Left & Right

За нас, както и за няколко приятели, беше удоволствие отново да сме част от това голямо плувно събитие за Варна.

Разказът е тук, а снимките – тук.

Отново е слънчева августовска сутрин. Улиците на града още са пусти, вълните разливат пенестите си гриви по празните плажове, а вятърът търси с кого да си играе. На закътания площад между вълнолома и Морска гара се събира тълпа. Това са участниците в 68-я маратон Галата – Варна. Повечето са стройни младежи и девойки. Фигурата на плувеца не може да бъде сбъркана – широки рамене, тясна талия, оформени, но плавно преливащи под кожата мускули. Спортът вае тялото като талантлив скулптор, извайва, макар и невидимо, и духа, и волята. Всички изглеждат леко сънливи, докато попълват декларациите си за участие и застават на опашка за предстартов преглед. Само родителите на малките участници в маратона изглеждат притеснени.

Радостни възгласи привличат вниманието. Двама от дългогодишните участници прегръщат главната организаторка на състезанието, г-жа Надежда Парушева от ПСК „Черно море”. Щастливи са, че отново се срещат тук. За известния варненски журналист г-н Николай Увалиев, на 73 г., преплуването на маратона се е превърнало в един от жалоните на живота, събитие, което отмерва времето и поддържа духа и тялото му бодри. „Маратонът ми носи по-силно усещане и го очаквам с по-голямо нетърпение от Коледа” добавя и г-н Михаил Михайлов, преплувал повече от 30 пъти дистанцията от 4.5 км през Варненския залив. „Превърнал се е в моя лична традиция, която спазвам всяка година. Освен това в морето могат да се видят някои красиви гледки. Преди години по трасето имаше потънал кораб, който си заслужаваше да се види.”

Тази година до кея стоят няколко лъскави съвременни яхти, които също си заслужава да се видят. До тях са привързани осигуряващите лодки на военните моряци, които са събрани за инструктаж. Тази година момчетата са облечени с еднакви тъмносини фанелки, но някои от тях отново са вързали червени кърпи на главите си като пирати. Майор Нанев от ВМС крачи пред тях и обяснява организацията и подреждането им в морето. Непрекъснато им внушава, че всички те са отговорни за живота на участниците и не трябва да откъсват поглед от пуващите, за да реагират бързо при подаден сигнал. Тази година „Морска администрация” изпраща три от своите бързоходни катери за охраната на маратона, които са много удобни за изваждане на хора от водата, защото имат ниска задна част. Основната задача на военните моряци остава наблюдението.

Идва ред и за инструктажа на участниците. Информацията е позната на повечето от тях, но всички реагират бурно на съобщението на майор Христов, че при разваляне на времето маратонът ще бъде прекратен и плувците ще бъдат извадени от водата, където и да се намират по трасето. „Какъв е критерият ви за лошо време?” вика възмутен един от дългогодишните участници. „Аз съм критерият!” му отговаря майор Христов. През миналата година състезанието е било прекъснато точно по тази причина и всички плувци са приели като лична обида изваждането им от морето, преди финала. Най-важното обаче е, че никога за 68-годишната история на маратона не е имало проблеми със здравето и живота на участниците. Явно на „критериите” на ВМС може да се разчита.

А повод за повишено внимание има. Той се усеща още щом катерите потеглят през залива към изходния пункт на маратона. Мъртвото вълнение клати осезаемо и майор Нанев препоръчва на треньорите на детските плувни школи да помислят дали да пуснат децата. „Ще плуваме!” решава треньорът от клуб „Царевец” гр.В.Търново „ще бъда с тях през цялото време.”. Малките плувци изглеждат успокоени от неговата увереност. Те са прекарали една седмица на лагер във Варна, за да свикнат с морето. Не са свикнали само с обитателите му и бърчат чело, докато гледат медузите, с размер на чиния, които плуват из пристанището.

