Бъдете здрави и щастливи
и с всеки ден – все по-красиви!
Да са ви пълни с обич дните
и да се сбъдват все мечтите!
Късметът с вас да е навред
да сте с приятели безчет!
Да ви е леко на сърцето!
Да е усмихнато лицето!
Още много други пожелания, които са ви на сърце по случай Новата 2007 година!
Весело посрещане!
L & R
От служебната ми работа през изминалата година в спомените ми непременно ще остане следния диалог между мен и спедиторка от софийска агенция, която няма да назова. Сделката беше следната – от софийската агенция ни поръчаха да превозим товар от Италия до Пловдив, който трябваше да се обмити в София. В камиона бяхме качили още един товар за София. Разговорът ни носеше неповторим сюрреалистичен дух. Ето го:
Момиче: Здравейте, от Италия ми се обадиха и казаха, че камионътви е разтоварил на 200 км от разтоварния пункт!
АЗ: Няма такова нещо. Камионът е в София на митница с първия си товар, утре ще обмити и вашата стока в София и после ще я разтовари в Пловдив. Не знам откъде имате такава информация.
Момиче: А къде е разтоварил?
АЗ: Още никъде не е разтоварил. В момента е в София на първа митница на Горубляне, утре ще обмити вашата стока на Столична митница и ще отиде да я разтовари в Пловдив.
Момиче: Извадете си заявката.
Аз: Защо? Извадих я.
Момиче: Написала съм ви адрес на разтоварване Пловдив, улица ххх, номер ххх.
Аз: Не сте ги написали, но сега ги записах.
Момиче: ДА ви ги пратя по факса?
Аз: Не, ако е само тази улица и номер, вече ги записах.
Момиче: А камионът кога ще бъде в Пловдив?
Аз: Утре следобед
Момиче: Кажете ми точен час.
Аз: фантазирайки – Утре в 17.17
Момиче: леко учудено – А не може ли в Осем?
Аз: саркастично – Вечерта или сутринта?
Момиче: категорично – Сутринта.
Аз: В осем сутринта камионът ще бъде на Столична митница, където клиентите ви ще трябва да го обмитят.
Момиче: А кога ще бъде в Пловдив?
Аз: Утре следобед, след като го пуснат от Столична митница, веднага ще отиде в Пловдив, за да разтовари стоката ви.
Момиче: А защо ми казват от Италия, че камионът вече е разтоварил?
Аз: Не знам как от Италия могат да разберат къде е. Дала съм ви мобилния телефон на шофьора, звъннете му и го питайте къде е.
Момиче: Не, няма нужда. Да ви пусна ли по факса адреса в Пловдив?
Аз: Вече за трети път ви казвам, че записах улицата и номера и няма нужда да ми ги пращате и по факса.
Слава богу, разговорът приключи малко преди да стане 6-минутен, като за това време успяхме – да запиша улица и номер в Пловдив, да обясня, че само от клиентите на тази агенция зависи кога ще си обмитят стоката в София, за да може камионът да излезе от митница и да тръгне да разтоварва в Пловдив и че информацията, получена от чужбина се основава неизвестно на какво.
Това си е успех, нали!
Десет минути по-късно се обади друга служителка на фирмата с настояване да обясня кога камионът ще бъде в Пловдив. Умрях! 
L
Нощта се криеше зад стъклата и надничаше иззад завесите. Под блясъка на лампата и свещите се беше опънала празничната маса, а краката й вече се тресяха от натрупаните отгоре й постни ястия.
Най-сетне най-възрастната жена в семейството седна начело на масата и постави пред себе си подноса с голямата коледна питка. Това вече дойде прекалено на горкото дървено четирикрако, двата крака просто се подгънаха и всички храни се свлякоха и затрупаха бабата. Семейството се втрещи, но после заряза месоядните си навици и почна бързо-бързо да изяжда и разчиства всичко, което беше затрупало горката жена. Бобът, чушките, чесънът, салатите и питката бяха ометени, бабата спасена и всички се прехвърлиха в хола пред елхата.
Подаръците се кипреха под нея, недостъпни зад лъскавите си хартиени брони, превързани с грамадни панделки.
