Left & Right

Отдавна се каня да разкажа за срещата ми с Роджър.

Роджър е около 60-годишен, едър и широк, с гръмовен глас. По националност е англичанин. По професия е бизнес-консултант, работил е като мениджър в Ай Би Ем над 10 години. В България беше по работа, за да проведе семинар с представители на малкия и среден бизнес.

Заговорихме се още по време на семинара. Личеше му, че не е свикнал половината помещение на бизнес-семинар да е пълен с жени, и то хубави. После обясни, че до преди десетина години жените във висшия мениджмънт в Англия са били главно за цвят и са отговаряли обикновено за човешките ресурси.

Въобще ми се стори странно мъж от европейска държава да е закърмен с такъв мачизъм, но явно такава е била настройката на обществото в младините му. Това ме накара да погледна с други очи на постиженията на “социализъма”. Най-малкото никой не гледа като странни птици жените в България, които искат животът им да не преминава само между стените на дома в компанията на децата.

Роджър спомена някак между другото, че се стреснал като видял панелните блокове по пътя от летището. При тях в такива блокове живеели само най-изпадналите представители на работническата класа. По филмите за Източна Европа в тези квартали върлували младежки банди, които задигали коли, за да си правят състезания с тях и после да ги палят. И си личеше, че вярва на тези истории.

Реших (дали поради любопитство или гостоприемност) да го поканя на гости. Казах му – “Роджър, ако си достатъчно авантюристично настроен, каня те на гости в апартамента ми, в панелен квартал.” Дали му се стори странно, че го каня след два дни познанство в дома си, не знам. Но прие.

Дойдоха заедно със съпругата му. Аз, естествено, бях луднала, след като се прибрах от работа в 6, да лъсна къщата, да сготвя и да подредя масата до 8. Добре, че сестра ми предложи да ми помогне, направо спаси положението. Иначе и шест ръце да имахме, двамата с Ричи нямаше как да се справим. Притеснявах се, как ще им се сторят боклуците по тревата в квартала, паяжините тук-там по стълбището и собственото ми жилище, което определено не е от луксозните.

Гостите дойдоха, разменихме целувки – по три пъти, което според тях било български обичай. После се устремиха през хола направо към балкона. Ааах, ама колко приятно било там, сред цъфтящите ми саксии (и ухаещата на кебапчета скара). Имали сме и гледка към езерото и към горичката високи дървета, които почти скриват детската градина.

По този повод теглих едно обяснение, как в България държавата е уредила да има детски заведения за най-малките, за да могат родителите да работят. Обясних им, че мястото на майката у нас се пази 2-3 години, докато при тях е 6-12 месеца. Ние имаме право на болничен за гледане на дете, те нямат. Обясних, че във всеки квартал има и ясли, и градини, и училища, за да могат децата да отиват до там пеша, а първолаците – и самички. Това много ги впечатли. Там пред училищата ставали задръствания, защото родителите държали да карат децата си с кола. Впечатли ги и наличието на детски площадки между блоковете, футболното игрище и поляната, свободно тичащите деца долу по улицата.

Докато бяхме на темата за училищата споменах, че племенникът ми е в трети клас и всичките му съученици имат мобилни телефони. Това направо ги срази. Интересно, мислеха ни, че сме в каменната ера ли?

По този повод ми светна защо в лекциите си Роджър винаги казваше сумите в левове, а не в паунди, особено когато говореше за конкретни случаи в практиката си – струва ми се, че не е очаквал, че сме наясно с курса на валутата му.

За мое успокоение, храната им хареса, изядоха си всичко, включително и допълнителното, а изрязаните розички от домати върху салатата направо ги шашнаха. На въпроса им кой ги е направил посочих сестра ми, като вметнах, че е банков служител. И това ги покърти. При тях вече се смятали за излишни сложните приготовления и имали поговорка “Life is too short to stuff a mushroom”. Бях поканила и приятелка, която има школа за чужди езици, която създаде, като заложи апартамента си. Още една жена-предприемач, какво става в тая България?

Разговорът беше интересен за мен, защото винаги съм се опитвала да науча нещо за начина на живот в чужбина, а също и за начина, по който чужденците ни виждат. Отново и отново излезе темата за невероятната ни природа, за безумно евтините ни храна, напитки и имоти. След само 5 дни у нас, Роджър вече искаше да купи имот. Харесвало му, че хората са любезни и не се водят от класови разграничения (хайде де!) и че чистачката в хотела свободно му казвала “Добро утро!”

