Archive for July, 2006

Житие

Friday, July 28th, 2006

Тя стоеше на брега, а вълните се плискаха в краката й. Пред нея лежеше морето – огромно, подвижно, стигащо чак до хоризонта. Това беше първата й среща с него и тя бе притеснена, макар че се беше подготвила добре. Беше чела за химическия му състав и за подводния свят, беше се учила да плува в басейна в града и дори бе печелила малки състезания с другите момичета. Беше слушала захласнато историите за онези, преплували морето надлъж и нашир. В мечтите си искаше да е като тях – господарка на безбрежните води – но нещо в душата й казваше, че няма да е толкова лесно.

Дните и годините на обучение вече бяха зад гърба й. Сега стоеше на брега и се взираше във водата.

Направи крачка напред, съвсем малка, но една вълна успя да я плисне по стъпалата. Стори й се студена и негостоприемна и не можеше да си представи как ще влезе в нея. Загледа се в момчетата на буната, които се хвърляха по всевъзможни начини, политаха разкривено във въздуха и с огромно удоволствие разплискваха тъмнозеления мрак под себе си. Не бяха елегантни, о, тя би направила всичко перфектно, само да събере малко смелост. Завиждаше им на смелостта, завиждаше им на безгрижното нахалство, с което навлизаха в нейното море. Тези дребни хулиганчета сигурно и представа си нямаха що за място е то, и въпреки всичко, без да му мислят влизаха и излизаха от водата и крещяха от радост.

Морето бе нейното предизвикателство, тя беше учена да го уважава и да се стреми към него, пътят й през водите беше предначертан. Тя трябваше задължително да стигне надалеч, за да оправдае доверието на родители и учители, на всички, които приемаха за даденост, че тя е отлична плувкиня.

Още доста мисли преминаха през главата й, докато стоеше на брега. Чудеше се, защо е тук, и колко хубаво би било да е в басейна на детството си. Чудеше се какво ли иска всъщност. Чудеше се, колко ли студена, тъмна и страшна е водата и дали ще успее да се задържи на повърхността, преди някое страховито чудовище да протегне пипалото си от бездната и да я повлече.

Далечният смях на момчетата попречи на мислите й да продължат своя безкраен ход. Тя пое въздух и направи няколко смели крачки напред. Водата я преряза. За миг й се прииска да хукне обратно, но после, някак инстинктивно усети как ще бъде най-добре, протегна ръце напред, затвори очи и скочи.

Вълните се разлюляха, но само след секунда главата й изскочи на повърхността. Тя отвори очи и се огледа. Оттук всичко изглеждаше толкова различно! Не й беше студено, по-скоро приятно прохладно. Изведнъж всички на брега й се сториха ограничени в своето парченце суша, непораснали и малки. Заплува навътре, но не за да следва пътя си, а само да изпробва новото, радостно усещане, че може, да види докъде може да стигне и какво има там. Нямаше цел, нямаше план, единствено любопитството и желанията на тялото й я движеха по вълните. Спря за миг да се полюлее на тях и се замисли колко малко от това, което беше научила й трябва в момента. Колко излишен й е химическия състав на водата – достатъчно е да знае, че е солена и не бива да я пие. Колко излишни й са познанията за живия свят – класификациите и вътрешното устройство. Дори и да срещнеше риба, знанията за анатомията й нямаше да помогнат да я избегне. Само историите за великите мореплаватели оставаха важни, защото й даваха надежда, че един ден и тя ще се осмели да навлезе в дълбокото.

Тя плуваше, отначало силите бързо й изневеряваха, добре че сама си даваше почивка, без да се опитва да спазва твърди графици. След като се отдалечи достатъчно от брега вече беше трудно да отчита напредъка си. Срещаше водорасли, риби и медузи и с изненада установи, че не знае какво да прави при тези срещи и че единствения учител, на който може да разчита са собствените й грешки. Всички наставници останаха далеч назад и се оказа, че трябва да разчита само на себе си. Отначало и тази мисъл беше плашеща, но после започна да й носи безкрайна гордост.