Беше още рано за тях, затова семейството почна да се развлича по друг начин.
Бащата, с коледна шапка на главата и велосипеден звънец в ръка изпълни авторски вариант на “Jingle bells”, с текст, непозволяващ никакво цитиране. Майката и дъщерята танцуваха зад него, в ролята на бек-вокали и изтриваха от време на време някоя сълза от смях в еленските си рога или в короната си на снежинка.
После се изправи синът в цялото си великолепие и изрецитира на безупречен английски 12те куплета на “The night before Christams”, от което почти никой нищо не разбра, но с оправдана гордост всички заявиха, че скоро ще го изпратят в някой европейски университет, защото такъв талант не бива да остава на местна почва. Синът се засегна и каза, че щом го гонят, ще отиде на тавана, но няма да се мъчи да ходи чак до европейските университети.
Ред беше на бабата, която разказа, как в нейните бедни детски години не са можели да си позволят играчки за елха, затова майка й печала курабийки, които връзвала по клоните. Гирляндите били от нанизи пуканки, имало и орехчета и дребни ябълки. Най-щастлив за децата бил третият ден след Коледа, когато им се позволявало да изядат всичко по елхата. Тогава се започвала истинска битка и тършуване из клоните.
Това привлече вниманието отново към елхата и всички решиха, че няма защо да чакат повече. Подаръците трябваше да бъдат отворени.
Дъщерята, като най-малка, първа отвори своя подарък, откъдето изпадна комплект инструменти и трети том от творчеството на известна авторка. Момичето нададе щастлив писък, обърна гръб на всички останали и се зачете.
Баткото бе пожелал да смени идентичността си, за да може успешно да се крие от амбициозните си роднини. Затова получи черен костюм и тръгна да издирва тъмните си очила, за да си оформи имиджа докрай.
Майката беше писала, че иска кутия за бижута, но явно дядо Коледа беше бързал и чел надве-натри. От пакета й се заизсипваха една след друга гривни, огърлици, пръстени, обици, а тя ги въртеше между пръстите си и си мислеше, а какво ли щях да получа, ако бях поискала касичка за пари?…
Бащата беше обърнал гръб на всички и се радваше на своя подарък. От към него се чуваше само подозрително бълбукане.
А бабата държеше на коленете си неотворения си подарък, но очите й бяха отправени нейде из миналото, в някоя друга Коледа.
Нощта потръпна от гледката на всичко това, но не можа да страда дълго, защото веднага бе взривена от пиратки.
Весела Коледа на всички, които я пожелаха!
L
Навън е тъмно, но отвсякъде проблясват цветни светлини. Къщата е чиста и ухае на какви ли не вкусотии. Елхата е прекрасна в своя ъгъл, а под нея са подаръците – с панделки и лъскави опаковки, те са едно голямо изкушение. Музиката свири, лицата на всички носят белега на очакването и на някаква необяснима радост.
Отново е Коледа. И нека донесе много радост и любов на всички!
L & R
Уж идват празници, а ми е едно тъжно и самотно. Сякаш хубавите неща са отминали през годината. Сякаш хората са ме забравили… Сякаш пред мен има само мрак…
Дали е реакция на предколедната дандания и на усещането, че още не съм приключила с купуването на подаръци, с опаковането, с чистенето на обърнатата наопаки къща, с готвенето на постни, но по-оригинални от друг път манджи? Или е резултат от стоенето сам-самичка в офиса, в очакване на един имагинерен куриер, по-невидим и от дядо Коледа, който трябва да докара една резервна част? Може би се дължи на слушането на любимата ми музика, и прегръщането на печката, която днес е само за мен? Или просто на жените никога не може да им се уйдиса, дори когато са спокойни и на топло?…
Искам да съм хубава, искам блясък и красота край мен, искам подарък-изненада, какво още искам? Днес явно е ден, в който искам неща само за мен и не мисля за себе си като за част от група хора. Толкова често желанията ми не са за мен, а за другите, защо когато мисля за собствените си желания е така болезнено? Защо е по-лесно да правя Коледата празник за другите, но не и за себе си?
