Д О Р И Л (Детско отделение за реанимация и интензивно лечение)
Циганките в стаята са две.
Всяка е в болницата заради бебето си и когато не обикалят по коридорите извън отделението и не пушат на балкона, сядат до кошарките и гледат малките главици, покрити с прозрачните куполи на кислородните палатки.
В болницата майките нямат собствена идентичност. На креватчетата висят етикети с имената на децата и жените са просто “майката на Катя” и “майката на Севгюл”.
Майката на Катя е на 17 години. Преди месец-два е родила близначки и току го подчертава. Гордее се със себе си. Таткото е на 18 и работи в тухларница. Вече седмица откак са в ДОРИЛ заради кашлицата на бебето, при това влизат в болница за трети път след раждането.
Майката на Севгюл е малко над 20-годишна. Таткото е неизвестен. Бебето е на 4 месеца, хранено е с кисело мляко, но е с висока температура и тежка диария.
Лекарите и сестрите са загрижени за бебетата, проверяват състоянието им, със спортна злоба се опитват да овладеят температурата и кашлицата. Към майките са сопнати – карат им се, че пушат, вместо да кърмят, че не са реагирали навреме на симптомите на децата, че не спазват елементарна хигиена.
Циганките не спорят, сякаш нямат чувство за собствено достойнство, което да страда от навикванията, просто приемат всичко, без особено да се впечатляват.И двете майки не могат да четат и пишат, затова си запълват безкрайно точещото се време с разговори, пушене и монолози с бебетата.
Майката на Севгюл е много нежна. Тъй като говори на цигански, нищо не й се разбира, но тонът й е гукащ и мил. Другата майка ту се радва и говори нещо весело, ту бързо й омръзва и отново тръгва да обикаля навън.
Идва вечерта. За майките няма легла. Всяка от тях си прави нещо като диванче от ниските кожени столове и ляга да поспи. Бебетата също спят под кислородните си палатки.
На сутринта еднообразието се нарушава. Севгюл още е с висока температура и явно състоянието й се влошава. Лекарят и сестрата се суетят около нея.
– Майките – вън! – виква лекарят, защото е зает да прави сърдечен масаж на бебетото, докато сестрата го обдишва с голяма помпа.
Майките изглежда не осъзнават какво всъщност прави медицинският персонал. Приемат го като поредната грубост, която трябва да изтърпят и кротко излизат.
Половин час по-късно от коридора се чува вик. Майката на Севгюл лежи в несвяст на дивана, а лекарите и сестрите са я наобиколили и безмълвно я наблюдават. Никой не може да й помогне в мъката й. Могат само мълчаливо да й съчувстват.
По-късно през деня група жени от махалата я отвеждат. Главата й е покрита с кърпа. Отново е част от околния свят, отново си има име. Но вече не е майка на Севгюл…
Трупчето на бебето остава в болницата.
L
Истинските неща в живота
Може би пиша, защото вече не знам откъде може да дойде надеждата. Гледам спящото личице на детето си и се надявам. Надявам се някой да ми каже какво да направя, за да осигуря живот за Криси.
Депресията
Имаше един виц
–На каква възраст сте и страдате ли от депресия?
Ако сте под 30 – за каква депресия ми приказвате!
Ако сте над 30 – ами вие какво друго очаквате?!
Тази тема е болезнена. Пък и всъщност, психо-докторите я водят болест и я лекуват с лекарства. Дали при всекиго е необходимо не мога да кажа, но мога да споделя собствените си преживявания и размисли по темата.
Бях над 30. Бях потънала до уши в рутината на служебния и семейния живот. Уж вече всичко в живота ми се беше урегулирало, дори и развлеченията, когато госпожа Депресия ме посети и остана. За повече от година.
Майски ден
Днес се поразходихме малко из единия от прилежащите курорти. Времето и компанията бяха прекрасни и почти четирите часа минаха неусетно. Все пак се сетихме да направим някоя и друга снимка за разнообразие…
Тези листа са наистина толкова зелени…
И плажът взе да се пълни…
А това дърво е доста интересно…Познахте ли курорта?
R
Първи май – ден на ?