Накрая, без да може да каже дали умът или тялото й са стигнали до тези изводи, тя разбра, че е безмислено да вярва на плановете, защото дори и да следваш теченията, морето винаги успява да те изненада. Разбра, че трябва винаги да е готова за непознатото и да го приема без страх, с детинско любопитство и радост. Разбра, че не може да надникне в бъдещето и да види всички вълни, които ще я блъскат напред и назад, и да ги избегне. Единственото, което имаше значение бе, че тя е в морето и че я чакат безброй изненади и събития и че плуването всъщност е една голяма игра.

Тя заигра.

Децата, стоящи на брега понякога я виждаха в далечината и я чакаха да доплува, за да разкаже своята невероятна морска история.

L

Поезия на Павлина Йосева (предполагам)

Wednesday, July 26th, 2006

Толкуз мий мъчну, толкуз мий криву-
отпуска няма, няма муре…
Саму за някои то ша са плиска,
аз да са блъскам, кат диване…

Не чи парити с лопата ги рина,
ма за пучифка щях да сбира…
Да са далдисна в муренцито синю,
сетня на пясъка да са пика!

Вечер да седна на бира и скара,
вятър да духа…- хубавина…
Как са намери да съ прикарам,
лятос, кат патка, да дремя в града?

Поликрат

Tuesday, July 25th, 2006

Херодот разказва следната история за цар Поликрат:

Цар Поликрат бил владетел с необикновен късмет – всичко с което се захващал, завършвало успешно. Отначало владеел остров Самос заедно с братята си, но след като убил по-големия и прогонил по-малкия, останал единствен владетел. Имал мощна флота и спечелил много битки срещу армиите на останалите гръцки острови. Водещата му идея била, че другите царе ще го почитат много повече, ако ги завладее и после им върне част от заграбеното, отколкото ако ги остави на мира. Късметът му бил толкова необикновен, че неговият приятел Амасид му написал писмо: “С удоволствие научавам, че моят приятел и съюзник благоденства, но твоят необикновен късмет не ме радва, защото знам, колко са завистливи боговете. За мен и за скъпите ми хора бих желал успехът да се редува с неуспех и затова бих предпочитал да живея с променлив късмет, а не с постоянен. Всъщност, никога не съм чувал някой, който има успех във всичко, да не е свършил нещастно и да не е бил унищожен напълно. Затова ме послушай и предприеми нещо срещу твоето щастие – избери най-скъпото си, загубата на което ще те натъжи много и го изхвърли така, че никой никога да не може да го намери. Ако и след това успехите не почнат да се редуват с неуспехи, повтори метода отново.”

Поликрат решил, че съветът е мъдър, мислил и накрая решил, че най-скъп на сърцето му е големия му смарагдов пръстен с печат. Качил се на най-голямата си галера, отплувал навътре в морето и тържествено го хвърлил във водата.

Върнал се в двореца си и затъгувал. Но след 5-6 дни един рибар донесъл като дар на царя грамадна риба. Разрязали я, за да я сготвят и в корема й намерили изгубения пръстен.

Щом научил това развитие на нещата Амасид се натъжил много – той разбрал, че Поликрат не ще успее да избегне ужасната си участ. Всъщност познал – Поликрат загинал от жажда, разпънат на кръст насред пустинята.

Тази история си повтарях наум, докато Ричи преравяше морето, за да открие очилата, които вълните отнесоха от лицето ми. Какво ли нещастие ми е било спестено? Каквото и да е, дадох своята жертва на божествата и отново очаквам порция щастие. :-)

L

Плажът

Tuesday, July 25th, 2006

Къде ми са детските книжки?

Friday, July 21st, 2006

Търся ги. Търся детски книжки из книжарницата за подарък. И ми е трудно.

