Left & Right

Младежите бяха двама – Емо и Красен – и се чувстваха малко неудобно от това, че висят на тротоара пред козметичния салон. Бяха хубави, здрави момчета, с изопнати по мускулите потници и шорти с флорални мотиви. Слънцето прежуряше главите им, но дори и не си помисляха да отидат встрани нейде на сянка. Потропваха на място, като привързани кончета и се оглеждаха към края на улицата.
Най-сетне иззад ъгъла изскочи тъмнокосо момиче, чиято точна възраст не личеше, зад умело положените сенки и червило. Момчетата се размърдаха и извикаха:

- Айде, бе Нели, къде е Вики?

- Не е със мене, сама ще дойде. – сопна се момичето.

Емо и Красен бяха склонни да продължат да чакат на тротоара, но госпожицата нямаше намерение да виси на припека.

- Хайде да влизаме и да почваме, тя ще дойде!

Емо пристъпи нервно на място, бутна се с рамо в Красен и последва Нели в салона.
След жегата отвън, вътре беше приятно прохладно. Чак кожата им настръхна. Козметичката ги огледа и попита:

- Какво ще правим?
- Имаме час за кола-маска, записан на името на Виктория – бързо обясни Нели.
- Добре, заповядайте – подкани я жената.

Емо леко се зачерви, но подбутнат от Красен пристъпи напред.

- За него е – усмихна се Нели.

Козметичката не беше изненадана, само попита:
- Кое ще епилираме?
- Краката – смънка Емо.
Жената хвърли един преценяващ поглед и попита:
- За първи път ще ги скубеш, нали? Доста ще боли…
- Да, казаха ми…
Нели и Красен седнаха отстрани и започнаха да си бъбрят нещо, а Емо щръкна на табуретката и зарея поглед навън през прозореца.

Леко се притесняваше колко точно ще боли, но трябваше да се държи мъжки. Повечето му приятели вече си бяха епилирали краката и просто не можеше да ходи с тях космат, като орангутан.
Козметичката дойде и старателно почна да размазва лепнеща кафеникава каша по крака му. Емо трепна от парващия досег с кола-маската, но не гъкна. Докато чакаха да се стегне, жената го заприказва:

- Ходиш ли на плаж?
- Амиии, когато остане време.
- Какво правиш тогава през ваканцията?
- Амиии, ходя на фитнес, чатя … – проточи Емо
- Хубави мускули си направил – похвали го козметичката. – А на дискотека ходиш ли?
- Да, ходя, когато нашите дадат пари – челото на момчето леко се смръщи. Родителите му бяха толкова досадни хора. Той винаги беше толкова икономичен и рядко си купуваше повече от един сок в дискотеката, но въпреки всичко те редовно го дразнеха с приказки как парите не достигат и не трябва да ходи толкова често. Всичките му приятели ходеха редовно, само него го контролираха, сякаш е малко дете.
- Сега стой спокойно – каза му козметичката и дръпна ивицата.

Емо изрева. Деряха му крака! Погледът му се впи в червената гола ивица, украсена с редки косми тук-таме. Идеше му да скочи и да си тръгне, но смехът на Красен и Нели го спря. Пък и не можеше да си тръгне дран-недодран. Тия хора бяха луди да си причиняват сами такова нещо! На всичкото отгоре им се върза толкова лесно! Ще си им го върне и той, няма начин! Сега обаче трябваше да изтърпи докрай.
Емо намигна на двамата до прозореца, после, докато му залепяха следващата ивица, погледът му се зарея навън, към изпечената от слънцето улица. Пред прозореца претича сянката на момиче, захлупило лице с ръце.

- Вики! Това май е Вики! – подвикна той. Нели стана да й се обади и след малко я вкара в салона, прегръщайки я през рамо.
- Какво има? Какво се е случило? – повтаряше тя, разтревожено, но Вики само хлипаше в шепи и не можеше да обясни.

Козметичката остави Емо да си стърчи на табуретката, хвана Вики под ръка, сложи я да седне и й донесе чаша вода. После майчински почна да я разпитва:

- Какво се е случило, миличка, кажи ми!

Вики изхлипа, опита се да каже нещо, пийна вода, и на втория път успя:

- Той … там … той … той … отърка се в мене! Натискаше ми се! … и каза …

Нели се захвана да я успокоява, а момчетата се спогледаха неловко. Не че и на тях не им се беше приисквало да притиснат към себе си дупето на Вики, особено обуто в тия сребристи мини-шорти, пък и други нейни части, ама такава дивотия! Оня е бил пълен идиот!

