Знаете ли на какво ме е научил опитът ми от всички досегашни Коледи/Нови години?
Че най-веселото нещо на този свят са изненадите. Приятните, разбира се.
Една добра изненада изисква познаване на човека, за когото е предназначена. Изисква и добра идея какво точно да представлява. Изисква планиране, подготовка и накрая един фотоапарат или камера, която да заснеме зашеметено-щастливата физиономия на изненадания.
Този път с всичко това се зае Ричи. Целта беше да изненадаме приятно дъщеря ни, която става на 13 години. Не ми беше лесно да измисля подарък за човек, който вече се е разделил с играчките и който притежава домашен компютър с интернет. Но Ричи измисли.
И така, в съботната мъглива сутрин я помъкнахме с нас към Виница.
“Ама защо да идвам и ааааз?”, мрънкаше тя, запънала копита пред компютъра. “За да ти купим кученце от Цецо!” изтърсих аз. Тя ме погледна недоверчиво, да-да, толкова години ме врънка “Искам пекинееез!” и аз устоявам героично, че точно сега ли ще реша да й купувам, когато не е споменавала думата куче от векове. Не ми повярва, но тръгна. Сигурно защото искаше да погледа животните във ветеринарния кабинет на Цецо. И толкова се загледа по един разкошен жълто-зелен папагал, че въобще не чу как той ни обяснява как да стигнем до конната база и кого да търсим.
Аз съм по-подозрителна. Не могат да ме возят насам-натам по непознати места и да не питам къде отиваме. Тя обаче си мълчеше, със слушалки забучени в ушите.
Намерихме базата, приближихме се до оградата и загледахме конете. Красиви, едри животни, с грациозни ездачки върху тях, мъже нямаше. Мъглата беше изтрила целия останал свят и пред очите ни бяха само насипаният с пясък терен, препятствията и конете.
Едната инструкторка се приближи до оградата и попита:
“Теб ли ще качваме за първи път на кон? Хайде, идвай!”
Рожденичката се оцъкли! Гледаше с невярващи очи и усмихваща се уста разкошната черна кобила, която й предлагаха да яхне. “Честит рожден ден!” прошепнах и я целунах, но тя въобще не ме погледна, втренчена в коня като омагьосана. Темето й и гърбът на коня бяха на едно ниво, но с помощта на момичето лесно успя да се качи.
Животното се движеше бавно в кръг. Моята ездачка се усмихваше непрестанно, но явно я беше страх, защото по едно време каза “Не искам по-бързо, тук няма предпазни колани!” 
По-доволна беше да го милва по лъскавата черна козина на врата и да го потупва леко по муцуната. Дори се осмели да му даде ябълка, но да не ви казвам какво значи словосъчетанието “конски лиги”
Мислех, че изненадата е минала отлично и че е време да тръгваме, когато инструктурката ме попита “А вие няма ли да се качите?”
“Аз? Ами някой друг път, сега не съм с подходящи обувки…” почнах да мрънкам аз, но на въпроса й “Нали не ви е страх?” отговорих с твърдо “Не!”, взех маратонките на дъщеря ми и се метнах на коня.
Ричи ме гледаше щастлив от оградата, а аз го гледах щастливо от два метра височина. Знаеше, старият дявол, че ми е отдавнашна мечта да яздя кон, да препускам надалеч по ливади и през храсталаци и успя да ме изненада. Мечтата, на чийто гръб се поклащах, се движеше бавно, но инструкторката каза, че като за първи път ми стига толкова. За разлика от детето се чувствах съвсем стабилно на седлото, но сигурно е защото моята основа е по-… женствена и широка.
Изгледът от кон, дори когато наоколо е бяла мъгла, е за предпочитане от този на дребните двукраки същества, щъкащи наоколо. Край мен преминаваха ездачки, подскачащи ритмично в стремената, опитващи се да накарат конете си да вървят по диагонал или кой знае още какво. Бедрата им изопваха тесни клинове и бяха стройни и елегантни … точно като мен.
Помилвах кобилата по топлия врат, зарових пръсти в подстриганата й грива и слязох. Чудесно беше! Колко ли е радостно да си дете и толкова хубави неща да ти се случват все за първи път? Ами – толкова!!! 
L