Left & Right

Младежите бяха двама – Емо и Красен – и се чувстваха малко неудобно от това, че висят на тротоара пред козметичния салон. Бяха хубави, здрави момчета, с изопнати по мускулите потници и шорти с флорални мотиви. Слънцето прежуряше главите им, но дори и не си помисляха да отидат встрани нейде на сянка. Потропваха на място, като привързани кончета и се оглеждаха към края на улицата.
Най-сетне иззад ъгъла изскочи тъмнокосо момиче, чиято точна възраст не личеше, зад умело положените сенки и червило. Момчетата се размърдаха и извикаха:

- Айде, бе Нели, къде е Вики?

- Не е със мене, сама ще дойде. – сопна се момичето.

Емо и Красен бяха склонни да продължат да чакат на тротоара, но госпожицата нямаше намерение да виси на припека.

- Хайде да влизаме и да почваме, тя ще дойде!

Емо пристъпи нервно на място, бутна се с рамо в Красен и последва Нели в салона.
След жегата отвън, вътре беше приятно прохладно. Чак кожата им настръхна. Козметичката ги огледа и попита:

- Какво ще правим?
- Имаме час за кола-маска, записан на името на Виктория – бързо обясни Нели.
- Добре, заповядайте – подкани я жената.

Емо леко се зачерви, но подбутнат от Красен пристъпи напред.

- За него е – усмихна се Нели.

Козметичката не беше изненадана, само попита:
- Кое ще епилираме?
- Краката – смънка Емо.
Жената хвърли един преценяващ поглед и попита:
- За първи път ще ги скубеш, нали? Доста ще боли…
- Да, казаха ми…
Нели и Красен седнаха отстрани и започнаха да си бъбрят нещо, а Емо щръкна на табуретката и зарея поглед навън през прозореца.

Леко се притесняваше колко точно ще боли, но трябваше да се държи мъжки. Повечето му приятели вече си бяха епилирали краката и просто не можеше да ходи с тях космат, като орангутан.
Козметичката дойде и старателно почна да размазва лепнеща кафеникава каша по крака му. Емо трепна от парващия досег с кола-маската, но не гъкна. Докато чакаха да се стегне, жената го заприказва:

- Ходиш ли на плаж?
- Амиии, когато остане време.
- Какво правиш тогава през ваканцията?
- Амиии, ходя на фитнес, чатя … – проточи Емо
- Хубави мускули си направил – похвали го козметичката. – А на дискотека ходиш ли?
- Да, ходя, когато нашите дадат пари – челото на момчето леко се смръщи. Родителите му бяха толкова досадни хора. Той винаги беше толкова икономичен и рядко си купуваше повече от един сок в дискотеката, но въпреки всичко те редовно го дразнеха с приказки как парите не достигат и не трябва да ходи толкова често. Всичките му приятели ходеха редовно, само него го контролираха, сякаш е малко дете.
- Сега стой спокойно – каза му козметичката и дръпна ивицата.

Емо изрева. Деряха му крака! Погледът му се впи в червената гола ивица, украсена с редки косми тук-таме. Идеше му да скочи и да си тръгне, но смехът на Красен и Нели го спря. Пък и не можеше да си тръгне дран-недодран. Тия хора бяха луди да си причиняват сами такова нещо! На всичкото отгоре им се върза толкова лесно! Ще си им го върне и той, няма начин! Сега обаче трябваше да изтърпи докрай.
Емо намигна на двамата до прозореца, после, докато му залепяха следващата ивица, погледът му се зарея навън, към изпечената от слънцето улица. Пред прозореца претича сянката на момиче, захлупило лице с ръце.

- Вики! Това май е Вики! – подвикна той. Нели стана да й се обади и след малко я вкара в салона, прегръщайки я през рамо.
- Какво има? Какво се е случило? – повтаряше тя, разтревожено, но Вики само хлипаше в шепи и не можеше да обясни.

