Left & Right

Тази информация днес ме зарадва:

http://netinfo.bg/?tid=40&oid=942858

Много се надявам това да е част от решението на проблема с трупащите се купчини найлонови торби.

L

Говорихме си за кризите в брака. Някои споменаваха клишираните вече 3та, 7ма, не-знам-си-коя година, сякаш годините са виновни за проблемите. Ако се вярва на номерологията, може и да са, макар че обстоятелствата предразполагат, но ние в крайна сметка „разполагаме“.

Аз, естествено, си имам своя теория, която дава много по-голяма свобода. Да, не е необходимо да чакате до третата или седмата година, за да сринете връзката си. Това е възможно винаги. Ще ви обясня как.

Да погледнем един стандартен брак, започващ със сватба. Младоженците отначало са заети с организацията на събитието, после го осмислят и предъвкват последиците му. Ходят на пътешествие, прелистват снимки и превъртат записи до безкрай, чудят се къде да приберат подаръците и какво да правят с еднаквите/ненужните. Въобще са толкова заети, че не им остава време сериозно да се вгледат един в друг. А когато не гледаш, как да видиш, че и твоето слънце си има петна?

Като попремине еуфорията започват да градят собственото си гнезденце. И тогава идва първата криза. Тя не можела да готви! Той чакал всичко наготово! Тя не може да вдигне глава от умора! Той няма изпрани чорапи! Ето ги петната, ето го възможното затъмнение! Добре, че в повечето случаи любовта е още твърде силна, та кризата отминава пометена от инерцията на нежните чувства.

Да организираш ежедневие, в което всичко си е на мястото хич не е лесно. Никой не организира курсове, не пише учебници и не издава дипломи „изпълнителен мениджър в домакинството“ („изпълнителен“, защото сам изпълнява). Човек се учи, най-вече от загорените манджи, купищата пране, неплатените сметки. С натрупването на семейна рутина всички дейности си влизат в установено русло. Не напразно баща ви не се оплаква вече, че няма чисти чорапи, а според спомените ви баба ви е готвила божествено.

Семейството започва да строи или да обзавежда жилище. Който не го е преживял, не знае какъв сблъсък на идеи пада при обсъждането на плановете. Всеки изпада в шок, щом чуе идеите на партньора си за цветове, мебели и стилове. Дискусията може да продължи толкова дълго, че кризата да прескочи от третата, в седмата, и да се провлачи неограничено време. Крайният резултат от сблъсъка на мнения може да бъде празен хол години наред, защото двамата не са открили мебели, които да харесат едновременно.

Идва и сюблимният момент – започват да се раждат деца. Отначало майката е толкова ангажирана покрай безценното си чедо, че таткото може да усети проблем. Някои точно тогава решават да доказват на света, че от това, че са продължили рода не следва, че трябва да спрат с разпространяването на генетичния си материал. За щастие, главите на повечето татковци пушат от натоварването да издържат увеличеното си семейство, и в тях не остава място за такива мисли. Пък и бебетата, като всички други малки животинки на планетата имат специалното свойство да предизвикват умиление и да привличат любов.

Как се връзват дотук годините? Ето как. Към третата или към седмата година обикновено ежедневният ритъм е установен, домашната среда е създадена, дори и третият и четвъртият участник в действието са налице. Тогава идва най-страшното. Отминат ли належащите проблеми идва моментът, когато установяваш, че седиш срещу партньора, имаш време за него, но няма какво да си кажете. Къде е отишъл закачливият веселяк? Защо не се шегува вече? Къде отиде кокетната мацка? Защо като робот само отмята свършените задачи? Кога са се променили и двамата? Направо да съжалиш, че ти е останало време да се замислиш. Да съжалиш, че си погледнал.

Оттук пътищата са няколко. Някои тръгват да търсят тръпката нейде навън, и или зарязват семейството си, или решават, че могат да си поддържат паралелна връзка, без да нарушават установеното статукво. Други опитват да си създадат собствен живот и собствени интереси, стараейки се да не си пречат взаимно. Третите – тъпи, но упорити, опитват отново и отново да намерят пътя един към друг.

Битието не спира да поставя проблеми. Понякога това са болести, хобита, премествания в други градове и държави, пристрастявания, кризи с децата. Човек се справя с едното препятствие, спъва се в другото, става, продължава, преодолява следващото, чуди се на правилният път ли е все още? Семейният живот не винаги е лесна работа, ала нали покоят е смърт, в семейството поне покой няма. Сред бури и страсти животът продължава.

