Имаше един виц -
На каква възраст сте и страдате ли от депресия?
Ако сте под 30 – за каква депресия ми приказвате!
Ако сте над 30 – ами вие какво друго очаквате?!
Тази тема е болезнена. Пък и всъщност, психо-докторите я водят болест и я лекуват с лекарства. Дали при всекиго е необходимо не мога да кажа, но мога да споделя собствените си преживявания и размисли по темата.
Бях над 30. Бях потънала до уши в рутината на служебния и семейния живот. Уж вече всичко в живота ми се беше урегулирало, дори и развлеченията, когато госпожа Депресия ме посети и остана. За повече от година. Изведнъж всичко, което бях постигнала до момента ми се стори маловажно и нищожно. Изведнъж ме обзеха мисли за смисъла на живота (ми). Лошото на мисленето е, че с логика можеш да си докажеш каквото поискаш. Можеш да се сравниш с някого и да кажеш – их, страхотен съм, в сравнение с него. Или да се сравниш с някой друг и тогава – уф, нищо не струвам! Депресията се грижи само мисли от втория тип да ти идват наум. И вървиш по улиците, и не виждаш нищо и никого, и цялата мирова скръб те наляга, докато крачките ти станат бавни, бавни, като на стогодишна старица, погледът помръква, раменете се превиват и човек си казва – сигурно съм мъртъв, но просто не съм забелязал кога се е случило. Имаш чувството, че всичките ти емоции са се оттекли нанякъде и са те оставили да наблюдаваш равнодушно ставащото наоколо, докато не се върне приливът на сълзите и не удавиш всичко във вода без някаква конкретна причина.
Как се спасих от удавянето ли? Трудно. И с помощта на спасител.
В ролята на спасителя влезе човекът, който най-много ме обичаше. Той си знае колко невероятно количество обич и търпение вложи през това време, без да получава нищо насреща. Мисля си, че аз не бих могла с такава тъпа и любяща упоритост да съм насреща месеци наред и да не се поддам на желанието да тръсна :”Като си крив, спасявай се сам!”, да се врътна и да си тръгна. Вярно, всички мои приятели му помагаха. Провеждаха с мен куп философски разговори на тема – какъв е смисълът на живота, какво да правя с напразно изживените си години, шегуваха се, опитваха се да ми повдигат настроението. Даже един отдавна изтлял арабски математик-поет се пресегна през времето и ми тръсна в скута стиховете си, за да ме върне към живота:
“Светът трае миг, миг ме има и мене,
Колко пъти за миг мога дъх да поема?
Весели се, живей! Тази тленна обител
Никой няма навеки за свой дом да вземе!”
Депресията все пак не уби напълно любопитството ми. Отворих чичко Гугъл и се зарових в цялата информация по темата. Психическите симптоми присъстваха почти изцяло, от физическите слава богу, ме беше подминало безсънието и слабеенето, само непрекъснатият недостиг на енергия беше налице. Мисли за самоубийство – ами да – явяваха се по график веднъж седмично или по-често, ама ми ставаше мъчно за самата себе си, пък и деца имам – не върви да ги оставя без опора.
И както изглежда, че депресията е едно голямо блато, една напаст, чума, оказа се, че тя не само взима, а и дава. Дава нов поглед към живота, колкото и мрачен да е. Кара те, след като си се повихрил в света на възрастните през 20-те си години да се спреш и да се огледаш. Да си разчовъркаш всяко действие, бездействие, връзка, занимание, цел и да ги преосмислиш. Е, вярно, в доста негативна светлина, но все пак… Кара те да се отдръпнеш от ежедневието и да се замислиш по вечните въпроси. Да се заровиш до уши във философска литература. Депресията те кара да увисваш на врата на приятелите си и да ги тормозиш с мрачните си разсъждения. Тогава се вижда кой е истински приятел и е готов да отдели време и енергия, за да те вади от дупката. Депресията може да стимулира нови интереси, но най-важното – Депресията създава точно тази празнина, която е стимул за творчеството. И се започва едно писане, едни разсъждения, едно блогърстване… Доста от великите писатели са страдали от хронична депресия. Даже може да им е помагала за творчеството, хм, и за финалното самоубийство също.
В крайна сметка, оцелее ли, човек полека започва да придобива нови приятели, ново самочувствие, ново усещане за място под слънцето. Отива на нови места, прави нови неща. Оказва се, че просто е имал нужда да загърби старото и да се впусне в нещо ново. И тогава енергията се завръща – и voila – човекът отново е човек.
Та какъв е изводът? Изводът ли – на всички ни се случва да ни тресне депресия. Отнема доста време. Човек се нуждае от много помощ и обич, за да я преодолее. В краен случай, нуждае се и от известна доза химия. Съжалявам, че не пазя линковете, които събирах по него време. Но един от съветите ми се наби в главата – “Не мисли, какъв е смисълът на живота, никой още не го е измислил! Просто си живей!” А другото беше, че по време на реални тежки ситуации – войни, глад, болести, много малко хора изпадат в депресия, защото са прекалено заети с оцеляване. Какво излезе – че депресията е лукс, който си позволяваме, когато животът ни притисне, но все още не ни натикал в ъгъла. Депресията е шанс за нещо ново.
Сега поне ми харесва да си мисля така.
L
