Left & Right

Снощи не можах да гледам мача. И у дома да си бях пак нямаше да го гледам. Изгубих интерес към всички български отбори още преди 10 години, когато за пръв път националите играха на европейско първенство. Оттогава се интересувам от резултатите понякога, но не гледам самите мачове. Днес реших да попрочета какво е станало всъщност, но още заглавията ме отвратиха. Намерих нещо, което бях чел и с малко преработка го публикувам.

21 начина да разберете, че гледате мач на български отбор

Следва продължение…

R

Морето е прекрасно! Чиста и прозрачна вода, леко набраздена от вятъра. Спотаени на дъното камъни. Люшкащи се лодки. Ясно небе. Слънчева пътека…
Защо не съм с фотоапарата? Или по-добре да измисля начин това, което виждам да мога да го съхраня и споделя с всички останали. Засега се задоволявам с телефона. И докато стоя горе на брега се сещам за една песен. Хубава. Любима.

Wasted Years
(Smith)

From the coast of gold, across the seven seas
I’m travellin’ on, far and wide
But now it seems, I’m just a stranger to myself
And all the things I sometimes do, it isn’t me but someone else

I close my eyes, and think of home
Another city goes by in the night
Ain’t it funny how it is, you never miss it ’til it’s gone away
And my heart is lying there and will be ’til my dying day

So understand
Don’t waste your time always searching for those wasted years
Face up… make your stand
And realise you’re living in the golden years

Too much time on my hands, I got you on my mind
Can’t ease this pain, so easily
When you can’t find the words to say it’s hard to make it through another day
And it makes me wanna cry and throw my hands up to the sky

So understand
Don’t waste your time always searching for those wasted years
Face up… make your stand
And realise you’re living in the golden years

Поздравявам всички с нея!

R

В момента сме се залепили на прозореца на офиса и през фолио от дискети наблюдаваме слънчевото затъмнение. Огненочервения сърп намалява. Вън застудя, светлината стана по-жълта и мътна.
Не изпускайте космическото шоу! Максимумът е в 13.58 ч., като от Варна ще се наблюдава 82% закриване на слънчевия диск.
Отивам да гледам!

П.П. Температурата спадна с поне 5-6 градуса за минути.

L

Всеки ги е чувал. Всеки си ги е тананикал, дори и да не знае руски. Имат незабравими, завладяващи мелодии. А ако се заслушаш в думите – намираш и нещо много по-сериозно.
Песничките са истински извор на мъдрост, налагат ценности по най-лесния и приятен начин и третират вечните теми, по които май само децата и интелектуалците разсъждават:

Например, за приятелството:

Не секрет, что друзья
не растут в огороде.
Не продашь
и не купишь друзей…
Не секрет что друзья это честь и отвага
Это верность отвага и честь

(Не е тайна, че приятелите не растат в градината.
Не можеш да продадеш и да купиш приятели…
Не е тайна, че приятелите са чест и смелост
Те са вярност, смелост и чест)

Если с другом вышел в путь
Веселей дорога
Без друзей меня чуть-чуть
А с друзьями много

(Ако с приятел си тръгнал на път
пътят е по-весел
Без приятели едва живея
а с тях съм си много добре)

Дружба крепкая не сломается,
Не расклеится от дождей и вьюг.
Друг в беде не бросит, лишнего не спросит,
Вот что значит настоящий верный друг.
В полдень или в полночь друг придет на помощь,
Вот что значит настоящий верный друг.

(Силната дружба няма да се счупи
няма да се размекне от дъждове и бури.
Приятелят в беда няма да те остави, излишно въпрос не ще постави,
Ето какво е истинският, верен приятел.
По обед или в полунощ, приятелят ще дойде на помощ,
Ето какво е истинският, верен приятел.)