И ще ми говорят за 3та и 7ма години…

L

Няма го вече малкия Чочко. Умря вчера сутринта. Намерих го на пода на клетката легнал по гръб и дишащ тежко. С нищо не можахме да му помогнем, да го спасим. Колко е сам всеки с болката и със смъртта. Извадих го и го сложих на топло, защото трепереше. Коки чуруликаше и го викаше, а той, с едва доловимм глас се опитваше да и отговори. Но вече нямаше сили за нищо. Агонията му изглеждаше безмислена – с какви сили може да се съпротивява това малко телце на смъртта? И въпреки това Чочко води борба до последно. Телцето му още ми е пред очите – с изпънати назад крачета, сякаш е забил пети в земята и се бори да остане на нея. И защо ли идването на смъртта ми напомни на отскубване на стрък от гърдите му. Потръпна, опита се да се дръпне, но не успя. Какво ли има в нас, което браним със сетни сили и което не искаме да ни изтръгнат?

След това вече нямаше нищо. Малкото трупче, което лежеше в ръцете ми нямаше нищо общо с кроткото малко папагалче, което обичахме. Това, което беше Чочко вече си беше отишло и оставило след себе си една съвсем чужда обвивка. Вече не беше същото птиче, беше нещо непознато. А Коки продължаваше да го вика, къде се бави този пернат младеж?

Тази сутрин я пуснахме от клетката, както правим понякога. Стрелкаше се из цялата стая, надничаше навсякъде, личеше, че го търси. Пееше непрекъснато, с цяло гърло, самотната ни хубавица. А следобеда изблъска хранилката си, стрелна се през дупката и докато мернем яркосиньото и телце на балкона, вече беше отлетяла към близките дървета, да търси другарчето си. Опитахме се да я намерим, но дърветата са много високи и не я видяхме. Само чувахме гласа и от високото, продължаващ да зове, а после започна бурята и се прибрахме.

Нямаме си вече папагали. Чочко си отиде, а след него и Коки, и ако някой не я улови, много скоро ще се присъедини към него. Нежното и телце няма да се справи със студа и глада. Вече знам защо казват “влюбени като птички”. Само не искам човешките любовни истории да завършват така. Не искам и други папагали. Все ми се струва, че е можело да ги опазя. Не успях…

L

Не мога да ви го покажа на снимка. Беше по-едро от гълъб, може би колкото чайка, кафяво и пърхаше по нашия балкон. Не бяхме виждали точно такава птица досега. Главата й беше кръгла, очите – големи, а човката й можеше да бъде патешка, стига да не беше заострена отпред. Помислихме я за совичка, излетяла не навреме, заслепена от светлината. Не издаваше звуци, само пърхаше и се опитваше да излети, но не успяваше, затова се криеше от нас зад голямата саксия на японската роза.

Явно се нуждаеше от помощ, но как се помага на птица, която не може да лети? Ако я пуснем през балкона, може и да падне като камък. Ако я оставим долу в тревата, ще зарадваме кварталните котки. На покрива не сме виждали гнезда, но и там не ни се стори подходящо.

Докато се чудехме какво да правим, птицата продължаваше да пърха. Ама пърхаше някак застрашително. Затова Ричи й метна една кърпа отгоре и я улови. Тя отново не издаде звук, или съвсем лек – нещо като съскане и отвори широко уста. Наистина широко – човката зяпна на 180 градуса, а отдолу зейна гърло, заемащо почти цялата глава. Толкова змийски и отвратително изглеждаше, че побързахме да я тикнем в едно кашонче. Щом я прибрахме на тъмно се кротна.

Един наш приятел, който е ветеринарен лекар ни посъветва да занесем “гарджето” в Зоокъта, там щели да се погрижат за него. За мен носенето беше много зловещо. На коленете си държах кашон, който ту се разтрисаше от удари на крила, ту от някой отвор ме зяпваше жълто око. Биоложката в Зоокъта ме изуми, като отвори смело кутията и наведе глава над нея. В този момент се криех зад гърба на Ричи и го благославях, че е достатъчно широк. Ами ако пустото животно отново излети и зяпне с тази проклета змийска човка? “Гарджо” обаче се държа прилично, кутията му отново беше затворена и сложена разсеяно на рафта, а жената се захвана да записва данните ни. Стори ми се странно, но обясниха, че като се оправи може да я върнат отново в нашия квартал. Биоложката не можа да ни каже точно каква е птицата, не била сова, щяла да я класифицира с помощта на каталог. Със сигурност обаче била хищна. Знаех си аз, изглеждаше опасна, макар и млада.

