Left & Right

Странджа в представите ми винаги е била планината, която е много далече и много дива. Може би представата ми е породена от ужаса на родителите ми, че сестра ми може да я разпределят в Малко Търново, в дън странджанските дебри. За толкова години обикаляне из България така и не проявихме интерес към нейния югоизточен ъгъл. За планината знаех само, че е ниска, гориста и че нейде там се играят нестинарските игри на деня на Св.Константин и Елена. Добре, че се намери приятелка, която през лятото живее там и ме покани да я посетя.
Първо обаче решихме да видим какво е южното море, толкова обичано от софиянци и си запазихме три нощувки в Синеморец.
Пътят на юг беше съвсем приличен, нямаше и следа от описваните големи задръствания.
Отбихме се през тракийското светилище Бегликташ, което се намира на няколко километра нагоре по склона, над дюните на Приморско. Пътят беше приличен, на около километър преди самото светилище има място, където се паркират колите. После следва черен път, с издълбани коловози, през светла гора. Малко преди самите камъни стоят момчета от музея в Бургас, които продават входни билети, изнасят беседи или просто дават лист с описание кое за какво е служило.

Въображението на археолозите явно доста се е вихрило, защото самите големи камъни по никакъв начин не намекват за функцията си. И все пак – големият и плосък бил легло, на което жрецът и жрицата ритуално се съвкуплявали по специални поводи; полегналите настрана 5 камъка били част от слънчев часовник, просто някой откраднал останалите; странно полегналият камък-дъга всъщност трябвало да скрива от погледа задния камък-утроба… все едно четяхме сценарий на поредния холивудски филм.
Като попитахме доколко може да се вярва на тези истории, момчетата от музея ни обясниха, че те са писани на базата на открития на подобни светилища във Франция и други места в Европа и че може би са верни на около 80%. Мда, въображението все пак се е вихрило.
На брошурката, която ни дадоха имаше отпечатана карта на местността и пътят, по който бяхме дошли изглежда продължаваше напред и стигаше до морето.

Добре, че приключенският ми дух ме накара да помъкна мрънкащото ми семейство
напред по него. След по-малко от час излязохме на брега на залива св.Параскева. Някогашно пристанище, сегашно диво място, на което разни езотерични групи посрещат понякога изгрева. Тук за първи път усетих красотата на морския бряг на Странджа, единството на букова гора, скали, море и небе.
Продължихме надолу към Синеморец. Точно след Царево, след една стара фабрика, набучена с антени или гръмоотводи пътят се стесни, колкото две коли да се разминат, увисвайки с външните гуми на ръба на асфалта. Затова пък отдясно се ширнаха изрусели от слънцето поляни, населени с пасящи коне. Отляво морето отново и отново се блъскаше в скалите на малки и по-големи заливчета, синьо като мънисто.
Синеморец се оказа село, замряло в дълбоко колебание дали да се превърне в голям курорт. Централната му улица бе осеяна с хотели, ресторанти, магазинчета и тук-таме дупки. В по-страничните улички обаче, строителният плам явно беше поугаснал и се редуваха хотелчета, стари къщи и пустеещи парцели с надпис “продава се”.
Нашият хотел “Белла Дона” се оказа новичък, спретнат и намиращ се съвсем близо до “северния” плаж на Синеморец – едно прекрасно място, все още несъсипано от тълпите хора, търсещи къде да си метнат боклука.
Сутринта ни посрещна навъсена, но това не ни попречи да отидем и да видим плажа, заради който бяхме дошли. На двайсетина метра от хотела къщите свършиха и пред нас се ширнаха заоблените склонове на ската, покрити със суха трева и малки пътечки. А от върха на скалата се откриваше страхотна гледка – река Велека, с нейните обрасли в тръстики брегове и притихнала вода, пясъчната коса, и морето, бурно под силния вятър и надвисналите облаци.

За наше щастие времето беше прогонило останалите хора и първата ни среща беше интимна и щастлива.

/следва/

Снимки от маратона

2 август, Илинден, на разговорен език – Ден на удавника. Поверието твърди, че на този ден морето непременно взима жертви. Но плувният маратон се провежда за 69ти път в първата неделя на август, независимо от всички суеверия.

Морето се е кротнало и примамливо проблясва. 190 души, повечето от които за кой ли пореден път, са се събрали на Морска гара, за да участват. Тази година има някои нововъведения. Финалът ще бъде записван с уредба за фото-финиш, затова всички състезатели получават стартови номера … на голо. Организаторките старателно рисуват с маркер големи цифри на раменете и плещите на плувците, за да се различават на фото-финиша. Всъщност техниката ще бъде изпробвана за предстоящия кръг от Световната купа по плуване следващата неделя. Хубаво би било ако и друга съвременна техника бъде включена в провеждането на маратона. Ако плувците се регистрират по интернет, записването би било много по-лесно и удобно и за участниците, и за организаторите.

Трима лекари се опитват да премерят кръвното налягане на напечената от слънцето тълпа. Добре, че повечето плувци се познават и си говорят, защото дългото чакане на припек не е приятно. След това предават на организаторите декларациите си, че поемат лична отговорност за всичко, което може да им се случи, получават номер-татуировка и вече могат да се скрият на сянка от другата страна на Морска гара.

Тук военните моряци, които ще гребат в придружаващите лодки минават инструктаж. Майор Нанев отново им внушава, че от тях зависи животът на участниците и че трябва да са особено внимателни. Отстрани на кея стоят две линейки, които по-късно отиват на финала. За щастие, те остават само като част от публиката на маратона.

