Left & Right

Реклами, реклами, човек се чуди как да ги избегне, заобиколи, изключи, пренебрегне, анулира, метне в коша и какво ли още не.
За какви ни смятат, като ни ги пробутват? Сигурно за такива:

Рекламният човек

Вчера беше 24 май. Най-слънчевият празник. Денят на българската писменост и култура. Най-българският ден.
Слънцето, разбира се, се беше постарало да си свърши работата. Печеше с юлска жар. Ама българската писменост и култура много не се забелязваха.

В прелестното утро, впечатляващо количество деца участваха в манифестацията, вместо да отидат на плаж. Учителките пак бяха засипани с цветя. Старите плакати с патроните на училищата бяха изтупани от прахта и изнесени на площада. Имаше знаменца и балони. И какво стана?

Двама възрастни актьори на трибуната четяха един безкраен рекламен текст, като изваден от брошура “запишете първокласника си при нас”. Повтарящ се до приспиване. Стандартен. “На площада навлизат възпитаниците на училище Еди-кое си, които верни на 100-годишната му традиция усвояват знания в еди-колко си паралелки с еди-каква си специализация под вещите напътствия на висококвалифицираните си преподаватели, лауреати на награда еди-коя си.”

Прескучно и досадно. Къде е празничното настроение? Върна ме в старите тоталитарни времена, когато особено обичаха този високопарен и безсмислен начин на изразяване. При това поднесен със задъхан патос на фона на “Радецки марш”, свирен от военния оркестър. Ама нали парадът не е военен?!

Ами изкарайте по едно дете от училище да изрецитира нещо, докато минава неговата колона, или детски хор, който да пее на микрофоните, да се усети, че е празник на децата, на свежите, сладките и младите. Да видим, че и в техните главици е влязло нещо, да я чуем и усетим тая “българска култура”.
Минаващите деца с балони и учители с букети, като чуеха името на училището си, надаваха доволен рев. “Върви народе възродени” ли? И то някой да го пее? Как ли не!

Най-подготвени за парад бяха децата от едно от най-отбягваните училища във Варна – “Иван Рилски”. То се намира на ръба на циганската махала и всички смятащи се за отговорни родители от района записват отрочетата си да учат нейде по-далеч. Само че групата от “Иван Рилски” ми хареса най-много. И имаше защо. Зад плаката с името на училището вървеше групата мажоретки, която не само повдигаше ръце настрани и нагоре, а си имаше сложно съчетание. Военният оркестър млъкна, защото оркестърът на училището свиреше химна на братята Кирил и Методий. Зад него вървяха ученици, облечени в бели блузки и нещо тъмно отдолу. Всички имаха тържествен вид. В крайна сметка шоуто се прави не само с присъствие, правят го и актьорите, и костюмите. От “Иван Рилски” бяха обърнали внимание на всичко.

Всъщност какво толкова бяха направили? Ами – просто повече от другите.

Наистина и от други училища имаха мажоретки, дори имаше още един-два оркестъра. Имаше ученици с еднакви шапки с
козирка на главите. Явно си имат умни учители, които не ги оставят да слънчасат насред празника. Имаше деца, които носеха слънчогледи, воали, големи знамена. Но можеше да има още много повече. Да е по-шарено, да е по-весело, да е по-подготвено.

Може да прозвучи като тъга по красивите минали дни на дама в пенсионна възраст, но аз наистина си спомням с хубаво подготовката за празника в час по трудово. Правехме венци от хартия, или разтворени книги с а,б, или слънчогледи с
различни букви по средата. Беше интересно да се види кое училище какво е подготвило за парада. В час по музика репетирахме две-три посветени на празника песни, за да можем да пеем по целия маршрут. За репетициите по маршируване мога да кажа, че все пак са спомагали да се движим не като стадо, а като организирана колона. Но хайде, може и без тях.

