Left & Right

Това е жилищен блок. На пет етажа. В него има десет апартамента. Десет семейства, които си живеят мирно и кротко и се поздравяват по стълбите. Едно от семействата си заминава и на негово място идват нови обитатели – мъж, жена и дете. Отначало всичко е спокойно. Докато в главата на новия мъж не идва гениална идея. Таванската стая, която е предназначена за склад, може да се направи обитаема, да се дава под наем и да идват пари! Но затова трябва да има тоалетна и баня, нали? Тъй като мъжът е дребна мутра, не мисли, не пита, а действа.

Един хубав съботен ден се чува стреснат вик от последния етаж. Току-що някой е минал край прозореца. На петия етаж! Една стресната глава надзърта навън. Младеж, седнал в алпинистка люлка връзва кабели и се готви да пробива стената на блока. Ама как така? Ние сме фирма, отсича младежът, и имаме поръчка да прекараме канал. И въпреки протестите го прекарват. Мътносива пластмасова тръба изскача от таванската стая и плъзва надолу по фасадата на блока. Вкопчва се в стените на апартаментите, край които минава. Накрая се извива и хлътва отново навътре, за да влезе в мазите и да се включи най-сетне в канализацията.

Толкова нелепо. Някой току-що е прекарал мръсна тръба по стената на пететажния блок. Без да пита. Забил си е дюбелите в стените на пет спални. Без да пита. И ако го питаш, сигурно ще се учуди какво лошо е направил. Та нали е направил най-доброто – каквото той иска!

Стреснатата глава, която гледаше от петия етаж опитва да спори. Тъй като не й обръщат внимание, почва да мисли. Накрая написва молба до районното кметство да бъде махнат незаконния строеж. Кметството не е доволно от молбата. В нея няма три имена и ЕГН на лицето, срещу което е подадена, а само адрес. А молбите не могат да се подават срещу адреси. Какво й остава на стреснатата глава, освен да измисли начин да се добере до тези неизвестни лични данни. Добре, че има приятели с достъп в нотариата, които проверяват кой е собственик на апартамента и намират нужната информация. Молбата е допълнена. Кметството е на ход. То праща своя служителка да огледа на място и да говори със собствениците. Оказва се, че мъжът дори не е собственик. Собственик е осемгодишното дете, което е получило апартамента от баща си – предишен съпруг на майка му.

Мъжът е дребна мутра и иска да е на неговата. Затова действа. Праща двама колеги да посетят автора на молбата и да го убедят да я оттегли, за да настане отново мир във входа. Вечерта е топла. Стреснатата глава се е затирила нейде по центъра. Детето й обаче е в къщи. И отваря вратата без да пита кой е. Диалогът е любезен. Все пак не говорят с бухалки, нали? Съобщението е кратко и ясно – баща ти да оттегли молбата си, иначе много лоши неща ще се случат! Коя е колата ви? Дай ни телефона на баща си!…

После се опитват да уплашат и бащата. И донякъде успяват. Все пак човекът има за какво да се безпокои – деца, жена, кола… Но не си оттегля молбата. Няма да се даде лесно на дребната мутра. Само отново започва да мисли какво е най-добре да направи…

L

Както се оказа, 15 години са твърде малко, за да заличат смеха, с който съм запомнила училищните си дни. Всички са пораснали, попроменили са се, станали са ах, колко по-отговорни, но поне не са забравили как да се смеят.

(Ако някой си хареса снимка и я иска в по-голям размер, да пише на ritchie at xpucmo dot com)

L

Истински гадният ден набира скорост още от сутринта. Ставайки от леглото човек със сигурност разпознава характерното му начало – настроението е мрачно, по-черно и от утайката на кафето, и нищо, което се случва наоколо не навява оптимизъм. Горивата на бензиностанцията естествено са повишени от снощи, когато го е домързяло да зареди. Където и да отиде сварва опашки от по сто души, намръщени лица, скандали и пипниво обслужване.