Козметичката остави Емо да си стърчи на табуретката, хвана Вики под ръка, сложи я да седне и й донесе чаша вода. После майчински почна да я разпитва:

- Какво се е случило, миличка, кажи ми!

Вики изхлипа, опита се да каже нещо, пийна вода, и на втория път успя:

- Той … там … той … той … отърка се в мене! Натискаше ми се! … и каза …

Нели се захвана да я успокоява, а момчетата се спогледаха неловко. Не че и на тях не им се беше приисквало да притиснат към себе си дупето на Вики, особено обуто в тия сребристи мини-шорти, пък и други нейни части, ама такава дивотия! Оня е бил пълен идиот!

- Егати идиота! – изтърси Емо.
- Тоя трябва да го пребие някой! – добави Красен.

Нели милваше безпомощно главата на Вики, а козметичката й каза решително, но нежно:

- Поеми си дълбоко въздух сега и баааавно издишай. Хайде сега отново, дишай дълбоко, дишай и се отпусни. Тук си на сигурно място, нищо друго не ти е направил, нали?

Вики само кимна.
- Случват се такива работи, нищо не можеш да направиш. Успокой се сега, цяла си, здрава си, само те е докоснал. Неприятно и гадно, но нищо не ти е направил, можеше и по-лошо, нали?
Вики пак кимна, но още продължаваше да хлипа от време на време.
- Как посмя… как си позволи да ме натиска, циганин мръсен!… Гадняр! …Мръсник!… Аз да не съм! …Ще го убия! …Ооо, не – и тя отново се разплака.
- Искаш ли да отидем и да го потърсим? – предложи Красен
Емо само погледна полуоскубания си крак. Не можеше да си представи в този вид да го види някой.
- Или да се обадим в полицията? – предложи той.
- Няма нужда да се обаждаме в полицията, нищо особено не е станало – отсече козметичката. – Ще я изпратите до вкъщи, да се прибере и да се успокои, нищо страшно не е станало. Все ще се намери някой със слаби задръжки, дето като види хубаво момиче… Пък и с тия разголени тоалети…
Вики погледна голите си крака и пъп, и кръстоса намусено ръце на кръста.
- Хайде, почини си, докато довърша приятеля ти – предложи й жената, като видя, че почва да се успокоява.
Емо се възкачи отново на голготата си и стисна зъби. Не можеше да проявява слабост, не и пред разстроената Виктория. Той стоеше, гледаше слънчевите прашинки отвън и си представяше, как замахва с юмрук към лицето на нападателя й и го просва на земята. Мускулите му потръпнаха, но той остана неподвижен. Искаше да размаже оня перверзник, да му се стъжни, че е посегнал на това момиче. А през това време Вики да стои отстрани и да го гледа. Искаше да седне до нея и да държи ръката й. Да я успокоява и да я докосва. Искаше очите й да виждат само него, силен, смел, защитник. Но само … само първо да се сдобие с перфектно гладки крака.

L

Каквито и трудови задачи да си поставим за почивните дни, задължително отделяме време за плаж и разходки. Този път, особено доволни от свършеното в къщи, решихме да заведем двама приятели, дошли от далеч, на любимото ни местенце край брега.

Беше следобед, морето беше бурно, а боровете по склона хвърляха дълги сенки по пясъка. Не ставаше за къпане, не ставаше за печене, затова решихме да играем карти.

Трябва да си призная, че по отношение на игрите с карти съм абсолютен лаик. Когато бях тийнейджърка можех да гледам на карти по милион и един начина за удоволствие на всичките ми приятелки, но игрите – никой не си беше правил труда да ме учи на нещо повече от кент или море.

За разлика от мен, Ричи още от детската градина е биел баба си и дядо си на белот и има репутацията на стар картоиграч. Ани и Пламен, които бяха с нас, можеха да играят, затова се наложи и аз да се включа за попълване на бройката.

Мислех си – ще си напъна мозъка, ще запомня правилата на играта и ще се позабавляваме. Ще го напъна, ама играта е белот и май всеки, който някога я е играл се е постарал да си добави ново правило, които, стоварени накуп върху моята глава хич не можеха да решат кое първо да стигне до мозъка. Пълен блокаж! Отдавна не ми се беше случвало да седя и да гледам като първолак на лекция в университета.