Харесвало му, че има толкова много млади хора и жени, които не се срамували да бъдат предприемачи. Да се занимаваш с бизнес в добрата стара Англия доскоро не било особено престижно занимание, затова държавата създавала центрове в градовете, където представителите на малкия и среден бизнес да получават, доколкото разбрах безплатна, консултация и подкрепа.

Роджър разказа, как поради нарасналото благосъстояние на нацията, вече не можел да подари каквото и да било на близките си, тъй като те имали всичко необходимо. Затова пък изниквали безброй нови бизнеси, които да удовлетворят неговата нужда от необичайни подаръци. Например, можел да подари, купена чрез интернет 1 акция от футболен клуб, сложена в рамка, която естествено давала достъп на получателя и до годишния съвет на акционерите на клуба, и възможност да види любимите си футболисти отблизо. Или – можел да подари някому по 1 кв.инч от всеки щат на Америка, а кандидати за парче от САЩ имало доста.

За последната Коледа подарил на сестра си крава. Не жива, естествено. Някаква благотворителна организация щяла да купи с парите му крава за бедно африканско семейство, което да се прехранва с нея, а сестра му получила красив сертификат, който да закачи на стената и да показва на гостите си. Както добави приятелката ми – какъв фурор само да се изфукаш след Коледа – “Аз пък получих крава!”. Освен това, не се налага да й чисти и да я дои.

По едно време се усетих, че разказвам избрани откъси от българската история на Памела, съпругата на Роджър, която кима задълбочено с глава и повтаря “Really?”. Дали го правеше от интерес или куртоазия, не мога да реша, защото с прекалено добре възпитаните нации не е лесно да установиш има ли наистина контакт, или само добри обноски.

Затова още не мога да разтълкувам думите им, че гостуването им е харесало. От разговорите обаче ми остана едно особено усещане. И то е – че има с какво да се гордеем. Имаме силна история. Имаме ценни аспекти на живота, организирани точно от “скапаната ни държава”. Имаме способни, умни и предприемчиви хора. С които аз се гордея – и със съпруга ми, който има подобен бизнес със сина на Роджър, получава с няколко нули по-малко от него, но това не го прави по-малко умен, упорит и трудолюбив. Гордея се и с постиженията на децата си, на близките си, на приятелите си, дори се гордея с това, че посрещнах “както трябва” двама души, дошли от далеч, и които надявам се, са останали с един прекрасен спомен от България.

L

Плажът е преживяване, което човек обича да изпитва или сам, или в избрана своя компания. В големия град обаче е трудно да си осигуриш такова уединение. Трудно, но не невъзможно.

Вчера от сутринта бяхме решили, че след работа отиваме на плаж. Горещо е, и няма нищо по-хубаво от това след офиса да се охладиш в морето. В късния следобед обаче градът беше обрулен от кратка лятна буря с пороен дъжд. Но и тя не ни отказа.

Слязохме на плажа. Небето беше почти цялото сиво, на пясъка имаше само няколко души, които се приготвяха да тръгват. За мое учудване водата беше спокойна и гладка, само поривите на вятъра предизвикваха ситни къдрички по повърхността. Влязохме вътре и се оказа, че е и топла, и прозрачна. Усещането е невероятно. Плуваш и виждаш надалеч, защото вълни няма. Виждаш и обраслите камъни, разделени от пясъчни ивици, които са някъде надолу, поне два метра под теб.

Небето също беше невероятна картина. Огромното раздърпано кълбо на тъмносив облак, с фракталоподобни краища пълзеше заплашително към нас. Дърветата по високия склон се превиваха от вятъра, но долу, над водата не се усещаше почти никакво движение. В далечината просветваха гръмотевици, а размазаните очертания на облаците над Галата показваха, че там вече вали. И все пак, морето беше само леко накъдрено, зелено и приемащо. Плувах по гръб и гледах как сивия облак над главата ми се завихря, а в средата става по-разкъсан и светъл. Бавно и заплашително, той преплува над нас и отмина навътре в морето, тръгнал да напоява далечни земи или води.

От по-светлите облаци, които го следваха заваля лек дъждец. Малките капки вода направо отскачаха на половин метър над повърхността, като миниатюрни скакалци. Можеше да бъде много забавно да стоим и да ги наблюдаваме, но светкавиците, които наближаваха, ми се сториха опасни.

