията на метрото, които да ни помогнат да си купим билет от автомата. Станцията беше чиста и празна, облъхвана на всеки четири минути от въздушната струя на минаващите влакчета. Четири минути не са много време, макар че докато се мъчехме да подкараме автомата ни се сториха доста. Накрая помолих с моя развален немски една минаваща жена мина да ми помогне.
Тя опита, поговорихме малко с думи и ръце, и накрая се оказа, че говори и английски. Това помогна да разбера, че трябва да идем на друг автомат, защото този не работи, а също и разби мита, че австрийците не обичат да говорят на чужди езици с туристите.
Следващият автомат се оказа доста по-гостоприемен и най-сетне успяхме да се качим на метрото. Хубав транспорт, има карти на линиите, съобщават следващата станция, въобще – детска играчка да стигнеш закъдето си тръгнал.
Още в метрото видяхме многонационалното лице на Виена – освен рижаворуси австрийци, наоколо бе пълно с жени, увити с забрадки по арабски маниер, негри и китайци с бебешка количка.
Чудехме се как ще намерим адреса, а метрото ни изведе точно пред него. Минахме покрай една феерично осветена витрина с проблясващи фигурки на Сваровски и стигнахме до номера, който ни трябва. Странно, трябваше ни втори вход, а на този номер имаше една-единствена врата. Влязохме колебливо, да се ориентираме в обстановката, но кратък пасаж ни изведе във вътрешен двор, в който вече видяхме търсените входове.
Този, който ни трябваше беше чист, добре осветен, а асансьорът изглеждаше съвсем като нов. После се оказа, че наистина е сменен преди два месеца, понеже предишният достигнал пенсионна възраст. И въпреки доброто му здраве бил сменен.
Следващата сутрин започна слънчева и свежа, идеална за разходка из града. Домакинята ни поиска да отидем първо до супермаркета. Докато я изчаквах на стълбите, край мен мина някаква жена и ме поздрави с „Грюс гот!“ („Помози бог“). Това направиха и всички други, които срещнахме, докато минавахме през вътрешното дворче. Естествено и ние отвърнахме на поздравите. Явно добросъседските отношения бяха норма, а не случайност.
На дневна светлина дворчето се оказа чистичко, с оградени зелени площи, храсти и дори площадка за игра на децата от детската градина, настанена в един от входовете. Ниската сграда в центъра се оказа пенсионерски клуб. Тихо и спокойно, нищо не напомняше, че сме в голям град.
Мислех, че тази атмосфера цари само в това затворено отвсякъде пространство, но се оказа, че греша.Улиците, по които тръгнахме, бяха почти пусти, само случайни коли минаваха кротко край нас, а по велосипедната алея рядко прелитаха велосипедисти. Сградите бяха високи, красиви, с червени керемидени покриви и сложни украси по фасадата. Макар че бяхме някъде по периферията на центъра, не се усещаше никаква забързаност или напрежение. Сякаш в тази петъчна сутрин кварталът спеше неделния си сън.
Макар и малки, уличките бяха идеално маркирани, с осеви линии и пешеходни пътеки. От двете им страни имаше паркирани коли, но те не пречеха на еднопосочното движение. Дори строежът на станция на метрото вървеше тихо и някак спокойно, без да привлича внимание.
В магазина беше пълно с хора, доста от жените бяха със забрадки. Оказа, се, че стоките тук свършват бързо и който иска да напазарува трябва да дойде навреме. Цените на храната ми се сториха прилични. Бананите струваха колкото в България, доматите също, само репичките червенееха от срам по 50 евроцента връзката.
Мястото е известно като „Магазинът за българи…дипломати“.Касиерката се оказа бърза като автомат и безразлична като автомат. Маркираше и мяташе покупките ни обратно в количката с такава скорост, че и двама души не смогвахме да ги подредим така, че тежките да не смачкат леките. След това се преместихме до широк плот, на който отново извадихме всичко и го подредихме в торбата на колелца, която нашата домакиня си носеше.
Тези странни колички, които в България почти не съм виждала, са голям хит тук, дори се прикрепят удобно към количките в супермаркета. Сигурно защото домакините пазаруват по много, но магазинът е на такова разстояние, че не си струва да идеш до него с кола. А на никого не му се носят тежки торби… Затова фоайето на магазина беше паркинг за торбести превозни средства.
На близката улица попаднахме на празник. Това е ден или седмица веднъж годишно, през който всички магазини изнасят някакви стоки с намаление отпред на тротоара. Нямах намерение да участвам и аз, не ме привличаше ровенето в дрехи сред тълпа от арабки, но все пак отидох да видя.
Виждането ми се отблагодари с нова рокля за 15 евро и лятна пола за 7 евро. Вътре в магазина стоките бяха хубави, а продавачките – забързани и строги.
Поразходихме се по улицата, но останалите стоки за разпродажба бяха или китайски или турски, и никъде не бяха с това качество, както в първия магазин. После видях, че той е част от верига, докато останалите бяха магазинчета на емигранти.
Странната фигура на дете, облечено в черно и с черна шапка, подобна на бомбе с широка периферия отначало ми се стори гротескна. Тъй като кварталът бил населен с евреи, скоро видях и други. Дожаля ми за изпитите им личица, остриганите им главички с две плитчици отстрани и за скованите от приличие телца. Докато другите деца се забавляваха в скачащия замък или караха странни колички пред църквата, еврейчетата вървяха съсредоточено на някъде. Дали това им поведение им е помогнало да оцеляват като вечни емигранти? Дали ги закотвя на едно място, докато светът хаотично отплува нанякъде?
Светът край нас се вихреше и ни предлагаше да си купим нещо от уличните мургави продавачи, в кошовете пред магазините разноцветна тълпа търсеше скритите съкровища. Над всичко това се издигаха безупречните фасади на старинните сгради, окичени със своите фризове, амурчета, атланти, боядисани в пастелни цветове, чисти, спретнати и внушителни.
Виена, като една аристократична красавица, успя да ни очарова от първия ден.
L