Плувците хапват набързо нещо, говорят си, смеят се. Най-малките и най-бързите от големите се вълнуват как ще се класират, останалите просто се забавляват. В маратона често участват бивши състезатели по плуване, но тази година ще участва и бивш футболист – Иван Петров от “Спартак” Варна. Включват се и доста възпитаници на Военноморското училище.

“Чужденците”, които ще участват са възрастен мъж от Македония и групичка деца от плувния клуб “Приятели на Добри Динев” в Канада. Добри Динев има голямата заслуга маратонът да продължи да се провежда и след 1990 година. При липса на финансиране, той неколкократно е бил основен спонсор. Сега е довел децата от клуба си, сред които е и внука му.
Шегува се, че всяка трета къща на Варна би го приютила, ако остане на улицата. Хубаво е, когато имаш много приятели, на които си помагал.

Минава и основния инструктаж на плувците. Някои слушат, други – не и това си проличава по-късно. После всички се натоварват на военните кораби и потеглят към старта.
Тази сутрин е удоволствие да се плъзгаш по водите на залива, морето сякаш е притихнало. Време е всеки да се намаже с нещо, за да намали триенето при плуване и да си спести прежулените подмишници. Младежите се шегуват с малко по-възрастните военни, че им трябва делфинска мас, за да плуват по-бързо. После почват шеги на тема влачене с делфини и делфински опашки, стърчащи от банските. Е, все пак на маратона са забранени помощните средства.

Корабчетата вече са на финала и майор Христов командва “Скачай във водата!”. Някои припряни плувци изтълкуват командата като старт на маратона и започват да плуват напред. Разбираемо е – ако нямат опит и не са слушали на инструктажа, не е трудно да се объркат. Съдиите им пресичат пътя с лодката и с викове и ръкомахания успяват да ги върнат назад.

Уви, стартът на маратона не е ясно определен, няма линия или лента опъната над водата. Корабът, от който се изстрелва ракетата, даваща началото на надпреварата също е зад гърбовете им. Изстрел и маратонът най-сетне започва.

Учудващо е за колко кратко време разлятото петно от хора се оформя в стройна колона. Отпред се вижда мощен торс, който цепи вълните. Отиваме на финала, да ги посрещнем.
По-късно плувците разказват, че този път не е имало медузи, вълни и единственото неочаквано препятствие е било голямо петно с мирис на нафта. Водещата лодка сочи пътя на първите, защото финалът не се вижда от водата.

47 минути след старта на маратона лодката заобикаля буната. Към финала се приближават трима, като единият води, а двамата наравно го следват на 3-4 м. Аплодисменти, викове и първите трима финишират – първи е Михаил Георгиев от Пловдив, а втори, заедно са Георги Палазов и Иван Божков. Георги Палазов замалко да се оплете във въжетата, придържащи финала. От тримата най-щастлив и по детски ентусиазиран изглежда Иван, Михаил е доволен, че печели за втора поредна година, само Георги изглежда угрижен.

При жените първа финишира Мария Златкова. Победителката не изглежда изтощена, а емоцията от победата извиква на лицето й прекрасна усмивка. Хубаво е да побеждаваш, нали?

Варненци от доста години не печелят първите места в маратона, но шести се класира 13-годишният варненец Николай Кунчев. Ще има с какво да се хвали на съучениците си наесен в Първа езикова гимназия.

Втора при жените пристига Лидия Иванова, а трета е студентката от Варна Кристина.

Най-малката състезателка Ивет Шумкова хич не е в настроение да отговаря на въпросите на водещия, дали от умора или от притеснение… Треньорката й Снежана Пенева я избавя от неудобната ситуация и я гушва за отличното представяне.

След първенците при хората към финала идва и първенецът при кучетата. 5-годишният златист лабрадор Амбър пристига заедно със стопанина си. Двамата са красива гледка – най-добрият приятел на човека е с него и в морето. След това Амбър получава куп прегръдки, доста повече от всички останали плувци. Чудя се, дали след няколко години ще има класиране и при кучетата?

Участниците продължават да прииждат, сами или на групи, младежи, дядовци, внучета, треньори, бивши спортисти… С добро време финишира Иван Христов от Варна, който макар и инвалид първа степен изпревари доста други мъже. Впечатляващо е, как човек, който използва бастун на сушата, преодолява успешно 4.4 км в морето.

Всички получават пакет с храна от прекрасните момичета от кетъринга, фанелки и подаръци от спонсорите.Настроението на буната определено е добро.

Доплуват и най-възрастните участници – Янаки Ялъмов, който участва за 46 път! След него идва Николай Увалиев, който е много уморен и отначало дори не може да отговаря на въпросите на водещия. Не лесно, но е страхотно – на 73 години да плуваш такова разстояние в морето!

Маратонът завършва. Идва ред за награждаването:

Мъже:

1. Михаил Георгиев – 0.47,03;
2. Георги Палазов – 0,47,12;
2. Иван Божков – 0,47,12;
4. Георги Калинов – 0,48,22;
5. Светослав Златков – 0,52,08;
6. Николай Кунчев – 0,52,25;
7. Мирослав Ангелов – 0,54,11;
8. Петър Георгиев – 0,55,34.

Жени:

1. Мария Милчева – 0.53,18;
2. Лидия Иванова – 0,56,43;
2. Кристина Пеева – 0,59,37;
4. Даниела Янакиева – 1,02,36;
5. Таня Владова – 1,04,55;
6. Луиза Еленкова – 1,04,58;
7. Ивета Станчева – 1,08,13;
8. Теодора Трифонова – 1,11,01.

Най-малки участници

1. Стефан Николов
2. Ивет Шумкова
3. Едгард Антонио (?)

Най-възрастни участници

1. Николай Увалиев
2. Йордан Цонев
3. Янаки Ялъмов

Още един отличен маратон приключва. Ще се срещнем отново догодина, нали?

L