В такива моменти, на човек не му остава нищо друго, освен да играе наслука и да се надява, че не твори твърде лепкави каши. Почнахме да играем, аз все си питам – ама как се подреждат по сила картите при различните козове, ама сега какво трябва да кажа, питам, ама не мога да запомня отговорите. Все пак ясно усещам, че изглеждам като пълен идиот, но нали са приятели – не ми се смеят.

Игрите вървят, Ричи и Ани смятат разни точки по разни сложни схеми и … какво излезе – бихме ги! Случайност! Късмет на новака!

Да, ама като си тръгвахме, Ричи ми пошушна – ако не те знае човек, че никога не си играла белот, ще си помисли, че само се преструваш на начинаеща, игра много уместно!

Мили думички, но като се замислиш … КОЙ игра много добре? Мозъкът ми беше изключил, това го усещах, е, тогава КОЙ ИГРА? Пак ли подсъзнанието?
L

Дали от жегата или от незадоволено чувство за хумор, но онзи ден ми хрумна идея. Реших, че голите ни пощенски кутии имат нужда от табелки с имена, и то не какви да е имена, а едни такива, приказно-забавни.

Дадох си поръчката на изпадналата във ваканционна скука Иси (дъщеря ми) и тя ми отпечата следните табелки:

сем. Вампирски – ет.1 ап.1

сем. Таласъмови – …

сем. Змейски

сем. Драконови

сем. Призракови

сем. Тилилейски

сем. Великански

сем. Торбаланови

сем. Самодивски

сем. Вещерски

В потайна доба се промъкнахме във входа. Крушката беше угаснала и никой не можеше да види пъклените ни кроежи. За съжаление и ние едвам виждахме кутиите. Добре, че табелките бяха с предварително залепено тиксо по тях, така че дори и на тъмно успяхме да ги сложим. Прибрахме се подхилквайки се весело и очаквайки от ядосани до развеселени реакции на сутринта.

Събудих се от слънцето в отлично настроение, предвкусвайки срещата с някой съсед долу пред пощенските кутии. Беше ми едно палаво и весело и се чудех дали въобще някой ще умува кой ги е направил. Тръгнах за работа, и докато слизах пет етажа по стълбите се чудех, кои ли табелки са изчезнали, кои ли са останали, мислех си, че забравих да взема апарата и да щракна една снимчица, но…

Когато стигнах долу, цялото ни приказно творчество беше изчезнало. Жалко.

Съседите ни явно нямат чувство за хумор. Убедих се в това. А щеше да бъде толкова хубаво… да съм Итилиен Самодивска …

L

Сънувах сън. И вече знам как изглежда раят.

Всичко започна съвсем просто. Сънувах, че минавам с Ричи през градинката зад блока. Тя е доста голяма, защото двете алеи тръгват от двата му края, пресичат се под прав ъгъл, към тях се свързват разни други пътеки и разделят цялото пространство на няколко зелени градини. Над пътеката, по която вървяхме се надвесваха клоните на дървета, някак особено кичести и буйни. Разговаряхме за нещо, и затова не забелязах веднага шарките на тревата. Но щом ги видях, се спрях и се загледах, защото бяха невероятни. Имаше големи тъмнозелени триъгълници, в които бяха подредени малко по-светли ромбове, имаше ивици с пъпешово-оранжева трева, имаше фигури, в които преобладаваха жълтите оттенъци, сякаш тревата е била в сянката на голям камък. Никъде нямаше силни контрасти, но фигурите се отличаваха една от друга, а тук-таме в тревата имаше линии, сякаш някой е прокарал гребен през нея и я е разделил на две страни.

Слънцето грееше меко над всичко това – избуялите дървета, подстриганата и преливаща в нежни тонове трева, и мен и Ричи, които им се любувахме.

