Left & Right

Имаше един виц -

На каква възраст сте и страдате ли от депресия?

Ако сте под 30 – за каква депресия ми приказвате!

Ако сте над 30 – ами вие какво друго очаквате?!

Тази тема е болезнена. Пък и всъщност, психо-докторите я водят болест и я лекуват с лекарства. Дали при всекиго е необходимо не мога да кажа, но мога да споделя собствените си преживявания и размисли по темата.

Бях над 30. Бях потънала до уши в рутината на служебния и семейния живот. Уж вече всичко в живота ми се беше урегулирало, дори и развлеченията, когато госпожа Депресия ме посети и остана. За повече от година. Изведнъж всичко, което бях постигнала до момента ми се стори маловажно и нищожно. Изведнъж ме обзеха мисли за смисъла на живота (ми). Лошото на мисленето е, че с логика можеш да си докажеш каквото поискаш. Можеш да се сравниш с някого и да кажеш – их, страхотен съм, в сравнение с него. Или да се сравниш с някой друг и тогава – уф, нищо не струвам! Депресията се грижи само мисли от втория тип да ти идват наум. И вървиш по улиците, и не виждаш нищо и никого, и цялата мирова скръб те наляга, докато крачките ти станат бавни, бавни, като на стогодишна старица, погледът помръква, раменете се превиват и човек си казва – сигурно съм мъртъв, но просто не съм забелязал кога се е случило. Имаш чувството, че всичките ти емоции са се оттекли нанякъде и са те оставили да наблюдаваш равнодушно ставащото наоколо, докато не се върне приливът на сълзите и не удавиш всичко във вода без някаква конкретна причина.

Как се спасих от удавянето ли? Трудно. И с помощта на спасител.

В ролята на спасителя влезе човекът, който най-много ме обичаше. Той си знае колко невероятно количество обич и търпение вложи през това време, без да получава нищо насреща. Мисля си, че аз не бих могла с такава тъпа и любяща упоритост да съм насреща месеци наред и да не се поддам на желанието да тръсна :”Като си крив, спасявай се сам!”, да се врътна и да си тръгна. Вярно, всички мои приятели му помагаха. Провеждаха с мен куп философски разговори на тема – какъв е смисълът на живота, какво да правя с напразно изживените си години, шегуваха се, опитваха се да ми повдигат настроението. Даже един отдавна изтлял арабски математик-поет се пресегна през времето и ми тръсна в скута стиховете си, за да ме върне към живота:

“Светът трае миг, миг ме има и мене,

Колко пъти за миг мога дъх да поема?

Весели се, живей! Тази тленна обител

Никой няма навеки за свой дом да вземе!”

Депресията все пак не уби напълно любопитството ми. Отворих чичко Гугъл и се зарових в цялата информация по темата. Психическите симптоми присъстваха почти изцяло, от физическите слава богу, ме беше подминало безсънието и слабеенето, само непрекъснатият недостиг на енергия беше налице. Мисли за самоубийство – ами да – явяваха се по график веднъж седмично или по-често, ама ми ставаше мъчно за самата себе си, пък и деца имам – не върви да ги оставя без опора.

И както изглежда, че депресията е едно голямо блато, една напаст, чума, оказа се, че тя не само взима, а и дава. Дава нов поглед към живота, колкото и мрачен да е. Кара те, след като си се повихрил в света на възрастните през 20-те си години да се спреш и да се огледаш. Да си разчовъркаш всяко действие, бездействие, връзка, занимание, цел и да ги преосмислиш. Е, вярно, в доста негативна светлина, но все пак… Кара те да се отдръпнеш от ежедневието и да се замислиш по вечните въпроси. Да се заровиш до уши във философска литература. Депресията те кара да увисваш на врата на приятелите си и да ги тормозиш с мрачните си разсъждения. Тогава се вижда кой е истински приятел и е готов да отдели време и енергия, за да те вади от дупката. Депресията може да стимулира нови интереси, но най-важното – Депресията създава точно тази празнина, която е стимул за творчеството. И се започва едно писане, едни разсъждения, едно блогърстване… Доста от великите писатели са страдали от хронична депресия. Даже може да им е помагала за творчеството, хм, и за финалното самоубийство също.

В крайна сметка, оцелее ли, човек полека започва да придобива нови приятели, ново самочувствие, ново усещане за място под слънцето. Отива на нови места, прави нови неща. Оказва се, че просто е имал нужда да загърби старото и да се впусне в нещо ново. И тогава енергията се завръща – и voila – човекът отново е човек.

Та какъв е изводът? Изводът ли – на всички ни се случва да ни тресне депресия. Отнема доста време. Човек се нуждае от много помощ и обич, за да я преодолее. В краен случай, нуждае се и от известна доза химия. Съжалявам, че не пазя линковете, които събирах по него време. Но един от съветите ми се наби в главата – “Не мисли, какъв е смисълът на живота, никой още не го е измислил! Просто си живей!” А другото беше, че по време на реални тежки ситуации – войни, глад, болести, много малко хора изпадат в депресия, защото са прекалено заети с оцеляване. Какво излезе – че депресията е лукс, който си позволяваме, когато животът ни притисне, но все още не ни натикал в ъгъла. Депресията е шанс за нещо ново.