Притичахме до колата. Чувала съм, че хората се събличат в колите си, ние пробвахме обратния вариант – обличане. Макар че струите вода по прозореца можеха да скрият и по-интересни дела. Докато се оправим и дъждът престана.

Морето изведнъж заприлича на картина от анимационен филм – гладко сребристо-синьо, с единствена бяла платноходка в него, поръбено с розово-лилави облаци в далечината, над които се простря измито небето.

И ние бяхме безгрижни и освободени от ежедневното. А другото име на безгрижието е щастие, нали?

L

Кой обича да играе на кукли? Всички? Дааааа! Поиграхме си двете с дъщеря ми, загорихме закуската, но резултатът беше сладък:

Мерси много на Случайна и Лемон за играта! Някой да се сеща коя от нас коя картинка сътвори?

L

Плажът след работа си е истински Дар Божи. Слънцето още грее, но вече не пари, хора почти няма, морето е празно и само за теб. Белите чадъри се ветреят, оградени с въженце, да не би някой да наруши териториалното им право.

Отиваш, захвърляш дрехите на пясъка, влизаш в чаената вода, стоиш малко, гален от вълничките и после се хвърляш в тях. От брега се вижда само проблясването на петите ти, и чак после, навътре се показва и главата.

Водата е тъмнозелена и дъното не се вижда. Не знаеш какво има под теб. Може да са метри вода, може да е някой обрасъл с водорасли камък. Ако не можеш да плуваш, не е никак трудно да се удавиш. Но ако можеш, без да усетиш, вече си почнал да давиш умората, нервите, изхабени в работния ден, проблемите и въобще всичко, което е тровило душата ти. След като ги удавиш, може да се полюлееш на вълните, или да заплуваш към хоризонта, вече и той е твой, и цялата безкрайност е твоя.

После излизаш на брега, гледаш как чайките подскачат наоколо, гледаш как момчетата играят волейбол по празния плаж, а когато ти омръзне всичко това, сядаш на масичките на празното барче, пиеш нещо студено и гледаш морето.

Слънцето вече се е скрило зад склона, и светлината е станала по-разсеяна и мека. Морето е изсветляло до сребристо, хоризонтът е станал перленорозов, тъмнозелената стена от храсти и дървета зад гърба ухае на липа и жасмин и всичко е толкова спокойно, че дори не ти идва наум да се тревожиш за нещо. Всичко е наред, всичко е утихнало, умът ти е празен и щастлив, и затова просто седиш и гледаш, и гледаш, …

Мисля, че сме щастливци, тези, които живеем край морето. Има къде да отидем, когато цивилизацията ни дотежи. Както всъщност направихме вчера.
L

Потеглих към Пратера с лек скептицизъм. Не очаквах, че ще ме впечатли, защото миналото лято бяхме изкарали един незабравим ден в голям и нов увеселителен парк в Холандия.

Първото, което видяхме – старото Виенско колело – затвърди съмненията ми. Стори ми се рисковано да се качвам на бараки, окачени на грамаден кръг. Какво толкова го рекламираха и титуловаха “символ на града”?

За щастие, Пратерът беше скрил доста козове в ръкава си и бързо успя да възбуди детския дух към приключения в мен. На първо място, имаше ново и много по-красиво виенско колело, на което се повозихме с удоволствие и от което се откриваше чудесна гледка към града. Стара Виена явно е строена по стандарт – пет етажа, не повече, не по-малко, и равните червени вълни на покривите са надвишавани само от стърчащите на непозволена височина модерни бизнес-небостъргачи.

Новото колело се върти с добро темпо, но не е страшно. Наоколо обаче е пълно с атракции, които ме смразяват. Едната от тях е двойна седалка, въртяща се около оста си, прикрепена на дълъг прът, също въртящ се около ос. Ужас! Да те подмятат напред-назад високо в небето е тръпка, която не желая да изпитам. Не мога да забравя още миналата година, когато Ричи ме нави да се кача на нещо като трибуна, също въртяща се напред-назад около надлъжната си ос, която на всичкото отгоре те вдига на десетина метра над земята и после те спуска с лицето или с главата надолу. Отначало си бях добре, защото стоях със затворени очи, но после ги отворих и съжалих. Обичам да летя, но не и да правя лупинги, това е.