Докато катерите се носят през залива всички се наслаждават на красивата гледка на Варна. Скочат ли веднъж във водата, няма да виждат почти нищо от вълните. Основната трудност е да се спазва правата линия по маршрута. Лодките и катерите оформят коридор с ширина около 200 м., но при вълнение понякога не се виждат и затова основния ориентир си остават високите блокове в квартал „Чайка”, изправени на стръмния бряг. Едва към края на трасето се забелязва големия червен балон, издигнат над втора буна.

Тази година стартът ще бъде даден малко по-надалеч от каменистия бряг на нос Галата, за да не пострада някой от участниците. Скочат ли във водата, всички плувци изглеждат еднакви – малки черни точки сред искрящото сребро на вълните. Следата на ракетата, която дава старт, се стапя в блясъка на слънцето, над водата се размахват ръце и колоната потегля.

На финала съдиите и публиката вече са заели местата си и с нетърпение очакват да разберат, кой ще е доплува пръв тази година. Повечето посрещачи се тревожат как ще преминат дистанцията техните близки. Някои от децата от плувните клубове са се отказали да участват, но въпреки всичко 158 плувци са на път към буната. Тази година националните ни състезатели са заминали на Олимпиада в Китай, затова няма предварителни очаквания кой ще бъде победител.

51.38 минути след старта на маратона финишира Михаил Георгиев на 17 г. от Пловдив. Втори и трети са Емил Любенов от София и Иван Божков от Пловдив. Отново няма състезатели от Варна сред победителите. При жените първа финишира 18-годишната Мария Златкова, изпреварила само с няколко метра по-голямата си сестра София. Двете момичета изглеждат много щастливи, а тяхната майка – още повече. Още преди да са си поели дъх ги наобикалят журналистите с камери и микрофони. „Как се чувствате? От кой спортен клуб сте?…”

Останалите участници в маратона финишират, аплодирани от близките и приятелите си. От водещия получаваме кратка информация за някои от тях – има участници от Тунис, Русия, Белгия, Македония, тук е директорът на плувния маратон в Шабац, Сърбия. Успешно преплуват дистанцията деца на 10 години, инвалид трета степен, бивши състезатели от плувните школи или просто ентусиасти и любители на морето.

Бурни овации сред посрещачите предизвиква и треньора на клуб „Царевец” – „Тренерът доплува!”, радват се децата. А една от майките, които ги придружава, въздъхва облекчено – „Всички дойдоха!”

Маратонът завършва навреме. Въпреки вълнението почти всички успяват да финишират в рамките на контролното време. Победителите получават своите награди. Духът и волята на всички участници са създали едно събитие, което няма да забравят и което ще ги води и към други предизвикателства в живота.

L

Седем и половина сутринта, комплекс „Св.Константин и Елена“. Слънцето лениво се оглежда във все още заспалото море, за което мечтае цяла България. И докато морето не помръдва, водата в близкия басейн кипи. Вместо да се наслаждават на ваканцията и да се излежават до късно, десетина мъже, жени и деца порят водата напред-назад. Най-мъничката от тях – 5-годишната Василики даже има акулски перки на шапката и е тук, за да тренира за Детския плувен маратон на 6 август. Колко ли родители ще са съгласни 5-годишното им дете да преплува самичко разстоянието от трета буна до брега? Само че Василики изминава същото разстояние в басейна без да спира и е готова да плува като малка акула в морето. Вероятно тя ще бъде най-малката участничка в състезанието.

Много възрастни умели плувци са казвали, че ги е страх да плуват навътре в морето. Да го направиш, означава да притежаваш особен вид смелост. Да не се опитваш да си представяш какво има в дълбината под теб. Да се стремиш неуморно към финала.

Двама малки плувци имат тази смелост и вече са участвали в плувния маратон за възрастни. Това са 9-годишните Джорджия (републикански шампион на България) и Тони. Слабичките им фигурки са изваяни като статуетки и притежават неподозирана сила и издръжливост.