И въобще излезе, че освен обичайните врабчета, чайки и гълъби из града ни се щурат и непознати птици, за които да си прелетят 4-5 километра по права линия от Морската градина до нас не е проблем, а като се изморят спокойно да се стоварят на балкона ни. Щастливи, че макар и с малко помогнахме да се запази видовото разнообразие, а най-вече че ни се махна от главата, оставихме “гарджето” в зоокъта.

Тази сутрин пък едното ни домашно папагалче Чочко се тръшна на пода на клетката, накокошини се и въобще изглеждаше много отпаднало и омърлушено. Метнахме се пак на колата и в проливния дъжд подкарахме към Виница да го водим на ветеринар при Цецо. Той го огледа, но не ни окуражи много, защото явно Чочко беше зле. Даде ни антибиотик за разтваряне във водата и каза, че ако почне да яде и пие има надежда да се оправи.

Като се прибрахме се опитах да го сложа на пръчката пред поилката му, но крачетата не го държаха и той тупна на пода на клетката. Взех го, увих го в кърпа да го позатопля, но това не му хареса особено. Колкото и да беше отпаднал се опитваше да се освободи. Накрая сложих кърпата отстрани до лаптопа и там май му хареса. Измъкна се, допря се до топлата пластмаса и задряма.

Приятелката му Коки се въртя, въртя, и накрая почна да чурулика и да го вика. Сложих го при нея, но тъй като той все падаше, включително и по гръб, като мяташе крачка и се опитваше да се отблъсне с крилца, за да се изправи, им отворих клетката и ги извадих на пода пред нея. Коки е много грижовна и веднага се зае да пощи главата на Чочко, а той милия, не може да се държи на крака, само си дърпа главата и отстъпва назад, докато тя не го заклещи до стената на клетката. Много е зле горкия, направо пълзи, но не е като човек да легне и да се сгуши, опитва се да стои на крачетата си. Извадих им хранилката и поилката, да са и те на земята, и Чочко малко хапна. Не пожела да пие, затова му сипах антибиотика в човката с капкомер. Докато пиша, болникът стои и почти не мърда, освен когато залитне и падне настрани, а Кока обикаля и ту ми дъвче листата на цветята, ту отива и почва да го клъвка нежно по човката.

Надявам се тази птича седмица да завърши добре, както за чуждото пиле, така и за нашето. Ако обичта лекува, то Чочко получава толкова любов от Коки, че трябва за нула време да стане здрав. Гледам го, но не е добре, отивам да го гушна и аз.

L

Вечерите есенясаха. Станаха тъмни и ветровити и осветената стая, която цяло лято ни приличаше на затвор, изведнъж стана уютна и привлекателна. Събрахме се! Седнахме в хола и какво, какво – включихме телевизора. Поизбърсахме му праха и почнахме да щракаме каналите.
По единия дават Биг Брадър 3. Зазяпвам се за кратко и установявам, че целия национален песимизъм е напълно оправдан. Ами че ние сме ефектни, прости, сексуални, разхлопани в главата, без ценностна система и достойнство, въобще – пълни боклуци! Основните ни удоволствия са секс, пазаруване на необосновано скъпи предмети, а вместо връзки имаме размяна пари – стока – пари. Жените не обичат мъжете си, тоест уж обичат всички мъже, ама всъщност не обичат никого. Мъжете не им пука с кого или какво си лягат, въпросът е да се изкефят, пък ако ще да го вкарват в бутилка от боза. Горкият Ники Кънчев грее над цялата простотия и се опитва по характерния си дружелюбно-благ маниер да стои над помията. Е, не, драги, ти си вече до шия в нея, всъщност си се удавил в нея. И твоето самоуважение е изчезнало, сринало се е под тежестта на заплатата. Риалити!
Щрак копченцето. На другия канал – телевизионна игра. Разговорът в момента се върти около особено актуалната тема за пърденето. Водещият е невероятно щастлив от добрия си късмет да обсъжда точно това. Колко ли голям зрителски интерес ще предизвика! Ихаа!
На третия канал пак бистрят секса, по най-просташкия начин. Всички да забравят думата “любов”, няма такова нещо – всичко е химия, механика и пари.
Това са ни националните телевизии. Не можах да ги изтрая и петнайсет минути и ги изгасихме. Седим край масата и се гледаме. Ама и ние май не сме много по интересните теми, защото скоро всеки си се заби в компютъра и в неговия си свят. Не че в компютъра има нещо интересно. Е, може би само в единия – малко вируси. Седим и тъпеем. Ставаме овце. Ама къде ни е ливадата, поне да си пасем екологично чиста тревица и да се радваме на близостта на останалите вакли събратя?
Нее, не става. Ние сме високоинтелигентни, и да искаме не можем да се отдадем на такива прости удоволствия. Трябва да е нещо умно, забавно и с участието на модерна техника.
И понеже гледахме телевизия … ами хайде да вземем сами да си спретнем филм! Моля, не ми предлагайте да е порнографски – да не сме национална телевизия! Аз харесвам приключенските и историческите, а Ричи – комедиите. Камера си имаме. Ще ни трябват сценарий, режисьор, актьори, може и гримьор и отговорник по костюмите. Какво толкова?! Правили сме нещо подобно като юноши – незабравимо е. На няколко детски рождени дни сме снимали екранизации на “Пепеляшка” и “Снежанка” и познайте какво беше настроението.