Ничего на свете лучше нету
Чем бродить друзьям по белу свету
Тем кто дружен не страшны тревоги
Нам любые дороги дороги

(Няма на света нищо по-добро
от това да бродиш с приятели по него
За дружните няма страшни тревоги,
Скъпи са им всички пътища)

От улыбки хмурый день светлей
От улыбки в небе радуга проснется
Поделись улыбкою своей
И она к тебе не раз еще вернется
С голубого ручейка начинается река
Ну а дружба начинается с улыбки

(От усмивката мрачният ден просветлява
От усмивка в небето дъга се явява
Споделиш ли усмивка
Пак при теб идва тя
и от синьото ручейче почва река
от усмивката дружба се ражда така)

Вычитать и умножать
Малышей не обижать
Учат в школе учат в школе учат в школе
Книжки добрые любить
И воспитанными быть
Учат в школе учат в школе учат в школе
Крепко-накрепко дружить
С детства дружбой дорожить
Учат в школе учат в школе учат в школе

(Да изваждат и да умножават,
да не обиждат по-малките
учат децата в училище.
Да обичат добрите книжки
и да бъдат възпитани
учат децата в училище.
Силно-силно да дружат
дружбата си да ценят
учат децата в училище)

И слушаш, и си пееш, и лека-полека смисълът на думите достига до теб. Толкова е хубаво! И си казваш – а защо българските детски песнички никога не са такива? Защо не се пее за важните неща от живота – за приятелството, за любовта, за справянето с неприятности? Мисля, че би правило и нашите дни, на възрастните, по-леки и весели.

L

История първа

Трима млади приятели, които имат сходни интереси, решават да станат независими и да създадат фирма. Речено-сторено.
Естествено, началото е трудно, защото никой от тях няма нито връзките, нито парите. За сметка на това, амбицията е голяма и тримата работят почти нон-стоп, похапвайки по някой сандвич в движение. Усилията им все пак дават резултат и лека-полека фирмата се стабилизира. Започват да постъпват пари. Перспективите, които досега само те тримата са виждали, стават видими. Ясно е, че фирмата ще се развива и печели.
И какво става?
Единият от съдружниците напуска, за да си направи собствена фирма, надявайки се, че като е сам, цялата очаквана печалба ще е само за него.
Кое го е накарало да ги напусне?

История втора

Брат и сестра, насочени от баща си, стар партиен кадър, създават фирма, с идеята тяхната енергия да задвижи връзките на таткото и да донесе пари. Идеята е отлична, и както видяхме през последните 15 години – действаща.
Фирмата заработва, отначало не много стабилно, но с времето расте, на щат в нея постъпват съпрузи, братовчеди и кой ли не още от родата. Човек би казал – не фирма, а бетон! Работата потръгва, потичат пари, братът и сестрата почват да си угаждат с коли, пътувания в чужбина и тъкмо когато нещата изглеждат вече стабилизирани…
Става какво?
Двамата почват да се обвиняват един друг в злоупотреби с пари и се разделят.
Защо ли?

История трета

Млад мъж без особени амбиции получава предложение за ново работно място. Той се колебае, но съпругата му е категорична. Той приема мястото, после, подтикван от подкрепата и съветите й се изкачва все по-нагоре в йерархията. В един момент се озовава на позиция, за която дори не си е и мечтал. Съответно заплатата, която получава, също е впечатляваща. Семейството вече е осигурено.
И тогава?
Тогава мъжът започва все по-рядко да се прибира в къщи, започва да сменя коли и любовници, жените по-често от колите. Почва да държи господарски тон в къщи и да се смята за богоравен. Ошашавената съпруга си бие главата в стената и се пита защо е помогнала за създаването на това нищожество.
Защо ли?

Истории като тези се случват често. На пръв поглед за тъжния край са виновни парите. Изобилието им развращава, подмамва, деградира. А всъщност – нима са виновни те? Скромното средство за разплащане, размяна, жалките хартиени носители на стойността? Не, проблемът е друг – силата на парите е в нашите слабости. Проблемът е, че не сме научени да се справяме с успеха. Че не сме научени на еднакъв самоконтрол и в оскъдица и в изобилие. Не знаем, че трябва да сме верни на същността си, без да хленчим, когато сме бедни и без да се оливаме, когато парите дойдат. Не сме възпитавани като бъдещи принцове и принцеси, които от малки знаят, че ги чака бляскав живот, но и че noblesse oblige.