Той тръгна да ме изпраща към автобусната спирка, минахме по пътечката от спечена пръст и ни беше весело.

На спирката имаше хора. Спряхме се и се обърнах към него, за да се разделим. Смятах да го целуна за довиждане, но ми беше толкова спокойно и хубаво, че започнах бавно и последователно да го целувам по всички възможни начини, които знам – и въздушно, и плъзгащо се, и леко, и с език, и как ли още не – исках да съм изчерпателна, да го целуна милион пъти, и всеки път да е различен, а той стоеше със затворени очи, и лицето му беше младо и унесено, а слънцето златееше в очите ми, дори през спуснатите ми клепачи.

Хората наоколо не ни обръщаха внимание, затова се целувахме дълго и безкрайно нежно.

След това се събудих, но не бързах за никъде. Не исках да правя резки движения или да мисля за настъпващия ден, сякаш в мен беше останало нещо светло и трептящо от съня и не исках да си отива, изгонено от реалността.

Затова казах, че знам как изглежда раят. Той е съвсем същия като мястото, където сме сега. Просто там чувствата ни променят възприятията ни. Там има красота, грее меко септемврийско слънце, има младост, нежност и цари спокойствие, защото има време, има безкрайно много време за всичко, и никой не бърза, а се радва дълго и на най-дребната тревичка или на най-малката целувка.

Вече е ден, но усещам, че стъпвам по-бавно и говоря по-нежно. Все още се опитвам да запазя светлината от съня си.

L

Късогледството си го имам още от училище. Оттогава до днес очните лекари винаги са ми изписвали очила. Макар че ги носех старателно, диоптрите ми само се увеличаваха. Бях приела за себе си, че цял живот ще бъда късогледа.

Казвам бях, защото вече имам надежда за оправяне. Не, не е свързана с операции, при които лазер да ми реже на лентички предната част на окото. Свързана е с метод толкова прост и стар, че просто е срамота, че чак сега го прилагам.

Всичко започна преди две седмици, когато морето отнесе очилата от лицето ми. Почувствах се като прилеп изкаран на слънцe. Как ще се оправям без тях? Ричи обаче ми предложи да изчакам само 10 дни, преди да си поръчам нови и да пробвам упражненията за очи по системата на Норбеков. Съгласих се, с тайната надежда, че морето може да изхвърли очилата ми на брега и аз да си ги получа обратно. Дори се обаждах няколко пъти на спасителя, да го питам дали не ги е намерил.

Упражненията се оказаха абсолютно прости – движения с очите нагоре-надолу, настрани, на осмици, в кръг като часовникова стрелка, фокусиране наблизо и надалеч през 3 секунди и взиране в таблица. Почнах ги старателно, без особени очаквания, но още след два-три дни знаех, че нещо се е променило. Започнах да виждам по-добре, свикнах с идеята да вървя по улиците без очила. В крайна сметка свикнах и да шофирам без очила.

Една седмица след началото на упражненията не издържах и отидох в оптиката, където ми мериха диоптрите през февруари. Новото измерване на същия апарат от същия лекар, показа намаление с 0.75 диоптъра на едното и с 0.5 диоптъра на другото. Изумих се! През последните 20 години диоптрите ми само бяха растяли! Оказа се, че могат и да намаляват.

Сега чета книгата на Норбеков и се надявам да постигна и по-нататъшно подобрение. Всъщност – захванала съм се сериозно със задачата. Оказа се, че упражненията за очите ги има в доста книги, посветени на зрението, но някак никой сериозно не ми е говорил за тях.

Затова вместо да изчакам още няколко седмици, бързам да споделя с всички вас. Може би и вие искате да опитате. Начин има, и той изисква само упоритост и търпение. И може би малко решимост и подкрепата на любим човек. Аз вече свалих очилата, слагам едни отпреди 15 години само пред компютъра.

И да ви кажа, без тях изглеждам чудесно!

L

Ние се познаваме. Поне малко. Обсъждали сме заедно философски проблеми, сънища и реални събития. Шегували сме се, смели сме се и дори сме се дразнили един на друг. Знаем си някои съвсем лични мисли и мечти. Чувстваме се като стари приятели.