Онзи ден търсих книжка за детенце на годинка и половина. За моя радост се оказа, че е пълно с шарени книжки с дебели страници, дето не могат да се мачкат и късат от малките пръстчета. Попрелистих ги да видя какво представляват отвътре и видях чудесни илюстрации обяснени с едни дълги и сложни поеми, с обратен словоред, с изречения преминаващи през няколко стиха и едни трудни думи, дето и първокласник биха объркали. А това са книжки за бебета, които тепърва учат езика!

Сетих се как навремето четях по няколко пъти на ден една и съща любима история на децата си, и как непрекъснато редактирах текста, защото някои думи и словосъчетания няма смисъл да се обясняват на детенце на една-две-три годинки. И как като се научиха сами да четат ме питаха недоумяващо: “Мамо, ама тук защо пише “Мисис Мишимаус”, тя нали е госпожа Мишимаус?” Но ако текстът е поема, как горките майки могат да я редактират?

Накрая, на принципа на най-малкото зло, избрах книжка, в която за всяко животно има късичко стихче. Дано детенцето я хареса и разбере!

Проблем има обаче и с книгите за по-големите деца. Има класически детски романи, издавани в жълта и зелена поредица, не помня от кое издателство, които доста родители пазят от детството си. Има разни томове с приказки. Има я новата по-луксозна серия на “Труд”. Не намирам само съвременни детски романи. Търсили ли сте? Почти няма. Това за мен обяснява огромния успех на книгите за Хари Потър – те просто нямат конкуренция! Съвременни книги за деца, но не бози, описващи някакви налудничави приключения, а книги, насаждащи понятия за добро и зло, за чест и смелост, за вярност и обич – това, което наистина докосва душата ти и остава в нея, няма. Да е жива и здрава Джоан Роулинг, че се появи и прописа!

Защо няма нови детски писатели и нови детски книги? Къде е съвременната Астрид Линдгрен да опише детството на сегашните деца и необикновеното в него? Къде са Братя Мормареви, с тяхното чувство за хумор и ведър дух?

Дали няма нови романи защото детството се свива все повече под натиска на обществото – да знаят децата, нека нищо не им е чуждо, защо им са романтика и високи чувства, да се учат от реалността. Само че реалността е сива и груба и мечтите които предлага, може да са екстравагантни и луксозни, но не са истински мечти. Истинските мечти идват отвътре, стигат надалече, летят на високо, и нямат парично изражение. Къде ще стигнем без детски мечти?

Няма книги и за тийнейджъри-мечтатели. Има – “Уроци по целуване”, “Момчетата не знаят какво искат”, “Съвети за влюбени момичета”, “Невероятен късметлия си, Дино”. Е, добре, и любовта си има техническа страна, която трябва да се научи от някъде и която може да е интересна и забавна. И бройкането на гаджета си е вид спорт, но все пак, нещата не се изчерпват само със свалки и секс. Другото, нежните чувства, стремежа да разбереш човека срещу теб, го няма в тези книги. Поне са отлични пособия как да се гримираме, да си скубем космите по тялото и да пазаруваме стилни дрешки.

Затова, мили мои блогъри, помислете, почувствайте – да не би вие да сте новите детски писатели, които ще мътят детските глави с приказки за невероятното, почти недостижимото и прекрасното? Ако сте – моля ви, пишете! Има нужда от нови истории. Нали ви казах – често купувам детски книги, улеснете ми живота! ;-)

L

P.S. Днес се навършват 6 месеца от смъртта на Марко Стойчев – половинката от писателския тандем Братя Мормареви (те не са братя, нали знаете?). Нека го споменем с добро за това, което е оставил след себе си.

Мисли с мирис на море

Sunday, July 16th, 2006

пясък

Лято е. Плажът не е мираж. Когато ние сме на него, други хора и хорски звуци няма. Прекарваме си уникално. Чак почвам да се чудя дали Господ няма специално отношение към нас заради особени заслуги? Дали не сме най-работните или пък най-добродетелните или просто Той ни е роднина по някоя линия?

