Left & Right

Каква е връзката? Проста… По времето на Борис у нас е нямало немски бази. Тато не допусна съветски. За компенсация Сергей, носещ най-българското име като се замисля, пусна ей така бази на НАТО. Като на шега. Имаше подписка за референдум по въпроса, в която се разписах. И не само аз. Но кой ли го е грижа всъщност за мнението на редовите граждани? Те са прост електорат, всеки е един глас по време на избори… Коментарът е излишен!
Поздравявам всички взели това решение със следващата песен.

I want out
(Helloween)

From our lives’ beginning on
we are pushed in little forms
no one asks us how we like to be
in school they teach you what to think
but everyone says different things
but they’re all convinced that
they’re the ones to see

So they keep talking and they never stop
and at a certain point you give it up
so the only thing that’s left to think is this

I want out – to live my life alone
I want out – leave me be
I want out – to do things on my own
I want out – to live my life and to be free

People tell me A and B
they tell me how I have to see
things that I have seen already clear
so they push me then from side to side
they’re pushing me from black to white
they’re pushing ’til there’s nothing more to hear

But don’t push me to the maximum
shut your mouth and take it home
’cause I decide the way things gonna be

I want out – to live my life alone
I want out – leave me be
I want out – to do things on my own
I want out – to live my life and to be free

There’s a million ways to see the things in life
a million ways to be the fool
in the end of it, none of us is right
sometimes we need to be alone

No no no, leave me alone

I want out – to live my life alone
I want out – leave me be
I want out – to do things on my own
I want out – to live my life and to be free

R

Вчера свърших много работа.

Тя обаче включваше мотане по прашни бетонни плацове, чийто пейзаж се разнообразяваше от изоставени ръждиви конструкции и купчини боклук. Вятърът пудреше косата ми, а дънките ми лъскаха само горния край на ботушите ми, като ленти върху оста на “Балканче”.

Компания ми правеха омазани до ушите с масло монтьори и шофьори. Оглеждах и се катерих по ремаркета и кабини, натисках планки, проверявах нитове, докато цялата мъжка сган гледаше мен, сякаш не е виждала жена от Юрския период насам, най-малко.

Ходих да пазарувам метални профили и крепежни елементи. Трик: Не стойте под крана, да не се наложи общите работници да ви спасяват.

Научих всички магазини в града, където се продава железария, и те научиха мен. Не смеех да си поискам “каруцарски болтове”, да не стана смешна, затова обяснявах, че искам болт с кръгла глава. До момента, в който продавачката възкликна: “Ама коларски болтове ли искате?”…

Един приятел ми даде да покарам новото му служебно Пежо. Супер! За първи път някой ми дава да карам колата му, досега съм карала само моята. Даде ми я като мъж на мъж – да пробвам, да видя. Я, Пежо да вземе да запази една бройка за мен. По възможност – в светлозелено.

Проведох интелигентен разговор с гумаджия защо се износва вълнообразно протектора на една гума и отново се чувствах като представител на изчезнал вид, докато го чаках да си свърши магията на поредния прашен плац.

Дори се разправях с олигофреничен пазач на паркинг, който само повтаряше “Чупка, чупка”, с разкривена уста и се опитваше да ми изгони камиона, макар че място имаше достатъчно.

Може би наистина в мен живеят двама. Вчера определено беше денят на момчето. Бях момче, иначе нямаше как да се справя.

Затова днес за компенсация съм момиче. Повече момиче от всеки друг път. Затова не се впечатлявайте от полата и бижутата, моля.
Те са просто награда за момичето, за добре свършената работа от момчето.

Довечера отивам на фризьор.

L

Разпети петък започва рано – в 5.30.

Имате куп време до потеглянето на работа.

Ставате със закъснение, затова пък

Пристигате в офиса, преструвайки се, че сте висели на опашка в НАП

В шест часа мистериозно идвате на себе си и установявате

За ваша изненада кварталната фурна не е затворила, но пред нея чакат 30 души за козунаци

Прибирате се вкъщи. Всички са се изнесли по купони, синът ви е оставил бележка, че е на среща с Петко от Пета, в 5.55, на Разпети петък.
В ума ви се върти кратко словосъчетание от две думи.

Весел Великден!

Какви ли не оплаквания и псувни чувам напоследък относно спама, течащ по мрежата, но той изглежда някак автоматичен и неперсонализиран.

Има обаче една гадна, прегадна фирма, на която през ден хлопвам телефона с думите: “Не ни интересува, благодаря”. Казва се “Резон”.

Сто пъти поред им обяснявах, че не ме интересуват тъпите им скъпи поредици с нормативна база за счетоводителя, управителя, мениджъра, чистачката и прочие. Молих ги да ме изхвърлят от базата си с данни, защото това, което ми предлагат НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА. Но сякаш не говоря с хора. Е бива ли пък да са чак такива дървета?