Тъжно ми е и съм сама. Какво ли ме чака?…
L
Благотворителността обикновено ми е чужда. Може би защото понесена от вихъра на ежедневието нямам достъп до картината на страдащите или опитващите се едва да свържат двата края. Да, пращам съобщения за Българската Коледа, понякога сме превеждали малки суми за лечение на деца, но никога благотворителността не е била част от живота ми.
Сигурно ще разберете изумлението и възхищението ми, когато разбрах, какво правят група варненски майки, някои от които със съвсем мънички деца. За тях благотворителността е ежедневие.
Събирали са средства, носили са дарения в няколко дома в областта, но на доста места са ги гледали като натрапници. Затова сега усилията им са насочени само към дома в с.Овчарово, Добричко, където се отглеждат 30тина деца от 3 до 7 години.
Нашата държава превежда сумите за издръжка на дома със закъснение. Често след като се плати сметката за тока не остават пари за прехрана на децата. А това са човешки деца, не са улични котки или кучета, които да ровят по казаните и така да могат да изкарат няколко дни. Те не могат да чакат две седмици, докато някой се сети да им прати банков превод. Нямат си родители, които да тръгнат на бой по институциите, а директорката не смее много да клати лодката по обясними причини.
И тук се намесват варненските майки. По два-три пъти месечно се купуват продукти, които се носят в дома. Със съвместни усилия, с пари отделени от всяка от тях, са купили и сменили изгнилия балатум в спалното помещение с ламинат. С техни средства детските креватчета си имат нови спални комплекти с весели детски картинки, скоро ще си имат и нови одеялца, а старите войнишки одеяла, които държавата им отпуска ще си останат в склада. Водили са децата на представление в Делфинариума, все неща, които малките изоставени душички никога не биха получили само от държавата.
Но връзката им не е само финансова. Всяка среща с децата е свързана с гушкане и много обич. Както те сами казват, всичко друго остава на заден план в такъв момент. Тези деца имат нужда най-вече от любов. Любов, която да получат и любов, която да дадат. Иначе как ще станат хора?
Персоналът в дома полага усилия и си личи, че децата не са изоставени на самотек. Говорят добре, често имат тържества, на които майките са гости, а те декламират, пеят и играят сценки, както всички останали питомци на детски градини. Само че знаят за кого го правят. Знаят кой ще им ръкопляска, кой ще ги прегърне. Знаят на кого ще се похвалят с новата си рисунка, с новата си апликация. Знаят кой ще ги снима и ще им запише снимките на диск, така че да имат своя лична история, когато отпътуват от този дом към следващия и може би – към по-следващия.
Активността на майките не секва. Събирането на средства продължава – чрез благотворителни коледни карнавали или просто чрез дарения от хора, които научават за тяхната дейност. Приемат се и запазени детски дрешки. Майките имат планове за още ремонти и подобрения в живота на децата от дома. Но най-вече – имат планове да продължат да са грижовната сила, която помага на децата да пораснат.
L
Кога порастват децата? Кога трябва да бъдат оставени сами да направляват живота си?
Сигурно има толкова отговора, колкото са родителите.
А този въпрос изниква отново и отново, във всеки момент от живота:
Дали да не го натъпчеш с храна, макар то да не иска?
Дали да го оставиш да се катери по оградата, с риск да падне?
Дали да му позволиш да ти помага, макар да е още толкова несръчно и малко?
Дали да му висиш над главата, докато си приготвя домашните?
Дали да му забраняваш да се среща с определени приятели?
Дали да не му избереш някоя “престижна специалност” и да го натискаш да я учи?
Дали да не му обясниш точно как трябва да му протече животът и какви да са му целите и стремежите?
Дали да не му кажеш кога може да почне да прави секс и с кого?
Дали да не му избереш подходящ(а) съпруг(а)?
Дали да не избереш имената на децата му?
И да започнеш пак всичко отначало, този път в ролята на баба/дядо?
Понякога е много трудно да бъдеш родител, който да вземе правилното решение във верния момент. Да успееш да предпазиш детето от “Голямото зло”, но да му позволиш все пак да събере собствен опит. Да му попречиш да срине къщата, но да му помогнеш да развие уменията си. Да се научи само да взима решения, когато е нужно, да има самочувствието, че решенията му са добри. Че какъвто и да е резултатът животът е негов и дори родителите нямат право да му натякват за погрешно решение.