Сега поне ми харесва да си мисля така.

L

Истинските неща не стават бързо. Обикновено човек си знае предварително, че за да създаде нещо истинско, то ще му отнеме време. И е готов да отдели това време. Знае, че докато го създава, няма да изглежда само в най-добрия си вид, знае, че докато го създава, няма да е вечно усмихнат и щастлив. Но това не му пречи.

Защото почне ли да го прави, той става съсредоточен. Изключва се от околния свят. Всяко негово действие вече е насочено към една единствена цел – да създаде истинското нещо. Дали ще е картина, скулптура, книга, измазана стена, торта, плетиво, любовна връзка, няма значение. Истинското нещо те поглъща целия и изцежда най-доброто от теб. Докато го правиш, го виждаш пред очите си завършено, потъваш в мечтите си и трудът не ти тежи. Защото ти си на път към срещата с твоето истинско нещо. Защото удоволствието от него е докато го създаваш.

Извинете ме, че напоследък не пиша в блога. Просто още съм на път към моето истинско нещо и то ме е погълнало изцяло.

L

си хубав – и привлече погледа ми,

си умен – и задържа вниманието ми,

си решителен – и спечели уважението ми,

ме разсмя – и ме спечели за публика,

си честен – и завоюва доверието ми,

си нежен – достигна до същността ми,

си постоянен – а какво е истинската любов, ако не любов, съчетана с постоянство?

Обичам те и те чакам!…

L

Да, дори напредъкът на медицината още не е успял да разреши проблема. Как да не ти дожалее за нещастните страдащи? Затова предлагам няколко “домашни” рецепти за справяне с мъката.
И така, какво имаме в наличност – едно разбито сърце, страдащо от несподелена или отминала любов и един разум, който неизменно се връща към темата, дъвче я отвсякъде, търси си грешките и се самоизтезава. Любимият все още е любим, все така привлекателен, незабравим и желан. Какво трябва да направи човек? Ами да обърне последователността – да го направи нежелан, забравим и в крайна сметка нелюбим. Да го превърне в един от многото крачещи наоколо същества, на които кой ли въобще обръща внимание?

Ето няколко идеи:

1. Взимате един от спомените за вашия човек. Хайде сега се опитайте да си го представите в комичен план. Стана ли?

Ако например сте се гледали от двата края на дискотеката, а после сте се заговорили и това ви се струва много романтично, представете си колко забавно сте изглеждали в очите на някой приятел, който е забелязал какво ви е на душата. Кое е лечебното в случая ли? Вашето Его. На него не му харесва да е смешно за другите, затова споменът престава да е толкова скъп. После пробвайте да си представяте нещата в трагична, в сериозна, в съдбоносна светлина. Колкото повече го дъвчете спомена, толкова “ароматът” и силата му отслабват, като на дълго дъвкана дъвка.
2. Представете си вашия човек облечен в необичайни дрехи. Ако е класически костюмар, представете си го с раздърпан и лекьосан анцуг. Ако е спортяга, представете си го удушен в костюм и вратовръзка. При достатъчно добро въображение и познаване на човека, картинката, която ще получите в главата си ще е комична. Хайде пак смях, хайде пак спада напрежението. Ако е момиче ли? Ами по същия начин – представяте си страшната мацка с домакинска престилка и терлици, или скромното врабченце – с разголен и крещящ тоалет.

3. Представете си вашия човек в ситуация, в която няма да се чувства на място. Ако вие обичате да говорите за философия, а него не го влекат висшите сфери, представете си го как би се държал сред приятелите ви на такава раздумка. Как ще се върти, ще зяпа, ще изтърси нещо не на място. Или отново – ако си пада само по лъскавия вечерен живот, представете си го на някое лишено от изисканост място. Ако не го свърта на едно място, представете си го длъжен да извършва повтарящ се и монотонен труд. Спомнете си всички не на място казани думички или поведение, които сте отминали с лека ръка. Все пак, ако бяхте останали заедно, всичко това все щеше да ви се случва отново и отново и нямаше да ви действа възбуждащо.
4. Помислете си – какво ли прави сега? Е, сигурно си го мислите и без аз да ви подсещам. Ако сте честни пред себе си – не, в момента не мисли за вас, и не, в момента не флиртува с друг/а. Много вероятно е да прави това, което правя аз в момента – пише или играе на компютъра, мие си зъбите, чисти с прахосмукачката, чака на опашка в магазина или говори с майка си по телефона. Толкова ли е невероятен и единствен, всъщност? Не е ли просто един от многото?