С Тони се познаваме от преди две години, когато плуваше маратона за първи път, беше сам, без придружител, но беше премръзнал, след изминати 3 километра. Тогава моряците го издърпаха в лодката, преди да достигне финала. Сега е пораснал, миналата година е финиширал успешно, вече е маратонец с опит. „Най-важното е да прецениш правилно темпото!“ обяснява му един младеж „Трябва да плуваш с равномерно темпо от началото до края. Ако тръгнеш прекалено бързо, ще се умориш и нищо няма да направиш! Маратонът се минава най-добре, ако го плуваш равномерно.“

На брега са струпани плавници, дъски. Хората в басейна плуват дължини с различни помощни средства, натоварвайки различни мускулни групи, дават си съвети един на друг. Подготовката е сериозна задача, с която не всеки би се захванал. Стартът на 68я плувен маратон Галата – Варна е съвсем близко – на 3 август, неделя. Стоя на брега, попивам покоя на юлската утрин и разсъждавам какво всъщност тласка хората да надскачат себе си – отново и отново.

L

Имало едно време една висока планина. Имало и хора, които често се катерели по нея, покорявали върховете й, разхождали се по хребетите й и дори си правели заслони из нея, за да нощуват там, когато им се наложи. Тъй като единият от заслоните бил в лошо състояние, група запалени планинари решили да го ремонтират. Намерили и средства (благодарности за “Сирма груп”), купили строителни материали и се запътили към планината.

В тази приказка аз и Ричи попаднахме случайно. Не сме планинари, макар да сме ходили на екскурзионно летуване в Пирин и да сме минавали по Кончето като ученици. И двамата обаче нямаме никакви спомени от самото Конче, освен от един ръждясал пътен знак “стеснение на пътя от двете страни”, поставен там от незнаен зевзек. Затова, когато негов колега предложи да се присъединим към групата, която ще качва строителните материали до горе, най-безметежно се съгласихме.

Изходен пункт от маршрута ни щеше да е х.Бъндерица, където пристигнахме към 21.30 вечерта. За наше огромно изумление, петима от групата още с пристигането метнаха раниците на гръб, закачиха фенерчета на челата си и се приготвиха да поемат нагоре. Гората край хижата беше тъмна, хич не ми се мислеше колко часа изкачване ги очаква. Но след като един от тях – Иван – ни разказа, как минавал Кончето по тъмно на един 8 декември и нямал нито фенерче, нито щека да проверява за обледяване камъните пред себе си, твърдо реших, че тези хора нямат акъл, но пък вероятно имат доста опит и затова тръгват.

Read the rest of this entry »

Има теми, по които почти няма материали в българоезичния интернет, но които, за съжаление, са част от живота. Статията по-долу е превод от американски сайт:

Наръчник по скърбене

Да загубиш някой или нещо, което обичаш е нещо много болезнено и все пак е нещо, което почти всеки изпитва в даден момент от живота. Загуба, която не е призната и на която не е обърнато внимание може да доведе до увреждане. Но мъката, която е изразена и изживяна намалява и има потенциала да донесе нова сила и да обогати живота ви. Няма правилен или неправилен начин на скърбене, но има начини, които могат да направят скръбта ви по-пълна и по-позитивна.

Какво е мъка?

Дефиницията на мъка включва: емоции и усещания, които съпровождат загубата на някой или нещо ценно за вас. Английската дума идва от старофренската дума grève, която означава “тежък товар”. И наистина, мъката често ни притиска към земята с психологическите и физическите си прояви.

Когато някой близък почине вие не просто губите тази личност на физическо ниво, вие също се изправяте пред загубата на това, което е могло да бъде. Вашата болка включва липсата на някой в креватчето, станалите излишни предмети след загубата, копнежа по миризма или докосване. Но мъката, че любимият човек ще пропусне всички важни моменти в живота често трае по-дълго от болката от чисто физическата липса. Училището, което никога няма да завърши, сватбата, на която няма да танцувате, всеки празник отбелязващ завършен житейски етап, подновява вашата мъка.

Read the rest of this entry »

И после се чудим защо е такава странна, нелогична, летяща в облаците и въобще съвсем, съвсем налудничава. То си е ясно – от зодията й е.