Аз и Ричи, по създаден вече навик, се пъхнахме в колоната на МГ, след като мина през площада. Искахме да поздравим старите си учители и да усетим духа на празника. Повървяхме зад блока с големите знамена, поговорихме си с наш любим преподавател и послушахме групата млади дами зад нас, които пееха някаква песен за Варна, прекъсвана от време на време от скандирания “МГ, МГ, МГ”. “Ами “Върви народе възродени” знаете ли?” викнах им по едно време, обърнах се и тръгнах заднишком. Не им трябваше много – запяха я веднага и си я грачихме щастливо чак до края на втория куплет за радост и
просълзение на родителите и бабите отстрани.

Можело значи? И което е по-важно – и на децата им се иска! Ами хайде да им го дадем! Да го подготвим пустия му празник, така както подготвяме рождените дни в къщи – чистим, правим украса, обличаме се по определен начин, подготвяме се по традиционния сценарий, за да бъде тържеството на ниво. Празникът става различен от обичайното и ценен. Може да са детайли, но те правят разликата, нали?

И тогава чужденците няма само да снимат тълпата деца във Варна – много сме, силни сме – а ще видят, а и ние самите ще видим, че наистина МОЖЕМ. Ако не в делник, то поне в празник!

Честит празник на всички и нека догодина бъде още по-хубав!

L & R

Суперлативите ни за виенската архитектура се изчерпаха още там на място. Стояхме си зяпнали, гледахме, беше ни едно красиво и мирно на душите. Какво да каже човек? Столица на империя. Личи си, че е имало от всичко по много – и пари, и талант, и труд, и резултатът е мащабни и коя от коя по-красиви сгради. Насладете се!

Архитектура част 1

Архитектура част 2

Архитектура част 3

L & R

Виена е прекрасен град за разглеждане пеша. Може би защото впечатляващите сгради се редуват със спокойни паркове. Или защото навсякъде има гладки асфалтирани тротоари. Или защото автомобилното движение е слабо и затова въздухът е чист. А може би и защото навсякъде има места за сядане, на които зашеметените от красота туристи да поседнат и да дадат почивка на краченцата си.

Виена беше прелестна през май. В спомените ми ще остане като градът на кестените. Всички те украсени със своите бели и розови цветове, като огромни свещници с безброй свещи. Да, има и розови кестени. Във Виена.

Всяка обиколка на града задължително започва от сърцето му, център на тълпите от туристи, и средище на линиите на метрото – Щефансплац.

Не си представяйте голям и помпозен площад. Напротив, мъничък е и изскача неочаквано иззад стените на околните сгради. От него тръгват каретите с коне, затова почти винаги по паветата струи вода, която да измива конските …

На него е Щефансдом - най-старата виенска катедрала, извисяваща от 850 години готическите си шпилове към небето. Видяла е много – войни, разрушения, но е издигана отново и отново. От времето стените й са придобили тъмносив цвят, само покривът, с неговите цветни геометрични мотиви внася свежа нотка във вида й. Красотата й е строга и канонична. Красотата й внушава, че християнството е дълг, а не забава.

Близо до входа й, към стената има прикрепени две метални планки. Над тях има вдлъбнатина с формата на полукръг. В по-стари времена всеки гражданин можел да премери закупеното от него парче плат или въже на металните мерки. И ако се окажело, че някой нечестен търговец го е измамил, то можел да се оплаче на самия градоначалник, който веднага лишавал търговеца от право да извършва дейност. Вдлъбнатината пък била стандарт за диаметъра на питките. Защо ли се чудим, че австрийците са по-стриктни от нас? Точността при тях е била насадена отдавна и вече е станала част от културата.

Отвътре Щефансдом е прохладна, има високи, сумрачни сводове, като небе в облачен ден. Двете редици големи колони пречат на очите да обхванат цялата гледка. Затова църквата трябва да бъде обиколена. Достъпът до олтара е преграден с решетка, затова само го снимахме, но не можахме да го разгледаме подробно. Най-красивото нещо в църквата, което ми направи впечатление, бе изваяната от камък стълба, водеща до малък амвон. Истинска дантела от камък, кара човек да се чуди как е изработена. Колко време и труд са били необходими, колко математически премерено вдъхновение?