В Пратера има влакче, при което си захванат откъм гърба и летиш с лице към земята, има синджирена люлка, която пълзи нагоре по висок пилон, докато се окажеш летящ на голяма височина, наклонен настрани от центробежните сили. Огледахме страшните атракции, но като че ли ежедневието ми доставя достатъчно адреналин, затова не ги пробвах.

Като цяло си личеше, че паркът е старичък. Не западнал или неподдържан, просто цялостната декорация беше в стил, характерен за едни вече минали времена. Иначе е много зелен и приятен за разходка.

Обиколихме го, поснимахме се пред някои странни скулптури и решихме да пробваме една “Къща на действието”. В нея се влизаше по мостче през голям въртящ се тунел, нашарен с усукани ивици. Отначало си помислих, че усещането че залитам в посоката, в която се въртят ивиците е чисто оптична илюзия, но после разбрах, че номерът го прави мостчето, което се накланя.

Ихуу, това ме развесели, естествено, и хукнах подир Ричи, който вече се катереше по тъмен наклонен тунел, захващайки се за светещите фигурки, каквито слагат по стените за катерене. Тунелът после се изравни, само че подът беше покрит с ролки, като конвейер, които подхлъзваха неразумно стъпилия отгоре им. Емоциите растяха, затова като видях в сумрака огледалните стени на лабиринт, с радост се втурнах в него, подрипнах към единственото тъмно място, което помислих за коридор и се врязах със сила в стената. Ох. Защо полетът трябва да трае толкова кратко? Нищо ми нямаше, само очилата ми се бяха изкривили по странен начин, добре че Ричи е сръчко и после ми ги оправи.

Малко се вкиснах, но все пак се помотахме из тъмния лабиринт, пуснахме се по пързалката, катерихме се по мрежестите стени и се промушвахме между клатещите се боксови чували, въобще си изживяхме най-детските емоции. Точно пред изхода имаше плочки, които хлътват като клавиши, щом стъпиш на тях и издават звук, така че напуснахме къщата, съпроводени от най-веселата и кошмарно дрънчаща музика.

Жегата отвън беше набрала сила, затова не пропуснахме водната пързалка, тип “Дива река”, позяпахме състезанията с автомобили на пистата и ездата на кончета, и решихме, че ще се върнем отново тук, само че съпроводени от деца или поне от някоя по-луда компания.

L

Оженихме най-сетне Адито и Стоян. Последните дни вече сериозно се чудехме има ли смисъл цялата дандания, търчане и подготовка, дори дадохме за домашно на булката да пише съчинение на тема “Защо се женя?”, за да си възстанови мотивацията и да понесе напрежението преди сватбения ден. За щастие тя е издръжливо момиче, пък и не се беше взела прекалено насериозно, така че изкарахме една много весела сватба.

Вчера сутринта уж станахме навреме, но покрай тичането напред-назад – до автомивката, фризьора и цветарницата – позакъсняхме доста, затова видяхме младоженците едва вътре в ритуалната зала. Булката – мъничка и крехка, се опитваше да балансира с една ръка букета си и запалена свещ, а с другата да придърпва полата, за да не се спъне по пътеката. Младоженецът – горд и сериозен, изпълваше почти цялото пространство, ходещ символ на балканджийската мощ, нищо че е от Ловеч. Една приятелка, случайно мярната в тълпата окръгли очи, като й прошепнах “от страната на булката съм”. Тя й била братовчедка и за момент се изумила, че може да сме роднини, но да не знае. Може би трябваше да кажа – от страна на работата на булката сме, че да не се чуди.

Класическият ритуал според мен е твърде спокоен, няма я драмата на народния – “не се предавай момне ле, на кръстницата, да та пребулва с бялото було” и пр, което винаги предизвиква масов рев сред участниците в сватбата. Тук само ги “обрекоха”, прочетоха им правата и задълженията, и заръчаха на кръстника да вади пръстените. Те пък се оказаха пластмасови – единия с розово сърчице, другия със синьо. След като ги наниза на кутрето на булката и донякъде на кутрето на младоженеца, който не е с пръсти среден китайски размер, кръстникът се смили и от сценария на “Четири сватби и едно погребение” прескочи обратно към сценария на “Женим Ади и Стоян”, извади традиционните златни халки и им ги даде. Двамата подписаха, после булката се обърна към залата с въпросително вдигнати вежди. Агитката естествено я подкрепи и зашепна – настъпи го! Стоян, усетил раздвижването, също се обърна, но Ади, демонстрирайки пълен контрол над ситуацията, му каза – “Виж там” – отклони му вниманието към кръстниците, които в момента подписваха, надигна фуста и решително го настъпи. Той не протестира, защото знае, че така трябва – тръгне ли той да я настъпва, тя ще си остане без крак. Така пред очите ни бяха поставени основите на едно мирно семейно съществуване, в което всеки си знае мястото.

