1. Нямаш право на име.
Персоналът упорито те нарича “майче”. Колкото и време да престоиш в отделението, никой не те пита за името. Можебито това е начинът да се дистанцират? Все пак, предпочитам да ме наричат “госпожо”.
2. Нямаш право на храна.
Ако сте в затворено отделение, по правило не бива да излизате от него. Но вътре няма осигурена храна. Как и кой ще ти реши проблема си е твоя работа. Мисли му, ако си от друг град или близзките ти не могат да търчат по няколко пъти на ден с торбите.
3. Нямаш право на сън.
Независимо колко си спал през нощта, в 6 сутринта трябва да станеш. Защото ако персоналът те свари да лежиш или спиш, се сърди, че “проявяваш неуважение”. Майките късметлийки спят на легло, други на едно легло с детето си. А тези без късмет – на столове, къси диванчета и каквото друго намерят.
4. Нямаш право на лична хигиена.
Освен ако не ти е проблем да се къпеш със студена вода в общата тоалетна на етажа. Ака си майка на новородено, с лохии, проблемът си е лично твой. Никой не те е канил да идваш в болницата.
Друга екстра е липсата на тоалетно казанче, което предоставя възможност водата да се излива с обикновена кофа. И ако в тоалетната има светеща крушка – считайте се за късметлии.
5. Нямаш право на избор кой да те лекува.
Дори да е бил груб с теб или да не ти е обърнал внимание, не можеш да откажеш “услугите му”. Нямаш право на информация какво и защо правят на детето ти, освен ако не тръгнеш да си я търсиш сам упорито.
6. Нямаш право да изискваш персоналът да се съобразява със специфичните нужди на детето ти.
Но пък персоналът има право да смъкне кожата му или да му спука десетина вени, докато се убеди от опит че е трябвало да те послуша.
7. Нямаш право на хигиена на детето.
Никакви условия за стерилизация на биберони, освен ако не си носиш собствен стерилизатор. Отговорът на този въпрос е “ама нали всяко дете пие от собствено шише?”
Няма къде да се гладят пелени, дори ако решиш да ги переш на място. Тежко на тези, които нямат съпруг или баби, които да се погрижат за прането и гладенето.
Топла вода има за час вечер. Всъщност и толкова им е много на майките – та кой си мие бебето повече от 5 минути на чешмата?
Това, че с детето сте в болница, заобиколени от куп потенциални зарази си е отново изцяло твой проблем.
8. Нямаш право да заемаш място в пространството.
При всичкото нямане в болницата, постелки, храна, лекарства, памперси, кани за гореща вода, стерилизатори, дрехи на детето и майката, всичко което си донесъл трябва да е невидимо и да не заема място.
9. Нямаш право на умора.
Майките дежурят край кувьозите и леглата на децата си по 24 часа, 7 дни седмично, без да е задължение на някого да ги отменя или да им помага. Хранене, сън и спокойствие не им се полагат. Да му мислят, ако искат да имат достатъчно кърма или сили да са опора на детето си.
10. Нямаш право на недоволство и оплакване.
Защото персоналът “има голямо сърце” и 20-годишен стаж, т.е. по презумпция е безгрешен.
На какво имаш право? На “благодарности”.
L
Много точно и безпристрастно си го описала, Ели. На мен ми се е случвало веднъж да вляза в болница с детето и бях потресена от условията и организацията на нещата. Те така и така не могат да поемат грижите за детето, но в същото време не ти осигуряват елементарни условия за престоя. Все едно просто не ти е там мястото.
Майката е най-важният човек за детето до една възраст и според мен лечението на малки деца трябва изключително да се опира на опита, грижите и присъствието на майката. Това, което една майка ще направи за детето си нито една сестра или лекар няма да направи.
Освен това, не разбирам защо основна грижа на персонала е да държи майката неинформирана за лечението и да се отнася с нея като с тъпа патка. Аз може да не съм учила медицина, но когато се отнася за детето ми, ще напредна много бързо с разбирането на нещата. И ако имам информация за лекарствата, които се дават и за лечението въобще, ще мога д аследя реакциите на детето, ще мога да дам на лекарите безценна информация за него специално. Защото при всичкото ми уважение и “големите им сърца” те нямат вереме и възможност да следят облизо всеки един случай.
Много се разпалих. Това ми е една болна тема, по която мога д аговоря с часове. И като прочетох поста ти, всичко ми се взриви. Защото мога да си представя какво ти е. По-точно направо не мога да си представя. Как издържаш на всичко, което е една детска болница. За съжаление едва ли имаш избор.
Пожелавам ти кураж и спокойствие. Колкото и да са болни, децата ни се нуждаят много повече от нашата обич и топлина, отколкото от лекарства.