Водолеите са дружелюбни – така и Любовта по хората ходи и с всеки се опитва да бъде приятел. Показва на всички ведрото си усмихнато лице и ги примамва в капана си. Ама след като се влюбиш, се оказва, че разсеяната и отвеяна Любов съвсем не е помислила за всичко. Дали ти отвръщат на любовта – кой знае? Дали човекът отсреща е подходящ за теб – че кой да мисли? Ще бъдете ли щастливи или не – всички тия подробности нея хич не я вълнуват. Обичате ли? Обичате! Толкоз!

В нашия рационален и мъжки свят, Любовта е по женски кокетна и нелогична. Как иначе да си обясня, че съседката ми е залюбила тип с 12 години по-голям от нея, че племенницата ми въздиша по другарчето си от детската градина, а най-добрата ми приятелка се хвана с мъж една глава по-нисък от нея? Няма ред, няма дисциплина.

Ако Логиката правеше двойките, тогава всичко щеше да е симетрично, подредено и организирано. Може би Логиката е зодия Дева? Но Девите са притеснителни, та сигурно затова не се е захванала с човекогрупиране.

Виж, Любовта не страда от скрупули. Витае си из бъдещето, намира ти някой, в когото се влюбваш безпаметно и колкото и да се питаш – какво всъщност е Любовта – отговор не намираш.

Ако е чувство – защо е хем приятно, хем болезнено?

Ако е мисъл – защо ни отдалечава от разума?

Ако е действие – защо само въздишаш отдалеч, мечтаеш и не смееш да си кажеш дори?

Все пак, казват, че Водолеите живеят в бъдещето. Може това да е отговорът – колкото и да е болезнена Любовта, пътят ни към бъдещето е в нея.

Л

Зима е, от няколко дни не сме зървали небето от облаци.

Но си имаме прекрасни цветя, снимани през отминали лета.

Каква по-хубава гледка в мрачния ден?

L & R

Дребно и с остри зъбки. Има си много скривалища навсякъде из мен и току ме изненадва. Понякога се таи в очите ми, понякога се таи в ума ми, понякога е в тялото, в ръцете, дори и в гласа ми. Често огладнява и почва да ме гризе. И тогава сълзите потичат от очите, тялото се сковава, ръцете се разтреперват, а гласът изчезва. Мъката е дребна и не може да ме унищожи. Нанася малки поражения, които бързо оздравяват. Лесно се плаши от шум, от активност, от човешки компании. Тогава се скрива нейде надълбоко и може би заспива. Изглежда сякаш я няма, сякаш си е отишла завинаги. Но тя е упорито животинче и не се отказва лесно. Някои думи, някои спомени й служат за примамка. Тогава дотичва бързо и ме захапва лакомо. Най-активна е вечер, когато няма какво да я плаши. Тогава съм изцяло нейна.
Защо я търпя и не съм я изгонила? Защо я оставям да глозга отново и отново спомените ми?

Просто е. Чакам да изяде цялата болка. Спомените ще станат светли и ще се радвам, че ги имам.

Л

Тук съм, ето ме! Защо ли някои хора ми казват, че им липсвам? Аз не съм изчезвала. Може да ви липсва написаното от мен, но за да пише човек, му трябва муза. В момента моята е на ски-почивка нейде и сигурно пътищата обратно са затрупани от сняг. Но аз съм тук. Знам, че много хора четат тук, но не смеят да ми се обадят.
Затова ще кажа публично – липсвате ми! Липсват ми старите приятели, които не се обаждат, които не смеят да ме заговорят.

Липсват ми и новите приятели, за които нямам време, защото отново почнах работа.

Не се страхувайте да ми се обаждате. Аз съм все още жива, все още се радвам да общувам с хората, все още ме вълнува как сте, добре ли сте, какво е новото при вас и мога да говоря както за сериозните ви проблеми, така и да се смея над ежедневните дреболии.

Аз съм тук, отново. И вие ми липсвате.

L

Първи са благодарностите – благодаря на всички за милите думи и съчувствието! Радвам се, че в тежкия момент мислихте за нас и ни подкрепяхте! Благодаря Ви!

Втори са извиненията – ако смятате, че темата за гробищата е проява на лош вкус – харесвате си хиксче или стрелкичка в горния край на прозореца и си свиркате.