Пред залата ни посрещна адски пек, и някой промърмори, че тия младоженци е трябвало поне малко да облизват тенджери, бива ли така, хич и едно облаче да няма! Стоян вдигна Ади за снимката, а според мен можеше и цял ден така да си я носи, без да усети особено натоварване. Понащракахме малко смръщени срещу слънцето физиономии, после булката надигна фусти и отпраши към колата. Влизането с рокля с обръчи в превозно средство, различно от каляска, е трудна и непосилна задача, затова милата ни булка замина към ресторанта, надничайки над най-долния обръч на роклята си, който беше станал най-горен, като пиленце в бяло, пухено гнездо.

Ресторантът на хотел “Бриз-1″ се оказа щастливо спасение от слънцето и жегата. Прозорците бяха драпирани в небесносиньо, климатикът работеше, а по тъмносините стени се виждаха ята рибки, гмуркащи се делфини и грамадни разтворени миди. Масата на младоженците беше декорирана с розови панделки, а над всяка от масите за гости се полюшваше надут с хелий балон.

Главните действащи лица дойдоха и бяха посрещнати с хляб, сол и мед от свекървата. Тя се оказа добра жена и без лъжи и мамене им натика хляба в устата, та стана ясно как Стоян е пораснал толкова голям. Стоян и Ади разчупиха пита над главите си, да видят кой ще носи повечето пари в къщата, е кой, познайте, кой – пак той. Накрая му удариха едно шампанско на екс, но тук кръстникът беше на място и веднага каза че му горчи.

На една предишна сватба водещият пита кръстника – е, как е виното, кръстник?, на което момчето отговори – ами много е хубаво. Водещият, сподирян от смях тук-там в залата продължи да подсказва – ами не ти ли горчи нещо? Не, много си е хубаво – отговори пак кръстникът, на което вече всички си умряха от смях и почнаха да викат горчиво. На тази сватба обаче, всичко си беше по сценарий, а младоженците се оказаха доста добри в подслаждането.

После, в една от паузите в танците и яденето, решихме да поднесем и нашата изненада за младоженците. Аз и колежките бяхме приготвили листчета, пъхнати в надути балони, на които бяхме написали някои семейни задължения. Двамата ни главни герои взеха по една топлийка и прочетоха на микрофона:

Ади:
Недей дочаква и зори,
върви пери, пери, пери,
Като свършиш с мръсотията,
идва време за ютията.

Стоян:
С черпака до казана,
аз гордо ще застана,
ще готвя вкусни манджи,
семейството ще храня.

Ади:
Търкаш, търкаш, без да мъркаш,
ако мъркаш, пак ще търкаш. (уф)

Стоян: (запъвайки се):
Аз мога да бъда и тигър
и зайче със влажни очи
с домашния театър без дрехи
щом публика страстна си ти.

Ади:
Когато нещо ще се ремонтира
аз влизам в ролята на бригадира.
(Ами да, както обикновено!)

Стоян:
Боклука ще изхвърлям,
чиниите ще мия,
докато ти ми сипваш
салатка и ракия.

Ади:
Идеален живот аз не ти обещавам
но любов и подкрепа всеки ден ще ти давам.

(Горчиво!)

Стоян:
С колата надалече
ще стигнем като вятър,
когато аз пилот съм,
а ти си навигатор.

(Ами да, мен ще слушаш какво да правиш!)

Ади:
Разсипани играчки
с радост ще подреждам
над детското креватче
усмихнат взор ще свеждам.

Стоян:
За закуска в леглото разчитай на мен
ще започва в омая поредния ден.

Е, след такова хубаво разпределение, какво можехме да кажем? Съдбата и късметът си знаят работата!