Затова, няма да разкажа точно тези приказки на децата. Но ще се опитам да ги науча на достойнство и принципи. Искам, когато стигнат нависоко, да не им се завие свят.

L

Тази е една от любимите ми. Всъщност имам много такива. За тази се сетих преди два дена. Пуснах си я у дома усилена до дупка. Оказа се, че бях позабравил текста, а той е толкова весел:

Holy Smoke
(Harris/Dickinson)

Believe in me – send no money
Died on the cross and that ain’t funny
But my so called friends are making me a joke
They missed out what I said like I never spoke
They choose what they wanna hear – they don’t tell a lie
They just leave out the truth as they’re watching you die
Saving your souls by taking your money
Flies round shit, bees around honey.

Holy Smoke, Holy Smoke, plenty bad preachers for
The Devil to stoke
Feed’em in feet first this is no joke
This is thirsty work making Holy Smoke

Jimmy Reptile and all his friends
Say they gonna be with you at the end
Burning record burning books
Holy soldiers Nazi looks
Crocodile smiles just wait a while
Till the TV Queen gets her make up clean
I’ve lived in filth I’ve lived in sin
And I still smell cleaner than the shit you’re in

Holy Smoke, Holy Smoke, plenty bad preachers for
The Devil to stoke
Feed’em in feet first this is no joke
This is thirsty work making Holy Smoke

They ain’t religious but they ain’t no fools
When Noah built his Cadillac it was cool
Two by two they’re still going down
And the satellite circus just left town
I think they’re strange and when they’re dead
They can have a Lincoln for their bed
Friend of the President – trick of the tail
Now they ain’t got a prayer – 100 years in jail

Holy Smoke, Holy Smoke, plenty bad preachers for
The Devil to stoke
Feed’em in feet first this is no joke
This is thirsty work making Holy Smoke

Е, вече си го припомних. Всъщност този текст е навсякъде и ежедневно се случва около и с нас. Но това не му пречи да е весел, нали?

R

1, 1, 1, 1, 2, 1, 1, 3, 2, 1, 1, 1, 1, 3, 4, 2, 2, 1, 1, 1…

Това е числова редица. Математика… Хм, не.

Това всъщност са хората в редицата коли, която изпълва булеварда от край до край.

От началото на седмицата затвориха околовръстното шосе на Варна и всички пътища се превърнаха в седенки. Не съм си и представяла колко много автомобили има в града. Мислех, че тия стълпотворения ги има само в София. Което си ми беше основна причина да не я обичам.

Седят си хората в колите, и атмосферата около тях става все по-гъста. Дилема! Дали да седиш на място в колата си и да се ядосваш, че не мръдваш, докато си издухваш бензинеца за тоя дето духа, или да си поддържаш спортната фигура, да се радваш на пролетта и да се проклетисваш, че не си пъхна противогаза в чантата като тръгваше от къщи?

Обичам да шофирам. Обичам и да ходя. Но в момента не мога да правя нито едното!

Като гледам какво сме си спретнали, си представям една хубава дупка със стръмни стени, на дъното на която стоим ние, хората и щастливо цапаме, мацаме, изхвърляме, разрушаваме и унищожаваме. Лека-полека ще се задушим в собствените си отровни газове и ще ръждясаме в задръстванията си, но няма да предприемем нищо радикално, за да променим начина си на живот. Ще продължим хем да се натискаме да живеем нагъсто в големите градове, защото ооо, животът в заспалата селска тишина не е живот!, хем ще настояваме за собствено пространство зад черупката на автомобилите си и така ще унищожаваме и малкото останала градска природа, като не броим собственото си здраве.

Не знам. Мисля… Ако имаше повече маршрутни таксита, може би… Защото улиците няма накъде да се разширяват, освен във височина… Или ако имаше алеи за велосипедисти…

Не.