5. Намерете всички различия между вас и се опитайте да си представите какво би се получило при по-дълго съвместно съжителство. Раздувайте, раздувайте… Бихте ли ги понесли? Би ли ги понесъл другият? Не? Успокойте се, че всяко зло за добро.

А ако нямате различия, вашият човек ви изглежда еднакво на място и еднакво привлекателен във всякаква ситуация и спомените ви са безупречни, помислете си отново – защо въобще се разделихте?

И най-вече – струва ли си да следвате чужди съвети, когато става въпрос за собствения ви душевен мир?

L

Има ли човек, който да се смята за интелигентен и да не се гордее с този факт? Има ли отличник, който да не е уверен, че способностите на мозъка му ще му донесат щастливо бъдеще? Няма да забравя колко щастлива бях, когато излязоха резултатите ми от теста на Менса – знаех си, че съм умна, ама да ти го покажат с точно число, че дори и като процент от населението на Земята – голяма работа, голямо вълнение беше! На другия ден, естествено, изядох поредния житейски шамар от много по-прости от мен хора и се поуспокоих.

Напоследък цялата държава коментира колко тъпи били тризначките от “Биг Брадър” и изцепките им в “Стани богат”. Всеки сравнява как са изглеждали на фона на игралият след тях Любомир Братоев. Аз гледах играта на всички “шампиони” и тя ме наведе на някои мисли.

В повечето случаи е приятно да наблюдаваш играта на интелигентен човек. Особено приятно е, обаче, ако той притежава и други качества. Ако, например, е спокоен, сдържан, усмихнат, като Любомир Братоев. Даже си мисля, че дори да не беше толкова интелигентен и начетен, самото му поведение щеше да направи чудесно впечатление на хората. Сравнявам го например с една жена, лекар от Русе, която игра с ледена физиономия и се държеше толкова сковано и дръпнато, че не знам доколко интелектуалните й способности са й полезни в живота. Струва ми се, че всеки би избягвал контакт с нея, освен ако не е много наложително.

За съжаление, както показаха участниците в “Стани богат”, успехът не идва задължително при умните. Трите глупави кокошки, които разбиха на пух и прах поговорката, че две глави мислят по-добре от една, успяха, неизвестно как, да спечелят 200 000 лв, грачейки от екрана.

Част от участниците в “Стани богат”, въпреки интелекта и начетеността си, са безработни или емигранти, занимаващи се с физически труд. Защо? Нали, мамо, трябваше да учим, за да не работим? Нали отличната диплома беше най-доброто, което можем да направим, за да ни е добър старта в живота?… Останалите работят професии, свързани с много учене и добра памет.

Нито един от участвалите не каза, че е използвал спечелената при предишната им игра сума за някакви инвестиции, никой не се е опитал да увеличи тези пари. 25 000 лв. не са никак малко. Много бизнеси са започвали с много по-малко капитал, за да се развият и да достигнат етап, при който вложените някога 25 000 лв гарантират постоянен сигурен доход, дори и без труд.

Ще ме контрирате, може би, че хората са си изхарчили печалбата за това, което им се искало – ремонтирали са си жилищата, отишли са на екскурзии, яли са, пили и са се веселили. Да, чудесно са направили, парите са си техни, но определено не са постъпили УМНО и далновидно. Парите са се изпарили, без да променят съществено живота им. И те отново са на заплата или на борсата и чакат отново нещо да се случи.
Защо ли? Защото интелигентността, когато не е съчетана с други качества, прави от теб добър изпълнител, който се гордее с това, колко бързо схваща, колко лесно помни, с каква лекота създава исканото от него. Човек става толкова самодоволен, че не му е необходима друга удовлетвореност, не му е необходимо да постига власт, финансово положение или да се катери по социалната стълбица. Защо му е? Той си знае, че превъзхожда другите, и толкоз!

И така става, че същите онези, дето в училищните времена са съскали отровно “Тоя/тая за какъв се мисли! Все много знае!” почват да обикалят света всяка година, да строят палати, да се возят в лимузини. Не казвам, че това ги прави по-щастливи. Но определено оставя лека горчилка в душата на интелигента, който е смятал, че светът ще е негов, стига само търпеливо да развива ума си.

Не подценявам интелекта, той е чудесен дар, който получаваме по рождение, харесва ми да съм обградена с умни хора, макар че най- ми харесват хора, които имат дар да общуват, да вярват, да не се огъват пред трудностите. Тези способности често им помагат там, където много умници не успяват, тъй като са прекалено егоцентрични.

Каква полза, че познаваш географията на света, ако другият може да те накара да тръгнеш след него, накъдето поиска? Каква полза, че няма класически автор, който да не ти говори нещо, когато могат с няколко думи да те накарат да приемеш чуждото становище? Каква полза, че знаеш, че нещо е невъзможно, защото така пише в дебелите книги, а човекът пред теб, вземе, че го направи?
Сега да не си помислите, че завиждам на някого? Неее, защо? Нали ги превъзхождам – вижте ми – IQ-то!
L