- Егати идиота! – изтърси Емо.
- Тоя трябва да го пребие някой! – добави Красен.

Нели милваше безпомощно главата на Вики, а козметичката й каза решително, но нежно:

- Поеми си дълбоко въздух сега и баааавно издишай. Хайде сега отново, дишай дълбоко, дишай и се отпусни. Тук си на сигурно място, нищо друго не ти е направил, нали?

Вики само кимна.
- Случват се такива работи, нищо не можеш да направиш. Успокой се сега, цяла си, здрава си, само те е докоснал. Неприятно и гадно, но нищо не ти е направил, можеше и по-лошо, нали?
Вики пак кимна, но още продължаваше да хлипа от време на време.
- Как посмя… как си позволи да ме натиска, циганин мръсен!… Гадняр! …Мръсник!… Аз да не съм! …Ще го убия! …Ооо, не – и тя отново се разплака.
- Искаш ли да отидем и да го потърсим? – предложи Красен
Емо само погледна полуоскубания си крак. Не можеше да си представи в този вид да го види някой.
- Или да се обадим в полицията? – предложи той.
- Няма нужда да се обаждаме в полицията, нищо особено не е станало – отсече козметичката. – Ще я изпратите до вкъщи, да се прибере и да се успокои, нищо страшно не е станало. Все ще се намери някой със слаби задръжки, дето като види хубаво момиче… Пък и с тия разголени тоалети…
Вики погледна голите си крака и пъп, и кръстоса намусено ръце на кръста.
- Хайде, почини си, докато довърша приятеля ти – предложи й жената, като видя, че почва да се успокоява.
Емо се възкачи отново на голготата си и стисна зъби. Не можеше да проявява слабост, не и пред разстроената Виктория. Той стоеше, гледаше слънчевите прашинки отвън и си представяше, как замахва с юмрук към лицето на нападателя й и го просва на земята. Мускулите му потръпнаха, но той остана неподвижен. Искаше да размаже оня перверзник, да му се стъжни, че е посегнал на това момиче. А през това време Вики да стои отстрани и да го гледа. Искаше да седне до нея и да държи ръката й. Да я успокоява и да я докосва. Искаше очите й да виждат само него, силен, смел, защитник. Но само … само първо да се сдобие с перфектно гладки крака.

L

Тя стоеше на брега, а вълните се плискаха в краката й. Пред нея лежеше морето – огромно, подвижно, стигащо чак до хоризонта. Това беше първата й среща с него и тя бе притеснена, макар че се беше подготвила добре. Беше чела за химическия му състав и за подводния свят, беше се учила да плува в басейна в града и дори бе печелила малки състезания с другите момичета. Беше слушала захласнато историите за онези, преплували морето надлъж и нашир. В мечтите си искаше да е като тях – господарка на безбрежните води – но нещо в душата й казваше, че няма да е толкова лесно.

Дните и годините на обучение вече бяха зад гърба й. Сега стоеше на брега и се взираше във водата.

Направи крачка напред, съвсем малка, но една вълна успя да я плисне по стъпалата. Стори й се студена и негостоприемна и не можеше да си представи как ще влезе в нея. Загледа се в момчетата на буната, които се хвърляха по всевъзможни начини, политаха разкривено във въздуха и с огромно удоволствие разплискваха тъмнозеления мрак под себе си. Не бяха елегантни, о, тя би направила всичко перфектно, само да събере малко смелост. Завиждаше им на смелостта, завиждаше им на безгрижното нахалство, с което навлизаха в нейното море. Тези дребни хулиганчета сигурно и представа си нямаха що за място е то, и въпреки всичко, без да му мислят влизаха и излизаха от водата и крещяха от радост.

Морето бе нейното предизвикателство, тя беше учена да го уважава и да се стреми към него, пътят й през водите беше предначертан. Тя трябваше задължително да стигне надалеч, за да оправдае доверието на родители и учители, на всички, които приемаха за даденост, че тя е отлична плувкиня.

Още доста мисли преминаха през главата й, докато стоеше на брега. Чудеше се, защо е тук, и колко хубаво би било да е в басейна на детството си. Чудеше се какво ли иска всъщност. Чудеше се, колко ли студена, тъмна и страшна е водата и дали ще успее да се задържи на повърхността, преди някое страховито чудовище да протегне пипалото си от бездната и да я повлече.