Затова в четвъртък излизаме от виртуалния свят, за да покажем пред хора реалните си прелестни физиономии. Искате да ме видите? И аз искам да ви видя.

Тогава елате на 10 август, 18.30 часа, втора буна, заведението се казва “Русалка”. Към момента имам потвърждението на Случайна, очаквам също Таня, Ванката и Иван. Надявам се да дойдат и други.
Двамата с Ричи ще се радваме да ви видим! До четвъртък!

L

Маратонът в снимки

Искате ли да преплувате морето? Или поне да прекосите Варненския залив, разчитайки само на собствената си сила и издръжливост? Това е възможно един път в годината – първата неделя на август, когато се провежда традиционния плувен маратон Галата – Варна. Известен на поколения варненци, но слабо рекламиран, маратонът е проверка на бързината на децата и младежите от плувните школи, и на силата и издръжливостта на техните татковци и дядовци.

Сборният пункт на Морска гара е шарено място. От стената на вълнолома се кокорят графити с разни морски обитатели, наоколо гъмжи от младежи, преобладаващо момчета, някои облечени с фанелки от предишните маратони. Организаторите се забелязват отдалеч, облечени в еднакви червени потници. Всички са в добро настроение, не се чувства напрежение като преди състезание. За мен всички те вече са победители – надвили са себе си през месеците на тренировка, надвили са страха си от морската стихия, а някои – и от неведомите морски обитатели.

Процедурата по записването е проста и добре позната – организаторите записват имената на участника, след това минава на преглед на кръвно налягане, накрая получава торба, в която да сложи личните си вещи, за да бъдат откарани на финала.

Под надвисналите като балдахин преплетени лози, на сянка, са седнали медицинските лица. Насред бъбрещата тълпа, която чака реда си за преглед, се е изправил висок синеок младеж с хубава усмивка. Ричи ме сръгва с лакти – това е победителят! Ама нали маратонът още не е почнал, как така? Обяснява ми, че това е Георги Палазов, един от най-добрите ни национални състезатели по плуване.

Снимам бъдещия победител, който наистина финишира първи, с време 51.40 мин.

На пристана са привързани лодките на военните моряци, които осигуряват плувците по време на маратона. Яки и загорели момчета, удоволствие е да ги гледаш. Тяхната задача е да следят никой да не се отклонява от вярната посока и да извадят от водата тези, чиито сили не стигат да финишират. Облечени са с еднакви фанелки, носят спортни ръкавици, но са боси. Те са модерни деца на морето.

Съдиите по земя и море провеждат последната си оперативка. Някои от тях са хора с дългогодишен опит в организацията на маратона и обясняват как да се внимава за изоставащи или пък за опитващи се да се присъединят към състезателите откъм брега, а и за всевъзможни други проблеми.

Всички участници вече са записани – 172ма. Затова организаторите ги събират за инструктаж. Дистанцията, която ги очаква е 4.421 км по права линия. Линия, която трудно се спазва в морето, където вълните и теченията те отклоняват лесно встрани. Стартът е от мостчето на Карантината, а финалът е на втора буна. Тя не се вижда от водата, затова основен ориентир е един от високите блокове в кв.”Чайка”. Стартиралите преди началния сигнал ще бъдат дисквалифицирани. Маратонът се затваря 90 минути, след като финишира първият, тоест около 12.30 по обяд. Дотогава е спряно движението на плавателни съдове в района на залива. Военните моряци под ръководството на майор Нанев ще поддържат коридор с ширина 300 м и ще наблюдават плувците. Всички бяха помолени ако останат във водата след края на маратона, да се качват без спорове в лодките, за да може работата в пристанището да продължи нормално.