На някой да му се играе на филм?

L

Запя свойта песен звънчето за нас,

Здравей, златна есен!

Здравей, n-ти клас!

Годината има много начала. За някои започва на първи януари, за други – в началото на пролетта, а за всички семейства с ученици – на 15ти септември. Изведнъж си казваме – я, ама ти си пораснал/а! И наистина е така. След лежерното лято, вниманието ни изведнъж се насочва към децата, а те, виж ти, отново пораснали! Отново започват това, което понякога им се струва мъчение, но след като отмине, се оказва забавление. Отново са заети с целенасочена работа, а не с размотаване. Отново са в голямата компания на класа и училището. Не е лошо, а?
Затова желая на всички ученици, весела и спорна учебна година, нови приятелства, срещи с умни и добри учители, които да подпомогнат интересите им, успехи, смях и незабравими спомени!

А на порасналите ученици – лека работа! Не ви ли се приисква отново да сте на училище?

L

И още нещо:

“Това, че ученичките се гримират от малки си има и ползи – не плачат, когато им пишат двойки.”

Щом разбра, че искаме да ходим до Кръстова гора, управителят на почивната ни станция в Чепеларе първо подробно ни обясни пътя до там, а после се захвана да приготвя торба с плодове и сладки. Оказа се, че иска да ги изпрати като подарък на една от жените , които се грижат за храмовете там и която явно много уважаваше. Обясни, че снабдяването горе на върха е по-трудно и че баба Ленка със сигурност ще се зарадва на прасковите и гроздето. Ние, като съвестни християнчета, най-сетне намерили някой, който да им обясни правилата за посещение на манастир, също взехме кутия със сладки и други дреболии.

Пътчето, по което ни насочи чичо Мишо се оказа тясно и живописно. Минаваше покрай Роженските ливади, криволичеше през боровите гори покрай 15 каменни чешми, където поради липсата на насрещно движение колата се втурваше по завоите като състезателно ферари, до момента, в който насреща ни изскочи натоварен с трупи камион. Накрая преминаваше покрай една-две мини, където проядено от дупки ни поодруса малко и ни изведе до Лъки. Пътят от Лъки нагоре към село Борово и манастира се оказа добър. Мястото притежава характерната за Родопите красота – гледки към облечени в кадифе склонове, тук-таме прокъсани от нахалната голота на някой зъбер, безбройни завои и чешми.

Пристигнахме на Кръстова гора, очаквайки да усетим атмосфера на духовност, смиреност и някаква магия, обещаваща чудеса. Първото, което видяхме обаче, беше свещеник, говорещ по мобилния си телефон, седнал пред надписа “Кафе” на сграда с вид на хотел.

Нищо, успокоявахме се, баба Ленка сигурно ще ни обясни кое какво е. Потърсихме я в малката църква “Покров на св.Богородица”, а после се заизкачвахме по стъпалата зад нея. Стълбището беше оградено с лампи, от него се виждаха сините върхове на отсрещните ридове, а от двете му страни имаше малки стаички-параклиси, всеки посветен на някой апостол и изографисан отвътре с икони. Докато се оглеждахме, неусетно се озовахме на върха. Там, скрит зад клоните на стара липа, върху каменен подиум стоеше метален кръст.

