
Странджа в представите ми винаги е била планината, която е много далече и много дива. Може би представата ми е породена от ужаса на родителите ми, че сестра ми може да я разпределят в Малко Търново, в дън странджанските дебри. За толкова години обикаляне из България така и не проявихме интерес към нейния югоизточен ъгъл. За планината знаех само, че е ниска, гориста и че нейде там се играят нестинарските игри на деня на Св.Константин и Елена. Добре, че се намери приятелка, която през лятото живее там и ме покани да я посетя.
Първо обаче решихме да видим какво е южното море, толкова обичано от софиянци и си запазихме три нощувки в Синеморец.
Пътят на юг беше съвсем приличен, нямаше и следа от описваните големи задръствания.
Отбихме се през тракийското светилище Бегликташ, което се намира на няколко километра нагоре по склона, над дюните на Приморско. Пътят беше приличен, на около километър преди самото светилище има място, където се паркират колите. После следва черен път, с издълбани коловози, през светла гора. Малко преди самите камъни стоят момчета от музея в Бургас, които продават входни билети, изнасят беседи или просто дават лист с описание кое за какво е служило.

Въображението на археолозите явно доста се е вихрило, защото самите големи камъни по никакъв начин не намекват за функцията си. И все пак – големият и плосък бил легло, на което жрецът и жрицата ритуално се съвкуплявали по специални поводи; полегналите настрана 5 камъка били част от слънчев часовник, просто някой откраднал останалите; странно полегналият камък-дъга всъщност трябвало да скрива от погледа задния камък-утроба… все едно четяхме сценарий на поредния холивудски филм.
Като попитахме доколко може да се вярва на тези истории, момчетата от музея ни обясниха, че те са писани на базата на открития на подобни светилища във Франция и други места в Европа и че може би са верни на около 80%. Мда, въображението все пак се е вихрило.
На брошурката, която ни дадоха имаше отпечатана карта на местността и пътят, по който бяхме дошли изглежда продължаваше напред и стигаше до морето.

Добре, че приключенският ми дух ме накара да помъкна мрънкащото ми семейство
напред по него. След по-малко от час излязохме на брега на залива св.Параскева. Някогашно пристанище, сегашно диво място, на което разни езотерични групи посрещат понякога изгрева. Тук за първи път усетих красотата на морския бряг на Странджа, единството на букова гора, скали, море и небе.
Продължихме надолу към Синеморец. Точно след Царево, след една стара фабрика, набучена с антени или гръмоотводи пътят се стесни, колкото две коли да се разминат, увисвайки с външните гуми на ръба на асфалта. Затова пък отдясно се ширнаха изрусели от слънцето поляни, населени с пасящи коне. Отляво морето отново и отново се блъскаше в скалите на малки и по-големи заливчета, синьо като мънисто.
Синеморец се оказа село, замряло в дълбоко колебание дали да се превърне в голям курорт. Централната му улица бе осеяна с хотели, ресторанти, магазинчета и тук-таме дупки. В по-страничните улички обаче, строителният плам явно беше поугаснал и се редуваха хотелчета, стари къщи и пустеещи парцели с надпис “продава се”.
Нашият хотел “Белла Дона” се оказа новичък, спретнат и намиращ се съвсем близо до “северния” плаж на Синеморец – едно прекрасно място, все още несъсипано от тълпите хора, търсещи къде да си метнат боклука.
Сутринта ни посрещна навъсена, но това не ни попречи да отидем и да видим плажа, заради който бяхме дошли. На двайсетина метра от хотела къщите свършиха и пред нас се ширнаха заоблените склонове на ската, покрити със суха трева и малки пътечки. А от върха на скалата се откриваше страхотна гледка – река Велека, с нейните обрасли в тръстики брегове и притихнала вода, пясъчната коса, и морето, бурно под силния вятър и надвисналите облаци.

За наше щастие времето беше прогонило останалите хора и първата ни среща беше интимна и щастлива.
/следва/
