Щом разбра, че искаме да ходим до Кръстова гора, управителят на почивната ни станция в Чепеларе първо подробно ни обясни пътя до там, а после се захвана да приготвя торба с плодове и сладки. Оказа се, че иска да ги изпрати като подарък на една от жените , които се грижат за храмовете там и която явно много уважаваше. Обясни, че снабдяването горе на върха е по-трудно и че баба Ленка със сигурност ще се зарадва на прасковите и гроздето. Ние, като съвестни християнчета, най-сетне намерили някой, който да им обясни правилата за посещение на манастир, също взехме кутия със сладки и други дреболии.

Пътчето, по което ни насочи чичо Мишо се оказа тясно и живописно. Минаваше покрай Роженските ливади, криволичеше през боровите гори покрай 15 каменни чешми, където поради липсата на насрещно движение колата се втурваше по завоите като състезателно ферари, до момента, в който насреща ни изскочи натоварен с трупи камион. Накрая преминаваше покрай една-две мини, където проядено от дупки ни поодруса малко и ни изведе до Лъки. Пътят от Лъки нагоре към село Борово и манастира се оказа добър. Мястото притежава характерната за Родопите красота – гледки към облечени в кадифе склонове, тук-таме прокъсани от нахалната голота на някой зъбер, безбройни завои и чешми.

Пристигнахме на Кръстова гора, очаквайки да усетим атмосфера на духовност, смиреност и някаква магия, обещаваща чудеса. Първото, което видяхме обаче, беше свещеник, говорещ по мобилния си телефон, седнал пред надписа “Кафе” на сграда с вид на хотел.

Нищо, успокоявахме се, баба Ленка сигурно ще ни обясни кое какво е. Потърсихме я в малката църква “Покров на св.Богородица”, а после се заизкачвахме по стъпалата зад нея. Стълбището беше оградено с лампи, от него се виждаха сините върхове на отсрещните ридове, а от двете му страни имаше малки стаички-параклиси, всеки посветен на някой апостол и изографисан отвътре с икони. Докато се оглеждахме, неусетно се озовахме на върха. Там, скрит зад клоните на стара липа, върху каменен подиум стоеше метален кръст.

Няколко хора минаха край него, пуснаха пари в касичката му, хванаха го с ръце и отминаха. Нищо впечатляващо или необикновено. Минахме и ние. Докоснахме го, затворихме очи, помолихме се накратко и слязохме от подиума. За моя най-голяма изненада изведнъж от очите ми рукнаха сълзи. Не съм особено религиозна, а и нищо вълнуващо не се беше случило и реакцията ми беше абсолютно необяснима. Дъщеря ми се притесни и отиде да надзърне в едно малко параклисче, изпаднало надолу по склона в боровата гора, до което нямаше прокарана пътечка и в него намери баба Ленка.

Старата женица, с черна кърпа на главата и престилка върху дългата фуста, лъскаща енергично висок свещник толкова ми заприлича на собствената ми баба, че сълзите ми отново потекоха. Обяснихме, че чичо Мишо ни праща, предадохме подаръците му и жената много се зарадва. Аз се опитах да се извиня, че плача, но тя ме успокои, че щом съм заплакала, след като съм пипнала кръста, значи молитвата ми е чута. И най-сетне, в думите на една обикновена възрастна жена, в загрижения й майчински тон, познат на всеки, който има баба на село, усетих духовност, усетих вяра, усетих милосърдие.

Баба Ленка ни разправи историята на манастира – че е построен върху останките на стар български манастир, разрушен от турците, които избили монасите му, че наоколо според легендата има скрито парче от кръста, на който Христос е бил разпнат и затова мястото е свещено. Разказа ни, че старият кръст, който бил откраднат преди време сега е в по-старата църква, на отсрещния склон, а този, който сме видели е по-нов. Крадецът сам върнал откраднатото, защото след кражбата го сполетели толкова нещастия, че разбрал, че това, което е взел, не може да му заплати това, което е загубил – децата си.

Разказа ни за жена на хемодиализа, пациентка на дъщеря й, която толкова силно вярвала, че ако отиде на Кръстова гора, ще оздравее, че това наистина се случило.
Разказът й беше накъсван от думи на радост – ама колко сме хубави, и как иска да ни даде нещо, нещо да ни почерпи, хайде поне едните сладки, дето сме й донесли да си ги вземем обратно. Ето, те са стояли пред иконата на Иван Рилски, да си ги хапнем, а той ще бди над нас. Поръча ни да отидем и в старата църква “Света Троица” и до аязмото, чиято вода била лековита. Изпитвах желание да я прегърна и да й целуна ръката, на дали поради неопитност или поради градските ми предразсъдъци не го направих. А жената беше толкова мила, на сбогуване ми каза, да не се тревожа, който е дошъл на Кръстова гора, Господ го е довел за нещо и го пази. Думите й бяха – “Такава хубава журналистка като тебе, всичко ще бъде наред, всичко ще се оправи”. Зяпнах. “Защо решихте, че съм журналистка?” И тя не знаеше, сигурно й бях заприличала на такава, заради фотоапарата на рамото ми. Стана ми мило и донякъде смешно и си обещах, че непременно ще опиша посещението ни там и ще разкажа за баба Ленка.

След това вече се успокоих. Отидохме в старата църквичка – малка стаичка полувкопана в земята. Запалихме свещи пред олтара, поседнахме на пейката до стената и дали защото бяхме сами, и никой не ни гледаше или защото църквицата беше малка и уютна, най-сетне душите ни се изпълниха със спокойствие и умиротвореност. Седяхме, гледахме припукващите свещи, гледахме лицата на светците по стените, мислехме си за своите дела, но вече без бързане, без тревоги, някак кротко и сякаш отстрани.

Преди да тръгнем отидохме и до аязмото. Очакванията ми за каменна чешма като десетките, покрай които минахме сутринта не се оправдаха. Изворът представляваше бетонна стена, от която стърчаха две метални тръби с кранчета накрая. Семейството, което заварихме там се опитваше да си напълни шише от водата, която едва прокапваше. Ричи упорито се настани до едното кранче и търпеливо успя да напълни вода както за чичо Мишо, така и за нас.

Докато го чакахме, се чудех какво намират тълпите от богомолци тук. Единственото, което ние намерихме, беше човешкото отношение на една възрастна жена, една вечна топлота, нямаща нищо общо с модерните строежи наоколо. Може би намерихме и потвърждение на това, което философите и теолозите твърдят от край време – имаш ли желание и вяра, че ще постигнеш нещо, то наистина се случва.

Утре е Кръстовден. Тази вечер паркингът и целият комплекс на Кръстова гора ще са пълни с богомолци от цяла България, в нощта ще трепкат светлините на стотици свещички. В тъмнината създаденото от човека ще изчезне, всеки ще е насаме със себе си и с Господ и дано вярата отново сътвори чудеса!

L