Няколко хора минаха край него, пуснаха пари в касичката му, хванаха го с ръце и отминаха. Нищо впечатляващо или необикновено. Минахме и ние. Докоснахме го, затворихме очи, помолихме се накратко и слязохме от подиума. За моя най-голяма изненада изведнъж от очите ми рукнаха сълзи. Не съм особено религиозна, а и нищо вълнуващо не се беше случило и реакцията ми беше абсолютно необяснима. Дъщеря ми се притесни и отиде да надзърне в едно малко параклисче, изпаднало надолу по склона в боровата гора, до което нямаше прокарана пътечка и в него намери баба Ленка.

Старата женица, с черна кърпа на главата и престилка върху дългата фуста, лъскаща енергично висок свещник толкова ми заприлича на собствената ми баба, че сълзите ми отново потекоха. Обяснихме, че чичо Мишо ни праща, предадохме подаръците му и жената много се зарадва. Аз се опитах да се извиня, че плача, но тя ме успокои, че щом съм заплакала, след като съм пипнала кръста, значи молитвата ми е чута. И най-сетне, в думите на една обикновена възрастна жена, в загрижения й майчински тон, познат на всеки, който има баба на село, усетих духовност, усетих вяра, усетих милосърдие.

Баба Ленка ни разправи историята на манастира – че е построен върху останките на стар български манастир, разрушен от турците, които избили монасите му, че наоколо според легендата има скрито парче от кръста, на който Христос е бил разпнат и затова мястото е свещено. Разказа ни, че старият кръст, който бил откраднат преди време сега е в по-старата църква, на отсрещния склон, а този, който сме видели е по-нов. Крадецът сам върнал откраднатото, защото след кражбата го сполетели толкова нещастия, че разбрал, че това, което е взел, не може да му заплати това, което е загубил – децата си.

Разказа ни за жена на хемодиализа, пациентка на дъщеря й, която толкова силно вярвала, че ако отиде на Кръстова гора, ще оздравее, че това наистина се случило.
Разказът й беше накъсван от думи на радост – ама колко сме хубави, и как иска да ни даде нещо, нещо да ни почерпи, хайде поне едните сладки, дето сме й донесли да си ги вземем обратно. Ето, те са стояли пред иконата на Иван Рилски, да си ги хапнем, а той ще бди над нас. Поръча ни да отидем и в старата църква “Света Троица” и до аязмото, чиято вода била лековита. Изпитвах желание да я прегърна и да й целуна ръката, на дали поради неопитност или поради градските ми предразсъдъци не го направих. А жената беше толкова мила, на сбогуване ми каза, да не се тревожа, който е дошъл на Кръстова гора, Господ го е довел за нещо и го пази. Думите й бяха – “Такава хубава журналистка като тебе, всичко ще бъде наред, всичко ще се оправи”. Зяпнах. “Защо решихте, че съм журналистка?” И тя не знаеше, сигурно й бях заприличала на такава, заради фотоапарата на рамото ми. Стана ми мило и донякъде смешно и си обещах, че непременно ще опиша посещението ни там и ще разкажа за баба Ленка.

След това вече се успокоих. Отидохме в старата църквичка – малка стаичка полувкопана в земята. Запалихме свещи пред олтара, поседнахме на пейката до стената и дали защото бяхме сами, и никой не ни гледаше или защото църквицата беше малка и уютна, най-сетне душите ни се изпълниха със спокойствие и умиротвореност. Седяхме, гледахме припукващите свещи, гледахме лицата на светците по стените, мислехме си за своите дела, но вече без бързане, без тревоги, някак кротко и сякаш отстрани.

Преди да тръгнем отидохме и до аязмото. Очакванията ми за каменна чешма като десетките, покрай които минахме сутринта не се оправдаха. Изворът представляваше бетонна стена, от която стърчаха две метални тръби с кранчета накрая. Семейството, което заварихме там се опитваше да си напълни шише от водата, която едва прокапваше. Ричи упорито се настани до едното кранче и търпеливо успя да напълни вода както за чичо Мишо, така и за нас.