Трети са разсъжденията – по темата за гробищата, избрана очевидно защо.

Който си мисли, че гробищата са мрачно, страшно и подтискащо място много греши. Всъщност, който си го мисли, сигурно почти не е стъпвал там. Фантазиите за бродещи духове, за надигащи се скелети и прочие холивудски кич нямат нищо общо с реалността.

Гробищата са спокойно и тихо място. Място на обич. Всъщност гробищата са място за живите.

На мъртвите и без това им е все едно къде ще ги оставиш, колко мрамор ще струпаш на главите им, какви свещи ще им палиш. Те са мъртви. Тяхната роля на този свят е свършила. Единствено тялото им все още участва в кръговрата на веществата. Гробищата са място за живите.

Живите са тези, които имат нужда да се спрат, на тихо място, сред цветя и дървета, сред хладната красота на мрамора и да си спомнят. Да погледат грациозните стрелкания на катеричките, да чуят птиците. Имат нужда да си поплачат, без някой да ги гледа. Имат нужда да постоят спокойни. Имат нужда от всичките малки ритуали, които едва ли са нужни на Бог или на мъртвите.

Защото не е лесно да пуснеш някого да си отиде. Не е лесно да приемеш мисълта, че повече не можеш нищо да сториш за него. Затова – палиш свещи, садиш цветя, поръчваш снимки в златна рамка и се чувстваш полезен. Гробищата са място за живите.

Всеки ден минавам по алеите им и погледът ми се плъзга по надгробните плочи. Все едно прелиствам каменните страници на лексикон, от които ме гледат снимки на хора, статуи, нарисувани цветя, книги, кратки стихове, а на едната страница дори се мъдри подробна рисунка на фолксваген с изписан регистрационен номер. Тук-там се вижда и каква е била професията на отишлия си от този свят. На някои пише, че са капитани, генерали, архитекти, лекари. Има собствени стихове на починали поетеси, а има и просто имена и дати. Обикновени хора, водили обикновен живот.
Всички те – от бебето до бабите и дядовците са били обичани от някого. Почти навсякъде присъства думата “обич”. “С много любов”, “Обичаме те”, “Цялата ни любов” … “прости ни”. Какво им е мрачното на гробищата тогава? Щом са място на любов?

Обичам да ходя там привечер. Тогава почти не се срещат хора по алеите и оставам насаме с моето отпътувало надалеч детенце. Запалвам свещички и треперливите им пламъчета сякаш искат да изпратят всичките ми светли чувства чак до него. Тук-таме в сумрака забелязвам да трепкат други пламъчета. И ми става хубаво. Живите не са забравили своите мъртви. Спомените им греят ярко в мрака.
Тръгвам към дупката в стената. Който ме познава, знае, че си падам по преките пътеки и срутения на едно място зид ми спестява доста ходене. Минавам покрай турската част на гробищата. Мраморни плочи с турски имена, насочени на север. Гробовете на българите сочат на изток. Забити в пръстта ромбовидни дървени плочки. От българските гробове стърчат дървени кръстове. Цветя. И надписи на кирилица – “Рухуна ел фатиха”. На българските пише – “Почивай в мир”.

Толкова си приличаме в желанието да почетем заминалите любими хора. Каквито и да сме тук и сега, чувствата ни са еднакви.

Гробищата са за живите.

L

Не можеш да ме разбереш,

Не казвай „Знам какво е!”,

Не казвай, че ще оцелея,

Че злото за добро е.

Не ми разправяй, че е тест,

Че съм благословена,

Че съм избрана точно аз

От всички в таз вселена.

Не отговаряй вместо мен

На моите „Защо?”-та.

Не казвай докога да жаля,

Че кратък бил живота.

Недей тегли, недей мери

На мъката товара.

Не ме учи как да скърбя,

Кога да разговарям.

Във болката си потопена

За всичко аз нехая.

Но все пак, застани до мен

И стой със мен до края.

Приемай ме, каквато съм,

Как плача, как немея.

Хвани ме просто за ръка,

Кажи ми – „С теб жалея!”