Ето и вчера – отидохме на Фичоза. Това е малък рай, на юг от Варна, до който се стига за няма и половин час с кола. Паркираш край пътя, тръгваш между боровете, подритваш падналите шишарки и залепяш пръсти на стеклата се по кората смола. Зърваш морето между клоните. Гладко като цяло и на вълнички в частност, уж синьо, но повече сребърно, с куп разпилени блясъци по повърхността и самотен кораб за украса (отгоре и леко вляво, като по журнал).

Пътеката не е някоя жертва на цивилизацията, тя си е дива и песъчлива, смъква те стръмно надолу, без стъпала, перила и прочие глезила и покрай сиви и трънливи треви те сваля до съскащи бели вълни. Сритваш джапанките, събуваш маратонките, изхлузваш пищящите от мода сандали и се оставяш на пясъка. Наляво – пуст плаж. Надясно – също. Ей там, малко по-далеч едно куче се втурва във водата, за да улови най-вкусната пръчка на света. Изплува забързано и разтърсва козина. Мидените черупки, почернели от слънцето, зяпват от възмущение, че ги пръскат. Оня, дето клати гората, се опитва да изтръгне един неприлично шарен чадър от корен.

Показваме новите си бански на целия плаж. Невероятни са! Никой друг няма такива. Защото няма никой друг. Потапяме страхливо крак във водата – става. Потапяме страхливо половин тяло във водата – пак става. Накрая потапяме смело цяло тяло във водата – и ставаме мокри мишки. Морето лениво ни плесва през лицата да си знаем мястото, затова отплуваме по посока на течението му. Зелените камъни ни се зъбят отдолу, ама ние им знаем острите мидени зъби и не ги доближаваме. На пясъка има построен гараж за лодка, но самата лодка е отпред. Отстрани пък има пилон с българското знаме и надпис “Внимание, частен имот”. Разхождаме се по пясъка на частния имот. Снимаме камъчетата на частния имот. Стига частния имот да е частен случай, няма проблем, но стане ли целия плаж частен някой ще го сполети несЧастна участ.

платноход

Един платноход, сбъркал историческото време, пресича набързо слънчевата пътека. Слънцето пържи в сегашно време не по-зле отколкото е пържило в минало, а горд рибар показва на семейството си каята, която ще изпържи за обяд. Нарастващата струя хора, хавлии и плажни принадлежности безпогрешно отчита наближаването на пладнето. Приближаваме пак малкия си лагер между тревите, за да напуснем плажа. Но морето вече е успяло да направи бърза сделка, малка размяна, взело ни е грижите, дало ни е дива свобода, и е сигурно, че пак ще се върнем при него.

Как може природата да е такава благословия?

L

Човекът и времето в лириката на Атанас Далчев

Friday, July 14th, 2006

Днес стискахме палци на кандидат-студентите, които се явяваха на изпит по български език и литература в Софийския университет. Падна се Атанас Далчев. Порових се из нета, за да видя каква е лириката му. Доста мрачна и подтискаща ми се стори, и ми домъчня за младите, свежи душици, които днес са се потили над него. Но тъй като никой не очаква тепърва да разсъждават върху поезията му, а главно да пишат неща, научени в курсовете по литература, дано са си спомнили каквото трябва.
За тези, които не са го учили навремето, като нас, ето нещо от него:

Към Родината

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

1965

L

Плакат

Tuesday, July 11th, 2006

От две седмици се каня да заснема един плакат и преди няколко часа го сторих.

плакат 1

На пръв поглед нищо особено. Но защо ли реших да го прочета целия?!

плакат 2

Плакатът просто така си е отпечатан. Що за дивотия? Да липсва кирилица – едва ли, има я три реда по-долу. Май акъл им липсва на някои хора…

R

В автобуса

Monday, July 10th, 2006

- Докъде? – контрольорката е настоятелна и има дразнещата писклива интонация на човек, обиден на всичко и всички. Изрусена, жилава, на около 40-45 години, личи, че е свикнала на ежедневни дребни битки.
- До Варна. – отговарям и подавам 1.20 лв.

- Е не се ли научихте? До Варна е 1.80 лв! – сопва ми се тя.