Докато го чакахме, се чудех какво намират тълпите от богомолци тук. Единственото, което ние намерихме, беше човешкото отношение на една възрастна жена, една вечна топлота, нямаща нищо общо с модерните строежи наоколо. Може би намерихме и потвърждение на това, което философите и теолозите твърдят от край време – имаш ли желание и вяра, че ще постигнеш нещо, то наистина се случва.

Утре е Кръстовден. Тази вечер паркингът и целият комплекс на Кръстова гора ще са пълни с богомолци от цяла България, в нощта ще трепкат светлините на стотици свещички. В тъмнината създаденото от човека ще изчезне, всеки ще е насаме със себе си и с Господ и дано вярата отново сътвори чудеса!

L

Жеравна се намира на една гора и пет завоя разстояние от Котел. Планините леко се отдръпват една от друга, пътят почва да се вие по-нашироко и там, отвъд изпечените до златисто ливади и рошавите от вятъра дървета, гушната под боровите гори е Жеравна.

Селцето е малко, с около 350 къщи, а калдъръмените му улички, прилични на русла на пресъхнали реки са извити и преплетени като конци в чиле. Високите каменни дувари ревниво пазят дворчетата на къщите и само някое безумно смело цвете наднича над керемидения им връх. Къщите са от нелакирано дърво, тук-таме потъмняло от времето, тук-таме избеляло от времето, строги, с нахлупени стрехи. Но когато някоя от тях си накриви цъфнало мушкато на парапета на втория етаж, става като млад левент тръгнал на среща. Зад стените на тези малки тъмни крепости те посреща такова изобилие от цветове, каквото не си очаквал да видиш, идвайки от сиво-кафявата строгост на уличките. Явно в планината красотата е заключена зад девет врати. Ах, тези градинки! Такова буйно и свежо съчетание на всякакви цъфтящи и красящи! Бели, жълти, червени, лилави, зелени, оранжеви багри, смесени в обща палитра, не можеш да им се нагледаш. Вътре в стаите цветовете отново избликват в неочаквани съчетания – по килимите, чергите, губерите се надпреварват да се пъчат ярко синьо до оранжевото, червено до пембеното, зелено до лилавото. Вакханалия!

Сядаш на чергата, погледът ти се плъзга нагоре, а от гредите отново ти се усмихват цветя. Поглеждаш дантелите по краищата на кенарените кърпи – отново цветя. Явно те са били основната прелест в иначе семплия бит на българите от преди двеста-триста години.

Обиколката на плетеницата от улички не трае дълго, а и скоро неизменно попадаш на вече познати места или срещаш вече познати лица на чужденци, украсени с табелки с имена. Всъщност в селото непрекъснато се сблъскват модерното и старинното. Модерното в лицето на лъскавите джипове, паркирани до зидовете, поръбени със здравец; табелата “Еко-хаус”; чешмата с бутон пред къщата на Йордан Йовков или подвикващите “Only for you” музиканти, изпълняващи китка от народни песни плюс “О, Сузана” на англоговоряща бабка с бастун.

Хубаво е да се събудиш сутрин в Жеравна. Слънцето блести в морето от керемиди, въздухът е свеж и прохладен, чуват се приглушените гласове на животни. Уличките са пусти, туристите още не са плъзнали по тях. Сандвичите с кашкавал в механата ухаят, чаят свършва след втората поръчана чаша, но вече сме свикнали – предната вечер и кюфтетата, и бирите, и шишчетата свършваха с нашата поръчка. Почувствахме се направо като римски патриции, разоряващи малък град с претенциозната си гощавка.

Горите по склона и поляните разпрострени в ниското ни зоват, но подвластни на лудата си градска природа отново поемаме на път, към нови гледки, нови красоти, нови планини – Родопите.

L

Откраднахме си няколко свободни септемврийски дни и една мрачна и ръмлива сутрин потеглихме от Варна. Потничетата и тениските бяха затрупани на дъното на куфара под по-дебели дрехи. Лятото сякаш беше успяло да се изпари безследно само след два дни дъжд.

Студът и дъждът изостанаха от нас още при Търговище, където изведнъж се сетихме да си купим винетка. Проходът от Омуртаг надолу се оказа много приятен за каране и изведнъж – ей ни в Котел, под синьо небе с пръхкави облачета и куп време за разходки.

