Терасата в Морската градина на Варна е доста широка. След последната реконструкция дори си има хубав гладък асфалт. Има и доста пейки по периферията, пълни с майки с колички, пенсионери на сладка приказка или гушкащи се двойки.
Асфалтът обаче е главно за скейтърите. Дори, о чудо!, за тях има поставени разни рампи, хоризонтални или наклонени и шоуто тече непрекъснато. Даже случайните локви сякаш са там, за да бъдат водни препятствия, над които момчетата да правят подскоци и пируети.
Всички скейтъри непрекъснато сноват напред-назад. Изглеждат адски съсредоточени в това, което правят, сякаш репетират за грандиозен спектакъл, който предстои. Дъските им изглеждат толкова непретенциозни, всичките са с прашнокафевия цвят на дърво, повечето момчета са раздърпани, въобще екипировката е по-скоро функционална, отколкото декоративна. Не са дошли да се перчат с вид, това е ясно. Не забелязвам и някой да има каска, наколенки или каквито и да било други предпазни средства. Но пък и никой не е падал лошо пред очите ми, явно се справят добре.
Гледам ги и си мисля, каква голяма и разноцветна компания са. Сигурно са много сплотени и свързани от общата си любов към карането. Сигурно всички са приятели. Изчакват се един друг пред рампите, никой с никого не спори и не подвиква. Всичко изглежда някак много целенасочено и културно. Изглежда.
Чак после забелязвам слушалките в ушите на едното момче. Поглеждам второто – и то е така. Трето, четвърто…
Цялата скейтърска дружинка е яко окабелена, дори единият говори по мобилния си телефон, без да си направи труда да махне слушалките за музика от ушите си.
Те не са заедно. Те са сами. Сякаш всеки седи пред компютъра си и играе своя собствена игра в свой собствен свят, почти без да има допир с другите. Сякаш са 3-годишни дечица, които още не знаят как да играят заедно, затова само се поглеждат едно друго, но не си говорят.
Мислех, че игрите на открито все още са начин на общуване. Явно техниката е успяла да промени и тях.
Интересно ми е, има ли все още скейтърски банди? Едва ли. Дори и да има, скоро ще се разпаднат. Всеки ще си слуша любимата музика, всеки ще си кара дъската, ще хвърля по един поглед на другите, но ще си седи затворен в черупката си.
Толкова е странно – все повече хора, все по-затворени в собствените си светове. Това ли ни чака?
L