Първи са благодарностите – благодаря на всички за милите думи и съчувствието! Признателна съм, задето в тежкия момент мислихте за нас и ни подкрепяхте! Благодаря Ви!

Втори са извиненията – ако смятате, че темата за гробищата е проява на лош вкус – просто не четете повече.

Трети са разсъжденията – по темата за гробищата, избрана очевидно защо.

***

Който си мисли, че гробищата са мрачно, страшно и подтискащо място много греши. Всъщност, който си го мисли, сигурно почти не е стъпвал там. Фантазиите за бродещи духове, за надигащи се скелети и прочие холивудски кич нямат нищо общо с реалността.

Гробищата са спокойно и тихо място. Място на обич.

Всъщност гробищата са място за живите. На мъртвите и без това им е все едно къде ще ги оставиш, колко мрамор ще струпаш отгоре им, какви свещи ще им палиш. Те са мъртви. Тяхната роля на този свят е свършила. Единствено тялото им все още участва в кръговрата на веществата.

Гробищата са място за живите. Живите са тези, които имат нужда да спрат, на тихо място, сред цветя и дървета, сред хладната красота на мрамора и да си спомнят. Да погледат грациозните стрелкания на катеричките, да чуят птиците. Имат нужда да си поплачат, без някой да ги гледа. Имат нужда да постоят спокойни. Имат нужда от всичките малки ритуали, които едва ли са нужни на Бог или на мъртвите. Имат нужда да потърсят в тях своята утеха.

Защото не е лесно да пуснеш някого да си отиде. Не е лесно да приемеш мисълта, че повече не можеш нищо да сториш за него. Затова – палиш свещи, садиш цветя, поръчваш снимки в златна рамка и се чувстваш полезен. Чувстваш, че все още даваш любовта си на хората, заминали надалеч.

Гробищата са място за живите. Всеки ден минавам по алеите им и погледът ми се плъзга по надгробните плочи. Все едно прелиствам каменни страници, от които ме гледат снимки на хора, статуи, нарисувани цветя, кратки стихове, а на една от тях дори има подробна рисунка на фолксваген с изписан регистрационен номер.

Тук-там се вижда каква е била професията на отишлия си от този свят. За някои пише, че са били капитани, генерали, архитекти, лекари. Има собствени стихове на починали поетеси, а има и просто имена и дати. Обикновени хора, водили обикновен живот.

Всички те – от бебето до бабите и дядовците са били обичани от някого. Почти навсякъде присъства думата “обич”. “С много любов”, “Обичаме те”, “Цялата ни любов” … “прости ни”. Какво им е мрачното на гробищата тогава? Щом са място на любов?

Обичам да ходя там привечер. Тогава почти не се срещат хора по алеите и оставам насаме с моето отпътувало надалеч детенце. Запалвам свещички и треперливите им пламъчета сякаш искат да изпратят всичките ми светли чувства чак до него. Тук-таме в сумрака забелязвам да трепкат други пламъчета. И ми става хубаво. Живите не са забравили своите мъртви. Спомените им греят ярко в мрака.

Тръгвам към дупката в стената на парка. Който ме познава, знае, че си падам по преките пътеки и срутения на едно място зид ми спестява доста ходене. Минавам покрай турската част на гробищата. Мраморните плочи с турски имена, са насочени на север. Гробовете на българите сочат на изток. Забити в пръстта ромбовидни дървени плочки бележат турските гробове. От българските стърчат дървени кръстове. Цветя. И надписи на кирилица – “Рухуна ел фатиха”. На българските пише – “Почивай в мир”.

Толкова си приличаме в желанието да почетем заминалите любими хора. Каквито и да сме тук и сега, чувствата ни са еднакви.

Гробищата са за живите.

L