Кулминацията на купона обаче настъпи след като булката и младоженецът на фона на “Хей ръчички, хей ги две” срязаха тортата си, омацаха се и после се изблизаха. Букетът бе хвърлен достатъчно силно, премина между първите два реда момичета и беше хванат от едно, свило се най-отзад. Младоженецът после се скри под полата на булката и без ръце, с похвална скорост, успя да свали жартиера й. Момчетата явно не бързаха да се женят, защото чак на втория пас хванаха жартиера.

Кръстницата, с палаво пламъче в очите, дойде и завърза една кърпа на кравички през лицето на късметлията, и му поръча без да гледа и без да пипа с ръце да нахлузи жартиера на крака на момичето, което хвана букета. Водещият предупреди – моля, сдържайте емоциите си, за да не притеснявате младежа! След което едно друго момче се настани на стола, свали обувката и чорапа, и оголи предварително епилиран крак. Подтиснатият смях на всички премина като тръпка през тълпата, но дали защото момчето с вързаните очи го усети, или просто не му се играеше на тази игра, нахлузи с ръце набързо жартиера и свали кърпата. Като видя какво се е очаквало да прави се поусмихна и много официално обяви на микрофона, че тъй като е емоционално обвързан с приятелката си, не се е захванал с обуване на жартиера по искания начин. Тоест, любовта го е спасила от конфузна ситуация, и той пожелава и на младоженците любовта да ги спасява в трудни моменти!

Младоженците, поуморени вече от емоциите, седнаха да хапнат торта, а ние си тръгнахме, защото Джонатан искаше да сме в града преди седем, за да му купим нещо, което си харесал в един магазин.

След това отскочихме до лозе, където се беше събрала фамилията. Дълго разпалвахме барбекюто, което после не искаше да се кротва до жарава, и внезапни пламъци току облизваха кебапчетата и наденичките. Ядох ягоди колкото си исках, гоних светулки в тъмното по поляната, а те примигваха с цвета на зелен светодиод и ми се изплъзваха с лекота.

Звездите след полунощ бяха толкова ярки, че не можех да открия формата на нито едно съзвездие сред множеството им. Светлините на града поръбваха хоризонта и се отразяваха във водите на езерото. Всички бяха доволни, Италия и Сащ бяха завършили 1:1 и денят вече можеше да отиде при останалите спомени, наречени “един хубав летен ден”.

L

Има толкова много неща, които искам да ти пожелая. Едва ли бих могъл да ги изредя всичките. Нека пробвам все пак…
Бъди здрава, защото здравето е сила и живот!
Бъди весела, за да радваш всички, които те обичат!
Нека късметът не те напуска никога! Вярно, че не може да се каже, че си родена под щастлива звезда, защото ти самата си звезда. И нека като такава да продължаваш да огряваш всички нас!
И най-накрая, бъди свежа, неувяхваща и прекрасна като тази роза!

Обичам те!

R

Днес слънцето има рожден ден. Скрило се е на сянка, добре заредено с ядки, соленки, сладки, бонбонки, торта и какво ли още не. Гледа си омаяно букетите, поглажда си подаръците и приема поздравления.

И тъй като всички му пожелават много усмивки, пригответе шапките и очилата, защото като се напразнува, ще огрее по-бляскаво от всякога, да извика още повече усмивки!

Който го знае зад кой облак се крие – да заповяда, докато не е свършила тортата.

L

Купих си и книгата, разбира се. Едно мънинко книжле, почти едно към едно със сценария на филма. Няма много обяснения, но все пак в една книга нещата винаги се казват малко по-ясно и са малко повече от това, което възприема човек от екрана.

Бурята от емоции, свързани с Джак и Енис поотмина. Браво на баба Ани Пру (Annie Proulx), пишеща силни любовни истории на свежата 60-годишна възраст. Дай боже и нам такова въображение, като я настигнем на години.

От интервютата, които успях да намеря, и които тя не обича да дава, излиза, че историята не се основава на реални случки, а е обобщение на дългогодишните й наблюдения над селския начин на живот в този край на Америка. Чудно е как творба, пораждаща толкова емоции е резултат от проучвания и ровене в документи.

И все пак, Джак и Енис – защо отношенията им са такива, каквито са? Каква логика лежи зад двайсетгодишната им връзка?

Тук се изкушавам да премина към номерация, и защо пък не?