- Извинявайте, не съм пътувала скоро – отвръщам и почвам да се ровя в портмонето за повече пари. Купувам си успешно билет и се заглеждам разсеяно в гледката по маршрута Златни пясъци – Варна. След секунди обаче гласът на контрольорката еква нервно две-три седалки зад мен:

- Докъде? Варна? ВАРНА?

Сигурно е попаднала на някой чужденец, който не може да обясни докъде ще пътува.

- Ами щом не знаеш – значи си до Варна. Уан ейти! – отсича контролата.
- До Дружба съм! – чува се лигав мъжки глас – До там колко е?

- Да си ми казал навреме – ядосва се контролата и не щади децибелите. – Ще си платиш по-скъпия билет!

Явно му взе парите и тръгна отново към предната врата, като си мърмореше под нос, че няма да остави да я разиграват, както станало вчера.

Зад гърба й обаче се разнася, с нарастваща сила:

- Ама толкова си сладка! Бива ли такава хубава жена така да ми говори! Ти си като бонбонче! Ке си белла! Ще се возя до Варна, само за да те гледам! Ще те целувам отгоре до долу! Ти си като френска болонка!

Контрольорката не издържа на пороя комплименти и се разхилва. Шофьорът, който също чува какво става, почва да се превива от смях. Чак се уплаших да не излезем от пътя. Оня отзад продължава да нарежда:

- Толкова си красива! Като чайка бяла си! Аз такива жени харесвам! Ке си белла! Ще ти изям дробчето направо!

Жената, вече си се кикоти спокойно и казва на висок глас:

- Тоя ако продължава така, ще го набия! Ще го сваля от автобуса!

- Ама ти си като бонбонче! Като чайка си красива! Ще те целувам отгоре до долу! Толкова си хубава! Ще те изхрускам!

Гласът на мъжа е силен и сладникав. Благодарна съм, че поне чужденците в автобуса не разбират какво точно става. Той обаче не се отказва лесно и още десетина минути продължава с вариации по темата. После млъква.

На слизане минавам край седалката му и го поглеждам. Ситни руси къдрици до раменете, хавайска риза и опърпани панталони. Мъжът е към 50-годишен и е свел глава към спътничката си, която седи на вътрешната седалка. Е, това поне обяснява прекъсването на любовните обяснения.

Гларусите не се отказват! Те просто променят целта! И са още живи, макар и попрезрели.

L

Български митници vs. IRU

Wednesday, July 5th, 2006

Доживяхме поведението на българското правителство и българските митници да доведе до ултиматум от страна на европейска организация, който може да разбие цял български отрасъл само за месец.
Станало е следното:

IRU е международна гарантираща организация, която позволява на българските камиони и автобуси да бродят из Европа, без да трябва на всяка граница да плащат гаранция за митата на стоките, които превозват. Системата обхваща почти всички страни на континента. Документите, които издава тази организация, и които позволяват транспортът да върви нормално се наричат ТИР-карнети.

Според правилника на организацията, тя покрива плащания, възникнали по време на транзитно преминаване през територията на дадена държава.

Българските митници обаче, изискват плащане за невнесени мита за стоки от внос в България за периода 2002-2003 година. IRU отказват да платят. Български митници настояват.

За да излязат от батака, IRU прилагат удар под кръста – обявяват, че от 15 юли спират да издават ТИР-карнети за България. Това означава, че хилядите български камиони, които обикалят цяла Европа, ще могат да возят без карнети само до съседните държави. Това означава колапс за цял един отрасъл.

Естествено, надявам се, че за периода от 10 дни, които IRU ни е отпуснал, ще бъде постигнато някакво споразумение. Ако ли не – значи правителството ни нито чете, нито разбира международните споразумения и нехае за хилядите хора, които работят в международния транспорт.

Оказа се, че можело да се разберат, и то бързо. Още на 6 юли делегация, съставена от представители на Министерството на транспорта, Агенция “Митници” и АЕБТРИ (българските представители на IRU) отиде в Женева и до вечерта подписа споразумение. Криза не се състоя.

L