Вчера свърших много работа.

Тя обаче включваше мотане по прашни бетонни плацове, чийто пейзаж се разнообразява единствено от изоставени ръждиви конструкции и купчини боклук.

Вятърът пудреше косата ми, а дънките ми лъскаха горния край на ботушите ми, като ленти върху оста на “Балканче”.

Компания ми правеха омазани до ушите с масло монтьори и шофьори. Оглеждах и се катерих по ремаркета и кабини, натисках планки, проверявах нитове, докато цялата мъжка сган гледаше мен, сякаш не е виждала жена от Юрския период насам, най-малко.

Ходих да пазарувам метални профили и крепежни елементи. Трик: Не стойте под крана, да не се наложи общите работници да ви спасяват.

Научих всички магазини в града, където се продава железария, и те научиха мен. Не смеех да си поискам “каруцарски болтове”, да не стана смешна, затова обяснявах, че искам болт с кръгла глава. До момента, в който продавачката възкликна: “Ама коларски болтове ли искате?”…

Един приятел ми даде да покарам новото му служебно Пежо. Супер! За първи път някой ми дава да карам колата му, досега съм карала само моята. Даде ми я като мъж на мъж – да пробвам, да видя. Пежо може да запази една бройка за мен. По възможност – в светлозелено.

Проведох интелигентен разговор с гумаджия защо се износва вълнообразно протектора на една гума и отново се чувствах като представител на изчезнал вид, докато го чаках да си свърши магията на поредния прашен плац.

Дори се разправях с олигофреничен пазач на паркинг, който само повтаряше “Чупка, чупка”, с разкривена уста и се опитваше да ми изгони камиона, макар че място имаше достатъчно.

Може би наистина в мен живеят двама. Вчера определено беше денят на момчето. Бях момче, иначе нямаше как да се справя.

Затова днес за компенсация съм момиче. Повече момиче от всеки друг път. Затова не се впечатлявайте от полата и бижутата, моля. Те са просто награда за момичето, за добре свършената работа.

Довечера отивам на фризьор. А утре – кой знае?

L