На повечето от колоните има прикрепени тонколони и лсд-екрани, за да могат всички вярващи да следят ставащото пред олтара. Явно църквата притежава малко телевизионно студио, защото приемането на първо причастие от група облечени в бели рокли момиченца и черни костюми момченца, беше предадено със забележително кинематографично майсторство. Няколко камери сменяха гледната точка, приближаваха и се отдалечаваха, а отделните сцени плавно се преливаха.

В църквата има два органа, има хор и оркестър. Присъствахме на литургия, с идеята, че присъстваме на концерт. Музиката, естествено, беше писана от Моцарт, както съобщаваше плакатът в преддверието. Омиротворяващ ритуал, който те отпуска и праща мислите ти по пътеки, които обикновено са пренебрегнати в ежедневието. Начин да пречистиш духа си или пък да подремнеш, както правеха някои млади вярващи…

Катедралата има висока кула, от която се открива гледка над покривите на града. (вход – 4 евро)

Пред Щефансдом е истинско средище на улични актьори, танцьори, живи статуи и музикални агенти. Последните са облечени в облекла от епохата на кого? ами на Моцарт, разбира се и предлагат билети за музикални представления в дворци, театри и дори ресторанти. Цената на най-евтините билети беше около 38 евро, но за по-големи групи казаха, че могат да направят добри намаления. Езици говорят всякакви и са много приятни за общуване. Дори да не си купите билети, емоцията си струва.

Оттук нататък започва по-интересното.

L

Следобед решихме да отидем до централния площад на Виена – Щефансплац. Той се намираше на две спирки с метрото, затова се разходихме пеша до него. Не беше далеч. Въобще центърът на Виена спокойно може да бъде прекосен за двайсетина минути, което прави града много приятен за разходки.

Пресякохме канала на Дунав по широк мост. Позяпахме Медиа тауър – кула от метал и стъкло, със странни изпъкналости и наклони, рязко контрастираща с класическия декор наоколо. Порадвахме се на простора на мътния зелен Дунавски канал и хлътнахме в навалицата по улица Ротентурм.

Имената на централните виенски улици неизменно предизвикват у мен усмивка и усещане за връщане към детството. Не, никога не съм била тук преди, освен във въображението си. А то от малка ме е водило по Ротентурм, Ринга, в Операта, ръка за ръка с двойната Лотхен на Ерих Кестнер. Улица „Ротентурм“ ми беше позната. На нея живееше лошата елегантна госпожица, наследница на богати родители. Скромно местенце.

Обстановката наоколо беше по-луксозна, отколкото в квартала. Тук-таме по тротоарите имаше малки кафенета, с масички задължително застлани с покривки, на които елегантни и не толкова двойки отпиваха кафе и се наслаждаваха на живота. Нямаше я обичайната градска забързаност, дори уличната навалица като че ли бе по-тиха и спокойна от обичайното. А сладоледът беше разкошен.

Първата карета, която видяхме, ни накара трескаво да посегнем към фотоапарата. След нея обаче се занизаха втора, трета … Туристите седяха отпуснато на седалките и гледаха нагоре към красивите фасади, кочияшите отвреме-навреме се обръщаха, за да им обяснят нещо, а конете полюшваха пискюлите на плетените си шапчици, с които бяха покрити челата и ушите им, сякаш се съгласяваха с разказа на хората.

Време е да направя кратко отклонение и да опиша един метеорологичен феномен, който винаги съпътства пътуванията ни в чужбина. Независимо какви са температурите в дадената страна, от момента на пристигането ни времето става топло и слънчево. Случвало се е да повишаваме температурите с 10 градуса за дните на престоя ни. В Англия пък за две седмици не ни капна и капчица дъжд и българските ни приятели се бяха замислили, колко ще им струва да ни задържат на място за постоянно.