Далечният смях на момчетата попречи на мислите й да продължат своя безкраен ход. Тя пое въздух и направи няколко смели крачки напред. Водата я преряза. За миг й се прииска да хукне обратно, но после, някак инстинктивно усети как ще бъде най-добре, протегна ръце напред, затвори очи и скочи.

Вълните се разлюляха, но само след секунда главата й изскочи на повърхността. Тя отвори очи и се огледа. Оттук всичко изглеждаше толкова различно! Не й беше студено, по-скоро приятно прохладно. Изведнъж всички на брега й се сториха ограничени в своето парченце суша, непораснали и малки. Заплува навътре, но не за да следва пътя си, а само да изпробва новото, радостно усещане, че може, да види докъде може да стигне и какво има там. Нямаше цел, нямаше план, единствено любопитството и желанията на тялото й я движеха по вълните. Спря за миг да се полюлее на тях и се замисли колко малко от това, което беше научила й трябва в момента. Колко излишен й е химическия състав на водата – достатъчно е да знае, че е солена и не бива да я пие. Колко излишни й са познанията за живия свят – класификациите и вътрешното устройство. Дори и да срещнеше риба, знанията за анатомията й нямаше да помогнат да я избегне. Само историите за великите мореплаватели оставаха важни, защото й даваха надежда, че един ден и тя ще се осмели да навлезе в дълбокото.

Тя плуваше, отначало силите бързо й изневеряваха, добре че сама си даваше почивка, без да се опитва да спазва твърди графици. След като се отдалечи достатъчно от брега вече беше трудно да отчита напредъка си. Срещаше водорасли, риби и медузи и с изненада установи, че не знае какво да прави при тези срещи и че единствения учител, на който може да разчита са собствените й грешки. Всички наставници останаха далеч назад и се оказа, че трябва да разчита само на себе си. Отначало и тази мисъл беше плашеща, но после започна да й носи безкрайна гордост.

Накрая, без да може да каже дали умът или тялото й са стигнали до тези изводи, тя разбра, че е безмислено да вярва на плановете, защото дори и да следваш теченията, морето винаги успява да те изненада. Разбра, че трябва винаги да е готова за непознатото и да го приема без страх, с детинско любопитство и радост. Разбра, че не може да надникне в бъдещето и да види всички вълни, които ще я блъскат напред и назад, и да ги избегне. Единственото, което имаше значение бе, че тя е в морето и че я чакат безброй изненади и събития и че плуването всъщност е една голяма игра.

Тя заигра.

Децата, стоящи на брега понякога я виждаха в далечината и я чакаха да доплува, за да разкаже своята невероятна морска история.

L

Магистралата лежи опъната пред мен, просторна цветна ивица, оградена от цветни стени.

Погледът непрекъснато отскача от реклама на реклама, които покриват всички повърхности. На места се редуват скучноватите поредици от еднакви лица на Загорка, после прелитам покрай някаква прекалена феерия от цветове на Батибалено, която накрая се успокоява до простичкото черно и бяло на някаква банка.

Сам съм в Реното, ако не се брои лабрадорчето, което дреме в кошчето си отзад. Купих го от една разпродажба в ПетВет, имаше си 10% отстъпка, безплатна първа ваксина и каишка в небесносиньо. Стори ми се на сметка, пък и дъщеря ми ме врънкаше отдавна за такова.

(more…)

1.
Доклад на Свързващия от десантната капсула към Командващ мисията

Докладвам – кацането на капсулата премина успешно в предварително определения сектор. Екипажът поддържаше максимална концентрация и изпълни маневрите с желаната точност.
Влизаме в карантинен режим за следващите три завъртания на планетата.
До момента няма опити за контакт.
(more…)

Зимният ден не започна обещаващо. През прозорците влизаше приглушена сива светлина и краката й замръзнаха още в момента, в който стъпи на пода. Трябваше да приготви закуска на децата, които слава богу, бяха втора смяна, да ги измъкне от леглата, за да им стигне времето сутринта, да изслуша мрънкането им и някак, в промеждутъците, да се приготви за работа.