Труда – биха отговорили повечето хора. Ама който е бил по първи май в Морската градина на Варна няма да приеме този отговор. Защото всяка година на тази дата градината се пълни със спретнати и издокарани цигани в огромни количества. Детският кът е завладян от истински тълпи, които се редят за атракциите, запълват барчетата, снимат се на големи групи в тревата и въобще се забавляват.Уж си знаем какво става по първи май, но вчера забравихме и взехме, че се озовахме точно в средата на циганския купон. Да си кажа честно – много добро впечатление ми направиха! И те, като абитуриентите се явяват пред хора един път годишно, но всяка година демонстрират различна мода, “стайлинг”, както му казват хората, които не знаят български. Предишни години беше пълно с момиченца с принцески рокли, дълги до земята, в цветовете на дъгата, с волани, пайети, найлоново-лъскави материи и какво ли още не. Тази година стилът вече беше повече спортно-елегантен и единствено гримът показваше кой какъв е. Има много хубави ромски момичета, с гладка кожа, с хубави дълги коси, общото между тях е, че си падат повечко по ружа, та бузките им греят като макове. Едната девойка беше бяла, синеока, с изрусена къдрава до кръста коса и с пет златеещи гривни от китката до лакътя. Стоеше сред компанията си със самочувствието на красавица, напълно оправдано, между другото.Младежите се бяха спретнали с ризи под спортни сака, дънки, въобще гледката беше много приятна.Имаше и много деца, които тичаха наоколо, имаше и доста бременни жени в блузони и панталони, всевъзможни видове детски колички, пъстър и шарен панаир на живота.Не знам местен празник ли е Първи май за циганите от Варна или нещо по-голямо. Всяка година се чудя, ако някой може да ми каже – интересно ми е!L
Sk8ter boys
Терасата в Морската градина на Варна е доста широка. След последната реконструкция дори си има хубав гладък асфалт. Има и доста пейки по периферията, пълни с майки с колички, пенсионери на сладка приказка или гушкащи се двойки.Асфалтът обаче е главно за скейтърите. Дори, о чудо!, за тях има поставени разни рампи, хоризонтални или наклонени и шоуто тече непрекъснато. Даже случайните локви сякаш са там, за да бъдат водни препятствия, над които момчетата да правят подскоци и пируети.Всички скейтъри непрекъснато сноват напред-назад. Изглеждат адски съсредоточени в това, което правят, сякаш репетират за грандиозен спектакъл, който предстои. Дъските им изглеждат толкова непретенциозни, всичките са с прашнокафевия цвят на дърво, повечето момчета са раздърпани, въобще екипировката е по-скоро функционална, отколкото декоративна. Не са дошли да се перчат с вид, това е ясно. Не забелязвам и някой да има каска, наколенки или каквито и да било други предпазни средства. Но пък и никой не е падал лошо пред очите ми, явно се справят добре.Гледам ги и си мисля, каква голяма и разноцветна компания са. Сигурно са много сплотени и свързани от общата си любов към карането. Сигурно всички са приятели. Изчакват се един друг пред рампите, никой с никого не спори и не подвиква. Всичко изглежда някак много целенасочено и културно. Изглежда.Чак после забелязвам слушалките в ушите на едното момче. Поглеждам второто – и то е така. Трето, четвърто…Цялата скейтърска дружинка е яко окабелена, дори единият говори по мобилния си телефон, без да си направи труда да махне слушалките за музика от ушите си.Те не са заедно. Те са сами. Сякаш всеки седи пред компютъра си и играе своя собствена игра в свой собствен свят, почти без да има допир с другите. Сякаш са 3-годишни дечица, които още не знаят как да играят заедно, затова само се поглеждат едно друго, но не си говорят.Мислех, че игрите на открито все още са начин на общуване. Явно техниката е успяла да промени и тях.Интересно ми е, има ли все още скейтърски банди? Едва ли. Дори и да има, скоро ще се разпаднат. Всеки ще си слуша любимата музика, всеки ще си кара дъската, ще хвърля по един поглед на другите, но ще си седи затворен в черупката си.Толкова е странно – все повече хора, все по-затворени в собствените си светове. Това ли ни чака?L
Семинар
На мен просто не ми идва музата за писане напоследък и затова не пиша. Но пък се занимавам с организацията на разни събития. Като например следното:Семинар посветен на свободния софтуер и софтуера с отворен кодТеми:
- Астериск и други бизнес системи базирани на софтуер с Отворен код
- Отворени стандарти
- Корпоративни решения с отворен код
- Международни проекти за свободен софтуер
- Какво ново във версия 7 на Федора
- Тенденции в развитието на свободния софтуер
Събитието ще се проведе на 27.04.2007 г. в конферентната зала на ТУ – Варна. Моля заповядайте. За повече информация и регистрация за участие натиснете тукR
Истинските неща
Истинските неща не стават бързо. Обикновено човек знае предварително, че създаването на нещо истинско ще му отнеме време. И е готов да отдели това време. Знае, че докато го създава, няма да изглежда само в най-добрия си вид, знае, че докато го създава, няма да е вечно усмихнат и щастлив. Но това не му пречи.
Защото почне ли да го прави, той става съсредоточен. Изключва се от околния свят. Всяко негово действие вече е насочено към една единствена цел – да създаде истинското нещо. Дали ще е картина, скулптура, книга, измазана стена, торта, плетиво, любовна връзка, няма значение.
Истинското нещо те поглъща целия и изцежда най-доброто от теб. Докато го правиш, го виждаш пред очите си завършено, потъваш в мечтите си и трудът не ти тежи. Защото ти си на път към срещата с твоето истинско нещо. Защото удоволствието от него е докато го създаваш.
Извинете ме, че напоследък не пиша в блога. Просто още съм на път към моето истинско нещо и то ме е погълнало изцяло.