1. Когато хората не са научени да изразяват с думи емоциите си, те не ги осъзнават истински. В цялата история никъде не се чуват думите “Обичам те!”. За сметка на това има много “копеле”, “кучи сине”, и едно-единствено изтерзано “миличко”. Те не могат да изразят чувствата си, а щом не могат да ги изкажат, не могат и да ги разберат и приемат. На Енис му отнема година, за да осмисли, че конвулсиите, които свиват стомаха му, са причинени от раздялата с Джак, от това, че нещо се изтръгва от него безжалостно.

2. Чувството за дълг към обществото не прави хората щастливи. Енис се опитва да играе по правилата. Казал е, че ще се жени и го прави. Родил се е мъж и затова “това”, което има с Джак не трябва да бъде изживяно. Никакви планове, никакви варианти. Принципен човек – така не се прави. Ей боже, правилата са за да се нарушават, иначе става трагично!

3. Тялото знае какво иска, дори разумът да не е наясно какво става. Питайте ги оня двамата, дето си скочиха без да му мислят. Вярвайте на телата си, това сте си вие истински, без културните налепи. Ако не си слушате телата, после четете книги по психоанализа.

4. Л(къде е тази проклета буква на фонетик?)бовта има нужда от собствено пространство и време. Винаги. Половината проблеми на вл(рррр)бените са – къде можем да сме си сами? Двама души правят свят, нали? Но не всеки двама имат планина на разположение…

5. Времето убива всичко. Изтърква всичко. И хубавото, и лошото са безсилни пред него. Събитията отминават, думите заглъхват. Хората се опитват да се борят с него чрез спомените, но те избледняват от употреба. Ако нещо хубаво е свършило – това е мъка. Ако нещо хубаво НЕ е свършило – това е досада. Как да разрешим парадокса на времето?

Може би като спрем да гледаме романтични филми и да си правим изводи от тях, вкл(йу)чим телевизора на поредния мач и отплуваме извън мисълта и времето.
Да сте обичали някого напоследък?

L

Снощи изгледах филма. Вероятно ще намеря и прочета и книгата. Останах разтърсена от силната любовна история, за поредната непозволена любов. Уж любовта била най-естественото и най-търсеното чувство. Уж с нея можело да се преодолее всичко. Как обаче да преодолееш себе си, представата си за правилно, за позволено?

С две думи – две момчета на около 19-20 години работят сами в планината през лятото. Пасат овце и ги наглеждат почти денонощно. Работата е еднообразна, изтощителна, храната е скучна – само консерви, двамата дори не са добри събеседници. Най-неочаквано една нощ паралелното им съществуване приключва. Опитът им да спят заедно в една палатка с гръб един към друг свършва с бясно вкопчване, разсъбличане и секс в тъмното. Малко неочаквано и необяснимо наистина, но и в живота може би не всичко е ясно и логично. И вместо да се окаже преживяване за една нощ, случката е само начало на 20-годишна любовна история, завършваща със смъртта на единия от двамата.

Няма значение, че героите са мъже. Същите силни и непозволени чувства възникват и между хора с различни религии, с различно социално положение, с различно какво ли не. Какво като са мъже? Да, в някои отношения е по-пикантно, но разтърсващото във филма не е хомосексуалното влечение, а силата на чувствата. Интересно е как се опитват да избягат от себе си, а не могат и затова намират собствено местенце в света, където правилата не важат. Колкото и да е силна любовта, винаги има нужда от собствена територия и собствен свят, не сте ли забелязвали?

Всеки от тях се опитва да играе по правилата. Опитва се да е приличен, нормален, доколкото е възможно. Женят се, имат деца. Опитват се да скрият от тях, но се издават лесно под напора на чувствата си. Единият разбива семейството си, сменя работата си, животът му върви все на ръба, само заради редките срещи с любимия. Той е и по-верният от двамата, с по-силно чувство за дълг и въпреки това животът му е по-трагичен. Другият по-лесно приема факта, че е хомосексуален, търси повече удовлетворение на нагона си, но душата му има едно-единствено пристанище.

Може би точно защото не е лесна, любовта им издържа толкова години. Ценна е, защото е трудна. Само защо силата на любовта не носи щастие, а мъка на споделящите я? Има ли смисъл да обичаш тогава? Защо си създават персонален ад, а не тръгнат по съвсем друг път?

Въпроси, на които може би не съществуват отговори. Филмът е хубав, гледайте го.

L