Може би трябва да наречем това явление „Ефектът ляво-дясно“? За щастие, ефектът се прояви и във Виена – през дните на престоя ни беше топло 21-25 градуса и слънчево. Чудесно време за разходки по къс ръкав, макар от Варна да тръгнахме със зимните якета. А през това време в родината си валяло, но какво да се прави – хубавото време ни беше в куфарите, както предупредихме.

L

Срещнахме се с Виена в падащия мрак на майска вечер, когато улиците бяха пусти, и дори нямаше пътници на станцията на метрото, които да ни помогнат да си купим билет от автомата. Станцията беше чиста и празна, облъхвана на всеки четири минути от въздушната струя на минаващите влакчета. Четири минути не са много време, макар че докато се мъчехме да подкараме автомата ни се сториха повече. Накрая една жена мина и я помолих с моя развален немски да ми помогне. Тя опита, поговорихме малко с думи и ръце, и накрая се оказа, че говори и английски. Това помогна да разбера, че трябва да идем на друг автомат, защото този не работи, а също и разби мита, че австрийците не обичат да говорят на чужди езици с туристите.

Следващият автомат се оказа доста по-гостоприемен и най-сетне успяхме да се качим на метрото. Хубав транспорт, има карти на линиите, съобщават следващата станция, въобще – детска играчка да стигнеш закъдето си тръгнал. Още в метрото видяхме многонационалното лице на Виена – освен рижаворуси австрийци, наоколо бе пълно с жени, увити с забрадки по арабски маниер, негри и китайци с бебешка количка.

Чудехме се как ще намерим адреса, а метрото ни изведе точно пред него. Минахме покрай една феерично осветена витрина с проблясващи фигурки на Сваровски и стигнахме до номера, който ни трябва. Странно, трябваше ни втори вход, а на този номер имаше една-единствена врата. Влязохме колебливо, да се ориентираме в обстановката, но кратък пасаж ни изведе във вътрешен двор, в който вече видяхме търсените входове. Този, който ни трябваше беше чист, добре осветен, а асансьорът изглеждаше съвсем като нов. После се оказа, че наистина е сменен преди два месеца, понеже предишния достигнал пенсионна възраст. И въпреки доброто му здраве бил сменен.

Следващата сутрин започна слънчева и свежа, идеална за разходка из града. Домакинята ни поиска да отидем първо до супермаркета. Докато я изчаквах на стълбите край мен мина някаква жена и ме поздрави с „Грюс гот!“ („Помози бог“). Това направиха и всички други, които срещнахме докато минавахме през вътрешното дворче. Естествено и ние се включихме в поздравяването. Явно добросъседските отношения бяха норма, а не случайност. На дневна светлина дворчето се оказа чистичко, с оградени зелени площи, храсти и дори площадка за игра на децата от детската градина, настанена в един от входовете. Ниската сграда в центъра се оказа пенсионерски клуб. Тихо и спокойно, нищо не напомняше, че сме в голям град. Мислех, че тази атмосфера цари само в това затворено отвсякъде пространство, но се оказа, че греша.Улиците, по които тръгнахме, бяха почти пусти, само случайни коли минаваха кротко край нас, а по велосипедната алея рядко прелитаха велосипедисти. Сградите бяха високи, красиви, с червени керемидени покриви и сложни украси по фасадата. Макар че бяхме някъде по периферията на центъра, не се усещаше никаква забързаност или напрежение. Сякаш в тази петъчна сутрин кварталът спеше неделния си сън. Макар и малки, уличките бяха идеално маркирани, с осеви линии и пешеходни пътеки. От двете им страни имаше паркирани коли, но те не пречеха на еднопосочното движение. Дори строежът на станция на метрото вървеше тихо и някак спокойно, без да привлича внимание.

В магазина беше пълно с хора, доста от жените бяха със забрадки. Оказа, се, че стоките тук свършват бързо и който иска да напазарува трябва да дойде навреме. Цените на храната ми се сториха прилични. Бананите струваха колкото в България, доматите също, само репичките червенееха от срам по 50 евроцента връзката. Мястото е известно като „Магазинът за българи…дипломати“.