Облече се автоматично и незаинтересовано. Отдавна беше подтиснала излишните емоции, за да постигне ефективността на конвейерно производство. Изглеждаше стегнато облечена, но без изненади. Оригиналността не си струваше усилията. Толкова работа я чакаше, а денят едва започваше.
(more…)

Шумът в залата беше истински, като на голямо състезание. Леденият овал долу в ниското блестеше. До мен беше един от българските спортни коментатори на събитието. Естествено, разглеждахме таблицата на участничките, която закриваше като полупрозрачен слой гледката на залата.
- Нашите са две – ми каза колегата – ето – и освети кратък текст някъде в средата на таблицата.
- Азалия? И ще играе на “Една българка дива”? Защо е вписана само с едно име? И каква е тази музика, не съм я чувала, не е чалга, нали?
- Всички играят с никовете си – успокои ме коментаторът. – Тази поне е с хубаво име, и музиката не е лоша, ще я чуеш. На 16 години е, ще я видиш като взимаме интервюто. (more…)

Някога, много, много отдавна, хората живеели щастливо. Но небето започнало да се мръщи все по-често, облаци закривали слънцето, ставало по-студено. Започнали дни наред да плющят дъждове или да се спускат мъгли. Небето било мрачно, а дните – дните ставали все по-къси. Слънцето едва се надигало над хоризонта, сякаш нямало сили да изплува нагоре във висините. Изглеждало, че над земята ще се спусне вечен мрак. Хората се надявали, че нещата ще се оправят, гушели се в къщурките си, опитвали се да икономисват от храната, но небето тъмнеело все по-дълго.

Накрая, изморени от напразните си надежди, отчаяни, хората решили, че краят на света е неизбежен и че само могат да го посрещнат както подобава.

Пламнали светлинки из къщите и площадите, забумтели весели огньове в огнищата, разнесъл се навред ароматът на храна и подправки, а виното, ех, виното се леело като напоителен дъжд в жадните гърла.

Музиката, танците, пиянството и екзалтацията продължили няколко дни. Накрая, изморени и замаяни, хората се прибрали по къщите да дочакат края.

На другата сутрин обаче, някой ранобуден и с по-слабо главоболие, излязъл на прага и въпреки хапещия студ вдигнал поглед нагоре. Изведнъж, примижвайки, забелязал, че слънцето се е изкачило малко по-нависоко по небето и блести някак по-ярко. Краят на света се отлагал. Светлината се връщала. Животът продължавал.

Много, много години по-късно, някой нарекъл всичко това “Посрещане на Коледа и Нова година”.

L

Време:
Коледа`99

Участници:
Юли и Гого – сестра и брат
Чечо и Калинче – брат и сестра

Вън е зима, няма сняг.
Иде Коледа все пак.

В стаята седят деца
и измислят писъмца.
Пишат кой какво желае -
дядо Коледа да знае.

Юли:
Какво ли иска моят брат?

Гого:
Аз искам първо автомат!
Да вдига много силен шум,
да правя с него бум-бум-бум!

Юли:
А нещо друго освен него?

Гого:
Да! Искам цял кашон със лего.
Ще си играя с Куай-Гон Джин,
със кораби и с Анакин,
и после, како, то се знай
ще бъда истински джедай!

Юли:
Е, ти си лесен, малък Гого,
желания си имаш много! (more…)

Жената-Котка седна на дивана и се протегна. Направи го нарочно по-бавно и плавно, с надеждата деликатно да привлече вниманието му. Мъжът-Товарен кон обаче не реагира. Погледът му си остана закован в телевизора, а задницата и копитата не помръднаха от фотьойла.
- Цял ден мислих за теб – измърка Жената-Котка и впери поглед в него, като се надяваше, че ще го привлече хипнотично към себе си. (more…)

Галерията е непостоянна като жена. Всеки път е различна и ме потапя в настроението си, независимо дали искам или не. Понякога е пищна и тържествена и ме кара да пристъпям притихнало и смутено, понякога е предизвикателна и абстрактна и ме кара да се подсмихвам на ексцентричността й. Всъщност, затова я посещавам.
Днес е приветлива. По стените й има фотографска изложба. Светлината се плиска между посетителите, топла и изобилна. Снимките са цветни и ярки, всяка от тях е малка приказка. Стоя като Палечко пред поредица цветя, снимани в едър план. Съвършени са. Отвсякъде. Листата се извиват плавно, заоблени и плътни като бедра и мамят с багрите си. Поддавам се, заинтригувана от детайлите, мислите ми ме отнасят нанякъде… Но кискането на две девойки в другия край на помещението ме освестява. Какво правят пък тези? Събрали са глави над някаква снимка и се смеят. Не усещат ли, че не е прилично? (more…)