Планинските градчета винаги успяват да ме впечатлят с историята си и духа на жителите. Донякъде го отдавам на начина на живот. Не бъхтиш от зори до мрак на полето, защото няма такова. Или пасеш животни и докато очите ти се реят по околните склонове мозъкът ти щрака, или се захващаш с търговия, занаяти, при което мозъкът отново ще не ще – щрака. Въпрос на оцеляване. Изумително е това малко градче колко видни български личности е създало – Георги Сава Раковски, Неофит Бозвели, д-р Петър Берон, Софроний Врачански, Гаврил Кръстевич, Алеко Богориди, Стефан Богориди и други.

Повече подробности за тях научихме в музея – странна кубична сграда, от много бетон, с интересни мозайки от цветни стъклени кубчета вместо прозорци. Във фоайето имаше етнографска изложба на носии на различните етноси, живели в района. Впечатли ме факта, че циганските носии бяха най-близо до съвременния тип дрехи. Българските носии варираха по дължина от глезена до под коляното, а мохамеданските женски носии си бяха панталони, дори не шалвари, с елече отгоре. Цветовете бяха комбинирани по начин, който не би дошъл на ум на никого в днешно време, но тогава явно се е ценял повече ефекта на цветната градина – колкото се може повече и по-ярки бродерии върху тъмния фон.

Много приятна беше възстановката на някогашна училищна стая. Видях най-сетне чиновете с плот кутия за пясък, на който са пишели най-малките, видях дъските с калем, за които само бях чела (калемът прилича на пастел), видях и красиво изписани с писалка думи на стар български – това е писане за радост на очите, не само на ума. А знаете ли какви са били училищните правила преди сто и петдесет години? Учениците трябва да идват в училище измити, с чисти дрехи и с обувки на краката, трябва да се държат почтително и тихо, да не обиждат малките и да уважават големите, да подготвят уроците си старателно, да се стремят да бъдат добродетелни, и да помнят, че те представляват училището. Имаше медали за добро поведение и табелки за лошо. Нищо ново под слънцето, нали? Технологиите се променят, но правилата за хората остават същите.

В следващите зали вече се засрамих. Съвременното ми цинично съзнание можеше само да се преклони пред родолюбивия дух на котленци. Живот, безкористно посветен на идеала за свободна България. “Житие и страдание грешнаго Софрония”, мили блогъри, това звучи ли ви познато?! Кога ще напишем нашето собствено житие, посветено на нещо по-висше?

В музея имаше и страховити експонати от сорта на сърцето на д-р Петър Берон в дървена кутийка. Не мога да възприема такива зловещи реликви. Достатъчно е, че са изложили страници от рожбата му – Рибния буквар, няма нужда да излагат и части от тялото му.

Накрая реших да разгледам и книгата за впечатления. Всички бяха писали възторжени отзиви, но най-ми хареса един, написан на английски и подписан с български имена на латиница. Кое ли емигрантско чедо беше идвало да навести корените си и да се запознае с историята си?

След мрака на музея, площадчето отпред ни се стори широко и светло, оградено от красива розова сграда от едната страна и простора на Стара планина, от другата. Уличките наоколо бяха павирани, спретнати, по тях се движеха групи чужденци. Продавачът в близкото магазинче беше много любезен. Препоръча ни да посетим училището за народна музика и пеене, което тази година почнало занятия още на 1 септември, за да се подготвят учениците за отпразнуването на годишнината му. Обикновено правели голям концерт за цялото градче. В момента Котел разчитал главно на туризъм, а надеждата за повече работа била бъдещата американска база в Ново село. На какво разчитат потомците на някогашните буйни патриоти…

Обиколихме Котел. Спокойно място за живот. Изкатерихме склона към училището и докато съзерцавахме гледката от високото, дочухме съвсем рокаджийски ритъм на барабани, който обаче съпровождаше изпълнение на народна музика. Прокраднахме се до входа на училището, където в една странична стаичка се вихреше квартет от кавал, гайда, йоника и барабани. Явно бяха ученици от горните класове, но свиреха с очевидно удоволствие, а резултатът беше страхотен джем-сешън. Такава музика не бях чувала. Модерна, и в същото време народна, зареждаща с енергия, караща те да се полюшваш в такт и да пляскаш. Не ни се тръгваше, както и на останалите момчета и момичета, притиснати до стената в стаичката. А какъв ли ще е концертът?

Тръгнахме от Котел отново през красива гора, заобикаляйки изправен като стена скат. Следващата ни спирка беше Жеравна.

L