Касиерката се оказа бърза като автомат и безразлична като автомат. Маркираше и мяташе покупките ни обратно в количката с такава скорост, че и двама души не смогвахме да ги подредим така, че тежките да не смачкат леките. След това се преместихме до широк плот, на който отново извадихме всичко и го подредихме в торбата на колелца, която нашата домакиня си носеше.Тези странни колички, които в България почти не съм виждала, са голям хит тук, дори се прикрепят удобно към количките в супермаркета. Сигурно защото домакините пазаруват по много, но магазинът е на такова разстояние, че не си струва да идеш до него с кола. А на никого не му се носят тежки торби… Затова фоайето на магазина беше паркинг за торбести превозни средства.

Оказа се, че близката улица има празник. Това бил ден или седмица веднъж годишно, през който всички магазини изнасят някакви стоки на намаление отпред на тротоара. Нямах намерение да участвам и аз, не ме привличаше ровенето в дрехи сред тълпа от арабки, но все пак отидох да видя. Виждането ми се отблагодари с нова рокля за 15 евро и лятна пола за 7 евро. Вътре в магазина стоките бяха хубави, а продавачките – забързани и строги.

Поразходихме се по улицата, но останалите стоки за разпродажба бяха или китайски или турски, и никъде не бяха с това качество, като в първия магазин. После видях, че той е част от верига, докато останалите бяха магазинчета на емигранти.
Странната фигура на дете, облечено в черно и с черна шапка, подобна на бомбе с широка периферия отначало ми се стори гротескна. Тъй като кварталът бил населен с евреи, скоро видях и други. Дожаля ми за изпитите им личица, остриганите им главички с две плитчици отстрани и за скованите от приличие телца. Докато другите деца се забавляваха в скачащия замък или караха странни колички пред църквата, еврейчетата вървяха съсредоточено на някъде. Дали това им поведение им е помогнало да оцеляват като вечни емигранти? Дали ги закотвя на едно място, докато светът хаотично отплува нанякъде?

Светът край нас се вихреше и ни предлагаше да си купим нещо от уличните мургави продавачи, в кошовете пред магазините разноцветна тълпа търсеше скритите съкровища. Над всичко това се издигаха безупречните фасади на старинните сгради, окичени със своите фризове, амурчета, атланти, боядисани в пастелни цветове, чисти, спретнати и внушителни.

L

…И валсът, и валсът,
завъртял ги така,
вихрено, радостно, … (Валери Петров, разбира се)
дванадесет дни,
че се върнали с
замаяни от всичко глави,
но съвсем скоро
ще дойде и техният час
да разкажат за всичко видяно
на вас!

Поздрави и целувки от слънчева Варна!

L

Блогът излиза в блоганция.

Не че не му беше забавно да надзърта през прозорчето на компютъра си и да разказва за видяното по другите прозорчета на разни-разнообразни рошави, забързани или самотни физиономии.

Само че сега принудително ще си поспинка две седмици, докато двете му глави – едната рошава, другата – не толкова са заети с пъхане на парцалки и обувки в големи кутии на колелца. И докато ония двамата се чудят на количествата продукти на химико-фармацевтичната промишленост, които ще носят със себе си, блогчето ще разкаже новината – двамата ще се запилеят за две седмици във Виена. И този път няма да лъже, защото първи април мина и замина…

Всичко това не трябва да говори за мир и покой. Не, о, не! Това е като количките с инерционен двигател – дърпаш ги леекичко назад, задържаш, и като ги пуснеш – носиш си суха храна за три дни, за да не умреш от глад, докато четеш впечатления и гледаш снимки.

За щастие/нещастие на блогчето не се очертава интернет достъп по време на ваканцията ни. Ще проведем на живо експеримента колко дни може да оцелее интернет-маниак, като му дръпнат жицата.
Ако резултатът бъде поява на блясък в очите, тен по кожата и пружинки в походката, експериментът ще е повече от успешен.

А, да, и ако времето се случи лошо, да знаете, че сме си го взели с нас. На вас по къщите и офисите и без това не ви трябва.

Отлитамe…

L & R