Вече като се обаждат дори не се представят. Новата мода е да търсят “главния счетоводител”, “човекът, който пише длъжностните характеристики”… Аз съм, казвам, а кой се обажда? И вече няма как да си премълчат – еди кой си. От коя фирма? Резон. Тъй ли – дрянн телефона.

Сигурно има начин да бъдат спрени. Надявам се, че няма да се налага да ги съдя за психически тормоз. Какво се прави в такъв случай? На шефовете на тъпата фирма ли да звъня, за да ме изкарат от базата им с данни? Единственото, което мога към момента да направя, е да кажа: ПИСНА МИ! И ИСКАМ ДА ГИ НАРИТАМ!

L

Магистралата лежи опъната пред мен, просторна цветна ивица, оградена от цветни стени.

Погледът непрекъснато отскача от реклама на реклама, които покриват всички повърхности. На места се редуват скучноватите поредици от еднакви лица на Загорка, после прелитам покрай някаква прекалена феерия от цветове на Батибалено, която накрая се успокоява до простичкото черно и бяло на някаква банка.

Сам съм в Реното, ако не се брои лабрадорчето, което дреме в кошчето си отзад. Купих го от една разпродажба в ПетВет, имаше си 10% отстъпка, безплатна първа ваксина и каишка в небесносиньо. Стори ми се на сметка, пък и дъщеря ми ме врънкаше отдавна за такова.

(more…)

Мъгливите планини

(more…)

“В последно време се забавлявам да наблюдавам “на живо” някои явления, за които имам бегли спомени, че съм ги учила на времето.

Например за класовата структура на обществото:
http://www.hewett.norfolk.sch.uk/curric/soc/class/NS.htm

Интересно е да се види как действа тази иначе “суховата” теория, т.е. отражението и в реалния живот на хамериканеца. Основното нещо, което прави впечатление, са обособените градчета, абсолютно съобразно съответната табличка. Съседния на нашия град например е на “лекарите и адвокатите”, друг е на мениджърите, трети на дърводелците и т.н.

Интересно е мястото на българския емигрант в цялата тази история. Той по принцип си е неинформиран (не мога да кажа необразован, защото понякога е и с по две висши) и недоразбрал.

Чул той, че има различни градове и че в някои от тях училищата
са по-престижни, ама недочул на какъв принцип са се сбрали там хората. Та нашенецът си купил кащичка в покранините на съответния град … и си пратил децата (нали заради тях гурбетчия станал в публичното училище, дето е на едно от първите места в щатската класация на учебните заведения. Далавера … хем безплатно, хем тежкарско! Ама къщите скъпи, местните данъци – до тавана, а извънкласните заимания на децата – направо недостъпни. Е трябва да се работи повечко тогава …

Запрята ръкави нашия човек. Само че той не е нито лекар, нито адвокат …

Той разнася пици, прави маникюри, подрежда щандове по магазините, работи в шивашки цехове и т.н. Което, разбира се, при системата на заплащане тук, си значи, че трябва да го прави не по 8, а по 16 часа на ден в конкретния случай. Децата – оставени сами в къщи (забранено им е да вдигат телефона, да не ги изловят социалните), не общуват с другите деца от града, не посещават т.нар. activities, което за детския социален живот е от огромно значение), не ходят по партита в тежкарските къщи, няма кой да им помогне с домашните, често мама и тати си разменят по-малките деца по паркинзите на магазините, защото
нямат време да се приберат до вкъщи от работа. Често тези деца не постигат добри резултати в училище, където снобарията на престижния град ги подтиска допълнително.

А мама и тати, баба и дядо и т. н. продължават да живеят с мисълта, че “правят всичко за децата”. А освен това, точно тези хора, като се върнат в България, поддържат теорията “много тъпо в таз Америка, от работа в къщи и обратно”.

Ами като не се играе по правилата, така е … Нашенецът е странно нещо, между другото, … където и да го поставиш.

Преди известно време си говорихме с една доста здраво мислеща българка по някакви въпроси, свързани с начина на живот “тук” и “там”. Попитах я: е, като мисли така и така …, защо като си отиде в България, предполагам, говори разни щуротии. Тя
отговори, че първите две години се е опитвала да сподели истинските си наблюдения, но после разбрала, че всъщност никой не иска да чуе неща, в случай, че не ги намира за елементарни, забавни и атрактивни…”

Христина Михайлова, САЩ

Преди два дена стартира нов образователен сайт на просветното министерство. Официална информация по въпроса може да се намери тук, а това е самият сайт. Следва моят коментар.

Идеята като такава е прекрасна. Такъв портал е необходим и би могъл да бъде полезен. Но ако погледнем реалното състояние в момента то никак не е розово. Всъщност в случая е отчетена дейност, без да е свършена истинска работа.