В работата – каквото вчера е ставало, днес се проваля неочаквано, а каквото и да направи човек, тръгва накриво. А най-лошото е, че всички, които видят траурната физиономия на жертвата на гадния ден, започват да го засипват с оптимистични препоръки: Мисли позитивно! Има и хубави неща! Не се ядосвай за глупости! Нервите ти не са за един ден! Я си сложи нещо по-шарено – да си изцяло в черно подхожда само за погребение!

На което му иде да отговори, като използва голям чук.

Излиза навън, с надеждата да види нещо, което да го ободри. Само че в гадния ден всичко наоколо е гадно. Колите по улицата са или раздрънкани ръждиви бракми, или лъскавомуцунести торпеда, украсени с някоя противна глава зад стъклото.

Навсякъде е разкопано и се налага да върви на зиг-заг между купчините пръст и пясък.

Жените, които среща са от грозни по-грозни. Тази е с вдлъбнати бедра, онази пък ще се пръсне. Тази не е и чувала за гърди, а другата – олеле, боже – носи нещо бухнало и преливащо в деколтето си, което аха-аха да покапе на гнусни капки по тротоара. Мъжете се свиват, скрити зад тъмните си очила и бързат мрачно нанякъде.

Всичко хубаво си е отишло от света. Всичко е една огромна помийна яма.

И тогава едно детенце го поглежда и му се усмихва.

L

Какво кара 150 души да станат рано сутринта в неделя и в пронизващия хладен вятър да слязат на кея? Отговорът е – участие в маратона “Галата – Варна”.

Маратонът е странно събитие. Младите участници, тези, които са тренирали в плувните школи отиват, за да се състезават. По-големите, тези, които не се вълнуват от класиране, го правят за да докажат на морето, че си е намерило майстора и на себе си, че ги бива. Искат всяка година, отново и отново да изпитват усещането, че са насаме с морето. Но това е философската страна на въпроса. Прозаичната е:…

Всички участници минават през медицински преглед. Да, 150 души за 1 час. Как е възможно ли? Никакъв проблем – двама лекари седят на пейка в средата на възбудено гълголещата тълпа и се опитват да преслушват гърди и да мерят кръвно. Любопитно ми е дали въобще чуват нещо, но са толкова заети, че не върви да ги попитам.

След прегледа всеки получава голяма торба “Пикадили”с номер, в която да сложи личните си вещи и жетон на ластик със същия номер, който да носи със себе си. Някои си закачат жетоните на китките, други ги връзват към банския си, а едно момиче доволно си върза с ластичето косата на опашка. Вятърът на пристанището брули с забравена от преди три месеца сила и затова повечето младежи побързаха да се качат на корабчето, с което щяха да ги карат до стартовата позиция.

Изведнъж “Радецки” пристигна със гръм. Или почти. Или по-точно старшата организаторка на турнира, която както ни съобщиха, го движела през последните 35 години. Бабата видя качените плувци и отсече – всички долу! Аз трябва първо да им направя инструктаж!

Не очаквах, че ще успее да се справи с тълпата удобно настанени тийнейджъри, но сгреших. Мрънкайки недоволно всички бяха свалени, за да бъдат приветствани на 65-я плувен маратон, беше им обяснено накъде да плуват, по кое да се ориентират, все неща, които според мен си знаеха. После корабчето ги отнесе и пристанището утихна.

Военните моряци, облечени с нови оранжеви потници като на служители по чистотата, поизчакаха още половин час в лодките си, после два военни катера ги вързаха на буксир и отплаваха като детски влакчета натоварени с играчки.

Тази година военните успяха да удържат тълпата плувци да не тръгне по различно време. Всички плуваха на място, грубо строени в права линия и изчакваха сигнала. Пистолетът обаче не искаше да гръмне. Ами – СТАРТ!

52 минути по-късно първият от мъжете изплува на втора буна, след него се заредиха останалите. Голям бял балон и две вериги лодки ориентираха участниците за посоката. Вятърът ставаше все по-бурен и духаше към морето, затова обявиха затваряне на маратона съвсем рано. Уж лодките щели да съберат всички от морето! Съвсем не! Лодките си останаха по местата да образуват коридор, плувците си доплуваха със сетни сили през вълните и вятъра, получиха си дипломите, фанелките и пакетите с храна и си казаха – е, преплувах го!

L