Да получи някакви насочващи правила, но да знае, че трябва да бъде гъвкаво и че правилата понякога се променят. Да стане приемливо за обществото, без да бъде пречупена първичната му жизненост. Да му бъде позволено да има тяло, каквото има, без да бъде обсъждано, осмивано или критикувано от родителите. Дори да му бъде позволено да развива таланти, които родителите му недолюбват.
Много общо се получи. Хайде малко по-прости примери за финал:
Една майка не позволява на детето да пипне нищо из къщи, за да не се нарани или изцапа. Резултатът – ходещо в гимназия бебе.
Една майка недоволства, че дъщеря й проявява художествени наклонности. Не искала детето да става художник, защото хората на изкуството били завеяни.
Една майка се сърди, че детето й се катери навсякъде, без да забележи, че то има толкова много енергия, че като стои на място обича да си подскача, а не да е неподвижно.
Една майка мърмори на детето си, че е кльощаво. Баща вика на детето си “шишо”. Дядо често повтаря на внука си, че е “черен”, заради по-мургавия тен по рождение.
Една майка държи детето й да следва медицина, защото лекарската професия много й харесва. На детето – не. Нито пък му пасва на характера и мечтите.
Един баща крещи на дъщеря си да спре да се вижда с тоя мухльо.
Родители се сърдят, че детето им иска вече да се ожени, а е още студент.
Родители се тюхкат, че дъщеря им чака дете, макар и женена. Просто според тях “не му е сега времето”…
Някои деца се примиряват и “слушат”. Други лъжат, извъртат се, опитват се тайничко да си постигнат своето. Най-премите се втурват в битка, редуват скандали, но постигат своето.
Вие от кои сте? Като деца? Като родители?
L
Коледният сезон във Варненската опера започна. И съвпадна точно с желанието ми да ида на концерт класическа музика. Дори си намерих компания, без да ми се налага да прилагам физическа сила.
Варненската опера е едно малко архитектурно бижу. Мъничка е наистина, но за сметка на това копринените тапети по стените, червения плюш по парапетите, кристалния полилей и изваянията по тавана винаги създават една топла и елегантна атмосфера.
За сметка на това публиката винаги изглежда като победилия капитализма пролетариат, навлязъл с грубите си ботуши и всекидневното си облекло сред разкоша на дворец. А толкова по- на място биха били блясъка на дългите рокли, белотата на голите рамене и гърбове, тракането на токове по белия мрамор и смеха и приповдигнатото настроение на едно безгрижно общество, поставило за цел в живота развлечението.
Операта е като по-голямата част от хората, които виждам в салона и в оркестъра – възрастни хора, с навици, останали от минали времена, една нафталинова елегантност и прашасали обноски, помръкнал блясък в очите, но неизчезващ вкус към музиката и прелестта на класиката.
Преди концерта имаше кратко слово за личността и дейността на Петър Димков, роден преди 120 години. Разностранна личност, най-меко казано. Човек с военна кариера, занимавал се с природолечение и ирисодиагностика преди 70 години, който за 8-месечния си престой във Варна е успял да основе Варненския филхармоничен оркестър, да организира строежа на парка-музей “Владислав Варненчик”, да стартира разкопаването на Аспаруховия вал и построяването на 2-3 от големите варненски паметници. Невероятно постижение! Колцина успяват да оставят такава следа след себе си?
После започна концертът от арии на Моцарт от “Сватбата на Фигаро”, които моята младежка компания понесе задоволително търпеливо. Гласовете на певците бяха прекрасни, оркестърът свиреше ту нежно, ту гръмко, а пред очите ми беше моето измислено великолепие – сатенени рокли на певиците, лъскав фрак на диригента, бурния възторг на публиката, блясъка на бижутата, красотата на букетите цветя и … може би самият Моцарт, излязъл накрая, за да се наслади на ефекта от музиката си.
Фигаро, Фигаро, Фигароооо….
L