За пореден път красотата е взела връх над функционалността. Сайтът е реализира с последната осма версия на Flash. Това го прави сравнително бавен и тромав за зареждане при отсъствие на високоскоростен интернет. Друг недостатък е, че по този начин са отрязани от достъп до него всички потребители на операционните системи Линукс. Просто там последната версия на флаш е седма и сайтът не допуска да бъде разглеждан. Това си е дискриминация от една страна, а от друга е некомпетентност от страна на възложителите и изпълнителите. Ако все пак сте щастлив потребител на Microsoft Windows и имате последната версия на Flash ще можете да посетите сайта. Но не очаквайте много.

Както споменах по-рано – красотата превъзхожда функционалността. Много анимация, няколко препратки, три теста и нищо съществено. Затова пък превключването от екран към екран е последният писък на модата. За пореден път хората, които взимат важните решения по подобни проекти показват пълното си непознаване на материята и не изглеждат смешни и жалки само в собствените си очи. Като цяло не ми хареса.

Реших да разгледам тестовете и тотално се разочаровах. Пълни са с английските наименования на вече установени термини, част от въпросите са свързани с конкретни програми като Word и Photoshop, а не технологии – текстообработка и обработка на изображения. Има и направо грешни въпроси – колко е размерът на 1 Мегабайт – а) 1000 бита б) 1000 байта в) 1024 байта)…

Като цяло има много работа по този сайт. Имам следните препоръки:

И все пак нека отчетем, че началото е поставено и от всички нас зависи какво ще стане с тази идея в бъдеще.

R

Всъщност дните, които смятахме да прекараме в София бяха два. И затова съботния следобед прекарахме в ураганно препускане по магазини, като дори оставих част от компанията след третата премерена рокля и хукнах за среща с друга приятелка. А така не е прилично да се прави… Така и не видях роклята, която са купили, защото тя е била някъде пета – шеста по ред.

Надвечер като че ли с нежелание натъпкахме всичко в колата и се наканихме да тръгваме за Варна, макар че вече мръкваше и ни чакаше доста път. Само че, докато минавахме под Цариградско шосе, се чу силен тракащ звук. Трамвай? Да, ама не. Строшен лагер на предно колело. Мяу! И сега? Сега – да живеят приятелите! Тошко дойде и ни прибра с колата си, и дори ни намери работещ в неделя сервиз, за да я оправим. Всички бяхме учудващо спокойни, май не ни се е тръгвало наистина.

Помързелувахме си на другата сутрин, купих си все пак обувки! и се отправихме към НДК. Пролетта не играеше честно – личеше си, че в София се движи със седмица напред спрямо Варна. Даже люляците вече се замисляха дали да цъфнат, докато във Варна още не се бяха раззеленили.
Усещането ми беше, сякаш съм попаднала на средновековен панаир. Тълпа, движеща се мощно в различни посоки, звуци на цигулка, а после и на гайда. До гайдаря едно десетинагодишно момче набиваше ритъма на тарамбука, профучаваха скейтъри, една самотна бебешка количка премина край мен на самоход, неуправлявана от никого, добре че като се пресегнах да я спра чух зад себе си гукащите гласове на възрастни хора, които я хванаха и я тласнаха отново напред, този път една разсеяно изглеждаща тийнейджърка се пресегна да си я хване… До пейката плъх, голям моя педя си похапваше трохи от земята, но щом ни видя се шмугна в близкия иглолистен храсталак и елегантно се изнесе по клоните му като по коридор… Куче изпълняваше акробатични номера, за да хване топката, която му подхвърляха… Малко по-нататък друго псе културно си хапваше рибка от чиния, сложена върху пейката, но не докосваше чашата с биричка до нея, сигурно се опитваше да става трезвеник… Стената на Витоша надвисваше отгоре ни, накичена с брокат от слънцето, като красавица, безразлична към дребните си ухажори.
Най-накрая хлътнахме в безвъздушното пространство на НДК и се замотахме между щандовете. Там панаирът прерастваше в хаос и от цялата шарения трудно можеше да се отдели нещо конкретно, което да си струва. Все пак се поддадохме на общия пазарен дух, купихме един-два подаръка и побързахме да излезем на въздух. Който си мисли, че пазаруването е лесна работа, много греши! Понякога е задушаваща работа…
Колата беше готова, този път напуснахме града без спиране, София се беше показала в слънчевия си пролетен вид и вече можеше да ни пусне.
Когато пристигнахме във Варна всичко ми изглеждаше чуждо, и улиците, и блоковете, и паркингите, дори и собствения ми дом. За три дни сякаш ми бяха станали непознати и далечни. Добре че децата ме посрещнаха и ме целунаха и успях да се почувствам отново на място…

L