Може би ако на село имаше високоскоростен интернет…

Трябва да намерим решение. Не може да се живее така. Задачата си плаче за решение.
Господа инженери и фантасти, предложения?

L

От сутринта пролетта се носеше из въздуха. Слънцето се опитваше да пробие пелената от облаци, на моменти с успех…

Отидохме край морето. Беше чудно! Спокойно, прозрачно, чисто, светло… както само то може да е. Красота! Лебедите все още грациозно се носеха във водата, в очакване настъпването на момента да си отидат. По пясъчната ивица имаше бели пътеки от изхвърлени миди. През зимата морето определено е оправдало името си. Жълти цветя растяха насред самия пясък и като ги гледахме тайно си мечтаехме да погълнат огромните мегаломански хотели в съседство. Настъпи безветрие и слънцето огря линията, където морето и земята се срещаха. И разбрахме – пролетта беше вече тук!

R

След дълго и упорито обикаляне по градинки, паркове, съседни квартали, открити (и закрити) плувни басейни, близки курорти и чужди дворове задачата бе предсрочно изпълнена с повече от 72 часа! За успеха се полага тиквен орден на заслужилия. Организираме групово отърване от мартеници от 11 часа утре, 19-ти март, около цъфналия дрян в двора на почивния дом на Изпълнителна Агенция Пътища в курорта Св. Константин. Намира се зад Сана. Присъстващите по желание могат да си носят и бански.

Честита пролет на всички!

R

Кап.Кап.Кап.

Няма ли да спре това капане отвън?

Лежа на леглото със затворени очи и се опитвам да мисля. Капането ме унася и като нищо да ме приспи. А не искам да спя.

Сега е времето, през което мога да съм сама със себе си. Къщата още спи. Да, къщата. Жива е. Ние я правим жива. Но засега тя спи и аз мога да не бъда част от нея.

Искам да измисля накъде да тръгна. Било трудно да избереш една от многото пътеки. Къде са те, моля? Защо не виждам нито една? А ми се избира… Искам хубава, слънчева пътека, оградена с ивици сочна трева, надраскана от лъчите, минаващи през близките дървета. Ясна и права. Водеща към хубаво място.
Как да определя само кое е хубавото място, когато ценностите ми непрекъснато се местят насам-натам като приливи и отливи.

Аха-аха да реша, че ми трябват пари, за да мога да осигуря близките и родителите си и да ги опазя от изпадане на най-ниското ниво на оцеляване, после пък решавам, че парите деформират хората и е важен духът. После обаче вятърът отнася духа нанякъде като скъсано парцалче и въпросът накъде отново цъфва с пълна сила.

За да се ориентирам, отварям атласите. Толкова книги. И всяка ти дава съвети. Какво да правиш. Да обичаш. Да вярваш. Да даваш.

Какво да не правиш. Да не се скъпиш. Да не си скептичен. Да не събираш.

И как ще стане всичко това? Излиза, че досегашния ми жизнен опит ме е учил главно на грешни неща? Защо? Нали опитът бил най-добрият учител?

Скръцва врата. Къщата се е размърдала. Познати крачета притичват през коридора. После притичват на обратно. Пак настава тишина. Не още. Къщата ще поспи още малко. Мислите още малко могат да се повъртят из главата ми. Дори капането като че ли спря. Само късчето небе, което виждам е още млечно-сиво.

Само че мислите не искат да се върнат. Защо ми е толкова трудно да мисля за важните неща? Може би, защото мозъкът ми упорито е трениран да мисли строго практично. Може би, защото всъщност аз съм умът и ръцете на къщата. А една къща не може да си позволи да мисли по отвлечени теми.

Мислите на една къща са прости – каква закуска да приготви, да напомни на който трябва да си изпие лекарството, да подреди задачите, които следват след закуската, да разтреби, да измие, да прибере, да изпере, да простре, да не спира, да се върти като перката на двигател от сутрин до мрак.

След малко ще спра да съм аз.

Моля, през деня търсете къщата.

L