L
Честит осми март!
Празнично ми е!
Очите ми са пълни с изтупани мъже, носещи цветя по улиците. Толкова им отиват!
Знам, че скоро ще ги подарят на съпруга, колежка, майка, но определено им придават празничен вид. И на господина с костюма, който е хванал с една и съща ръка дръжката на черната си чанта и снопа рози, и на младия мъж, който притиска големия букет към гърдите си, и на първолака с грамадната чанта, дето носи две букетчета със зюмбюли… Толкова мили ми изглеждат, че ми се иска и аз да съм мила и добра с всички тях, да им се усмихвам, а знам, че и жените, за които са цветята също ще им се усмихват днес.
Денят е мрачен и ако не беше осми март, щеше да е поредния противен ден, част от сивата върволица на ежедневието. Но понеже е празник, букетът лалета в офиса ми свети с липсващата горе на небето светлина, честитките от колегите, познатите, партньорите по телефона повдигат духа ми и ми е хубаво, че съм жива, че съм жена, че ги има всички тях…
Утре пак ще съм жена, това е вярно, но можем ли всеки ден да сме с приповдигнат дух? Знам, че семейството ми ме обича всеки ден, знам, че колегите ценят уменията ми всеки ден, но традицията канализира нещата и създава общо добро настроение, непостижимо по друг начин.
Освен това, сега е моментът да се обадя на майка ми и на свекърва ми и да им кажа: “Обичам те! Благодаря ти!”, което не ми идва на езика, докато обсъждаме ежедневните си дела.
Сега е моментът и да кажа на всички познати и непознати жени и майки: Бъдете здрави, бъдете обичани и обичайте, от това светът става по-хубав и по-щастлив!
Лекарство
Той лежи в болницата, опитва се да понася болката и сигурно се надява на чудодейно излекуване.Семейството му се надява на същото. Съпругата му се чуди дали да продаде апартамента им, за да може да купува лекарството, което е необходимо. Не е сигурно, че ще помогне, но лекарите дават надежда.Лекарство има – нарича се GLIVEC и действа при левкемия и рак. Само дето едноседмичното лечение с него струва 1800 лв. А трябва да се дава седмица след седмица…Помолиха ме да проверя какви са цените на това лекарство в Европа. Засега изпратих писма на всички мои познати в чужбина да питат в аптеките дали може да се купи и на каква цена. Ако някой прочете и може да помогне с такава информация – ще съм благодарна, ако го направи!А докато се ровех в Интернет за информация, попаднах на следното:Историята на GLIVECВ Индия има около 30 хиляди случая годишно на Хронична Миелоидна Левкемия (CML).През 2001, фармацевтичната компания Novartis въвежа Glivec (imatinib mesylate) в Индия. Чудесно лекарство, което води до ремисия у 90% от пациентите със CML. Цената на едномесечно лечение с препарата е 2500 $ и трябва да се приема постоянно, за да поддържа пациента жив. В развиваща се страна като Индия, където 99.9% от населението няма здравни осигуровки цената на лечението с GLIVEC е практически недостъпна почти за всички. За щастие, почти едновременно 11 индийски компании започват производството на химическата субстанция на цени от 180 $ за едномесечно лечение.През 1998 година Novartis подава документи за патентоване на GLIVEC в Индия и получава Изключителни пазарни права през януари 2003. По тази причина индийските съдилища забраняват на 10 от 11те местни производители да произвеждат и продават Imatanib Mesylate на местния и международния пазари.Резултатът е, че хиляди пациенти със CML страдат, а множество от тях се разоряват докато се опитват да си купят GLIVEC. Още повече пациенти умират, защото единствената останала местна компания не може да покрие нуждите на цялата страна, а разни благотворителни организации не успяват да спонсорират продажбата на лекарството на по-ниски цени.Във Върховния съд на Индия е заведено дело срещу изключителните пазарни права на Novartis.През март 2005 година индийският парламент приема Индийски акт за патентите. През януари 2006 година индийският Контрольор по патентите отхвърля молбата за патент на Novartis върху GLIVEC, повлиян от свидетелствата представени от Индийската асоциация на болните от рак. Лекарството отново става достъпно за пациентите.През май 2006 Novartis оспорва решението и самия Индийски акт за патентите.Съдебната битка в Индия още продължава. Ако Novartis спечели заведените дела, много други лекарства, които сега се продават без търговска марка, ще подлежат на патент и ще станат недостъпни за лекуваните с тях пациенти. А това означава повече страдания, повече смърт, повече бедност, както на местно, така и на глобално ниво. Да, трябва да се защити интелектуалната собственост, но дали на цената на хиляди човешки животи?Само да добавя, че когато страда човек, който си познавал и уважавал дълго време, отговорът на този въпрос изглежда очевиден. Не отричам правото на печалба на заетите и инвестиралите във фармацията, но ми се струва, че обществото не бива да се забравя една проста думичка – ЧОВЕЧНОСТ.L