Днес организацията е безупречна и всичко става бързо и гладко. За няколко минути всички се качват на корабчетата, които ще ги закарат до старта. Моряците швартоват лодките си към военния кораб, който ще ги откара на буксир и колоната потегля. Денят е тих и слънчев, водата – спокойна, условия, за които всеки плувец си мечтае. Участниците са хора на различни възрасти. Един от най-малките е Васил, на 11 г., който ще преплува залива за първи път, заедно с по-големите си съотборници от плувната школа. Наблизо се белее главата на 66-годишен мъж от Балчик. Ричи пък плува маратона за 7 път, като често кани приятели за компания. Този път са заедно с Вальо, преподавател в Математическата гимназия, и още няколко настоящи и бивши възпитаници на училището. Повечето плувци са на групички, в морето винаги има риск, затова е добре да си заедно с приятел.

По-опитните се мажат с мазен крем под мишниците, иначе с дългото плуване ще ги прежулят.

Варна изглежда много красива откъм морето, потънала в зеленина. Особено изящна изглежда сградата на Морско училище, сред еднаквите паралелепипеди на околните блокове. Овалът на Спортна зала се забелязва по-трудно, скрит зад дърветата. От морето разстоянието, което трябва да се преплува изглежда много дълго. Необходима е истинска смелост, за да скочиш и да го преплуваш.

Пред моста на Карантината всички цопват като пирони във водата и скоро над нея плува цял рояк глави. Една ракета оставя лъкатушна димна следа в небето и стартът е даден. Винаги съм смятала плуването за бавен начин на придвижване, но колоната толкова бързо се разтегля, а първият се движи така устремно, че чак не ми се вярва, че може да поддържа такова темпо цели четири километра. Всъщност, аз бих изминала пеш същия маршрут за по-дълго време.

Катерът се приближава, за да събере и откара багажа на финала, а ние оставаме да пазим опашката на колоната, която скоро се разпростира на доста голямо разстояние както напред, така и настрани.

В началото основен ориентир за участниците са лодките, които оформят коридор. Един от плувците обаче се отклонява навътре в морето, встрани от коридора. Явно плува с потопена във водата глава и не забелязва накъде се движи. Минава време, но той се отклонява все повече, затова корабът минава да го прибере. Оказва се, че това е един от най-възрастните участници.

На две трети от дистанцията на кораба се качва и 8-годишния Тони от клуб “Аргос” Варна. Направо не ми се вярва, че тези тънички ръчички и крачета са преплували цели три километра в морето, където дълбочината е 15 м. Целият трепери от дългия престой във водата, но екипажът на кораба бързо го увива в одеяло, дава му да хапне и скоро малкият юнак е съвсем добре. Единственото страшилище, което е срещнал е голяма като диня медуза и догодина ще плува маратона отново. Чудя се как ли го чака мама на финала, как ли се взира към слънцето, навътре в морето, откъдето трябва да доплува малкия й състезател?

Става 12.30, часът, в който маратонът трябва да приключи и всички, които още са във водата, да бъдат изтеглени на лодките. Майор Нанев нарежда по радиостанцията да изчакат още няколко минути, за да могат и последните петима участници да финишират. Те плуват бавно, но вече са близо, и никой не иска да ги лиши от удовлетворението, че са преплували сами дистанцията.

66-я плувен маратон Галата – Варна приключва. Всички са получили фанелки и пакети храна, а първенците – своите награди от кмета на Варна. Наоколо се виждат радостни лица, близки и приятели прегръщат зачервените плувци, всеки е бил чакан от някого на брега, плувал е към някого. Цари общо усещане за удовлетвореност. Военните моряци са спуснали греблата, изопнали са голи гърбове и са вързали фанелките на главите си като бедуини. Слънцето жари безмилостно и разпръсква участниците в един отличен във всяко отношение маратон. Събитие, с което трябва да се гордеем.

L

Тази година плувният маратон Галата-Варна е на 6-ти август. Сборен пункт – Морска гара от 8 часа. Стартът е от 10 от Галата. Ако някой има желание ще се видим на сборния пункт или два часа след старта на финала.
Повече подробности може да прочетете тук. За пореден път информацията за маратона е оскъдна и се поднася в последния момент.

R