Обичам те, Ели и не спирам да ти се възхищавам.
Даа, гледаме разни филми, как по света близките на пациентите едва ли не на операции присъстват, а тук за близо 20 години нещата са си на “социалистическо” равнище, само дето се искат по-големи подкупи. Имам кошмарни спомени от престоя на дъщеря ми в “Пирогов”, която е уж по-цивилизована болница. Това беше преди 10 години, но не вярвам нещата да са се променили много.
Ако напиша нещо, то трябва да е поредния пример в подкрепа на примера за абсолютния абсурд в болниците. Едва ли имаш нужда от това точно, Ели. Затова, горе главата, както само ти го можеш!
Uzas! Dnes zapochnah da pisha porednia si izsledovatelski proekt za tova kak triabva da se organizirat zdravnite sistemi po sveta i kato prochetoh vashia blog i mi stana mychno. Ne, strashno. Tuk americancite se oplakvat che im bila uzasna sistemata. Ne znam horata v BG kakvo triabva da kazat. Uf! Uspeh, dano prestoja prikliuchi byrzo.
напълно съм съгласна с описаното по-горе!
Септември ми се наложи да лежа с дъщеря си в Терапията, Варна.
вдигна 40 градуса и получи гърч,защото никой не ни обърна внимание. побеснях. не мога да си представя как се чувствате Вие…
искрено съжелявам, че държавата ни продължава да погубва бъдещето си – нашите деца!
Аз пък не съм съгласна. Тази година родих дъщеря си в държавна болница в провинцията (средно голям град). Е, никое от 10-те неща ги няма там.
Мила Ели, може да се каже 4е те познавам задочно и знам как се чувстваш сега. Искам да те окуража, че Криси е на едно прекрасно място, пълно с живот и светлина: Небето. Не тъжи за него-той е най-щастлив там сега.
Но относно теб: аз се възстановявам от дълбока 9-месечна, умопомрачителна депресия, която се появи когато дъщеря ми бе бебе на 5 месеца, сина ми на 5 години и започнах да се подобрявам стабилно от нея, когато забременях с третото ни дете, което ще се роди през септември. Мисля, че знам как се чувстваш и много искам да се видим, ако това не те притеснява, разбира се. Кажи на Ричи да се обади на Свилен Вълков-моят най-страхотен съпруг да се разберем за ден и час. Обичана си, мила – Господ Исус най-добре знае как се 4увстваш сега.
Ирмена, мерси, миличка! Желая ти спокойна бременност и прекрасен малък човек на финала!
Добре съм и мисля, че не съм в депресия. Просто осъзнах колко крехко всъщност е всичко и колко неочаквани обрати може да преживее човек.
Ще кажа на Ричи да се обади на Свилен, но това вероятно ще стане другата седмица, защото в момента е в командировка.
А Свилен да не би да е завършил МГ-Варна и да е от изпреварващите? Ако да, то и аз го познавам.
Радвам се, 4е не си в депресия-това е страхотно-не искам никога да познае6 какво е депресия. Знам 4е си има6 две прекрасни хлапета у вас – радвай им се всеки ден.ако живееш близо до Морската и утре има слънце, може да се разходим заедно. Домашният ми тел е: 320 366
Свилен е завършил Икономи4ески техникум в Добрич, а аз-Английската в Добрич и съм 1 г. по-голяма от него-сега съм на 32г., а ти?
Здравейте. И ние влезнахме с детето в болница и бяхме потресени с мъжа ми от липсата на всичко, от грубото отношение. Посрещнаха ни с думите: “Вие защо идвате толкова късно?! Носите ли си чаршафи?!”
На мен обаче не ми издържаха нервите най-вече от опитите за лечение и си тръгнахме един час, след като влезнахме. Е тогава да видите как се промени отношението. Станаха мили, любезни и меки. Но условията си бяха същите. Поехме риска да се лекуваме вкъщи, тъй като мисля е по-здравословно и за детето и за майката.
Така че, все пак имате право на избор. Смятам, че когато повече хора отстояват правата си, тогава инерцията ще спре.
Ана, радвам се, че сте добре.
За съжаление има състояния, в които оставането в къщи е равнозначно на смърт, и тогава нито детето, нито майката имат избор, освен да понесат търпеливо всичко.
В някои страни са осъзнали колко е важно човек да е спокоен и да се чувства комфортно, за да оздравее по-бързо. Дано и ние го осъзнаем по-скоро.
Съчувствам ви мила. Преди 26 г. направо убиха детето ми и вашият пост ме върна направо в онова време. За торкова години нищо не се е променило…