Left & Right

Говорихме си скоро за изчезващата традиция да се празнува Бабинден. А си спомням как някога женския колектив, в работата на майка ми редовно си спретваше изцяло женски купон на този ден, като обличаха едната колежка като бебе, другата като баба-акушерка и се веселяха бурно.

Дали увлечени в работа, ежедневие и конкуренция с мъжете забравяме да почетем тези, които помагат на новия живот да се появи? Или причината е друга?

Замислих се как е възникнал обичая да се чества Бабинден и си представих картина, съвсем различна от съвременната – в малкия град или село бабите-акушерки са били една или съвсем малко на брой. Според традицията, акушерка е можела да стане жена, която вече е приключила със своите раждания, т.е. е достатъчно възрастна, за да има собствен опит с деца и да я познават и почитат повечето й съграждани. Бабата-акушерка е успявала да опознае по-добре родилката, тъй като е помагала не само по време на раждането, но и преди, и след него. Успявала е да изгради връзка и с бебето през 40те дни след неговата поява на бял свят.

Съвсем нормално е младата майка да се почувства свързана и близка с жената, която е край нея и я подкрепя толкова време. Нормално е веднъж годишно да иска да изкаже почитта си към нея и да се повеселят и да отпразнуват щастливото и дълбоко-вълнуващо събитие. Нормално е и по този начин да поддържат връзката си, която, във времената без контрацепция е можело да им е нужна във всеки един момент.

Всеки лекар ще признае, че по-лесно се работи с пациент, когото познаваш отдавна, познаваш реакциите му, начина му на живот, трудностите, които обичайно изпитва, емоционалното му и физическо състояние. Всяка бременна жена ще признае, че по-лесно можеш да споделиш, да се отпуснеш пред или да зададеш въпрос на човек, когото познаваш отдавна и от когото нямаш притеснения. А раждането е мощно и в същото време много фино събитие, на което емоционалното състояние на майката, нерешените проблеми в семейството, околната среда и присъстващите помощници оказват много силно влияние. Ражда жената, ражда тялото й и макар че природата си знае работата, понякога трябва подкрепа, окуражаване, съвет и помощ от друга опитна жена, която може да прояви съчувствие и разбиране, защото вече е минавала през същото. Един мъж при раждане е в ролята на наставника или на лекаря, който се намесва, никога не може да е в ролята на състрадателния и влизащ в положението на майката помощник.

Къде отидоха акушерките? Къде отиде почитта към тяхната роля в живота на семействата?

Днес в предродилната, родилна и следродилна помощ участват много хора, повечето от които нямат връзка един с друг. Един лекар и акушерка водят женската консултация, други – раждането, още няколко екипа се сменят в дните след него; когато майката и бебето се приберат у дома се появява педиатърът, който няма представа как е протекла бременността, а тя често оказва силно влияние върху състоянието и проблемите на детето… Улисани да специализираме тясно, губим връзката и водещата нишка, която минава през всеки един живот.

Кого да почетем на Бабинден? Лекарят и акушерката, които са си записвали теглото, кръвното налягане и разни други показатели на женските консултации? Или лекарят, който е идвал отвреме-навреме да нагледа родилката по време на раждането и е бил до нея последните минути или час? Кого? С кого може да се изгради тази дълбока връзка, оставаща до края на живота?

Наскоро по телевизията даваха интервю с акушерката Ема от едно родопско село. Децата, които е израждала преди години, сега водят при нея своите избраници, за да се запознаят, да знаят, че това е човекът, който ще е до тях, когато и на тях дойде ред да станат родители. Тя също мери тегло, кръвно, дори прави прегледи с ултразвук, но при нея е запазена връзката човек-човек, има ги запазените взаимно познаване и уважение, което допринася за добрия изход на раждането, дори то да става в линейката, по многобройните завои на път за големия град.

Бабинден отминава към миналото, като част от патриархалното общество, в което човешките връзки са били силни и на почит. В технократското настояще, в което важни са само цифровите показатели, отмерващи механичния напредък на един естествен процес няма място за такива празници.

Честит Бабинден на тези, които още са част от връзката майка-акушерка!

Честит ден на родилната помощ на всички останали, за които раждането е процес, който трябва да бъде управляван, изтърпян и бързо забравен.

L

Странджа в представите ми винаги е била планината, която е много далече и много дива. Може би представата ми е породена от ужаса на родителите ми, че сестра ми може да я разпределят в Малко Търново, в дън странджанските дебри. За толкова години обикаляне из България така и не проявихме интерес към нейния югоизточен ъгъл. За планината знаех само, че е ниска, гориста и че нейде там се играят нестинарските игри на деня на Св.Константин и Елена. Добре, че се намери приятелка, която през лятото живее там и ме покани да я посетя.
Първо обаче решихме да видим какво е южното море, толкова обичано от софиянци и си запазихме три нощувки в Синеморец.
Пътят на юг беше съвсем приличен, нямаше и следа от описваните големи задръствания.
Отбихме се през тракийското светилище Бегликташ, което се намира на няколко километра нагоре по склона, над дюните на Приморско. Пътят беше приличен, на около километър преди самото светилище има място, където се паркират колите. После следва черен път, с издълбани коловози, през светла гора. Малко преди самите камъни стоят момчета от музея в Бургас, които продават входни билети, изнасят беседи или просто дават лист с описание кое за какво е служило.

Въображението на археолозите явно доста се е вихрило, защото самите големи камъни по никакъв начин не намекват за функцията си. И все пак – големият и плосък бил легло, на което жрецът и жрицата ритуално се съвкуплявали по специални поводи; полегналите настрана 5 камъка били част от слънчев часовник, просто някой откраднал останалите; странно полегналият камък-дъга всъщност трябвало да скрива от погледа задния камък-утроба… все едно четяхме сценарий на поредния холивудски филм.
Като попитахме доколко може да се вярва на тези истории, момчетата от музея ни обясниха, че те са писани на базата на открития на подобни светилища във Франция и други места в Европа и че може би са верни на около 80%. Мда, въображението все пак се е вихрило.
На брошурката, която ни дадоха имаше отпечатана карта на местността и пътят, по който бяхме дошли изглежда продължаваше напред и стигаше до морето.

Добре, че приключенският ми дух ме накара да помъкна мрънкащото ми семейство
напред по него. След по-малко от час излязохме на брега на залива св.Параскева. Някогашно пристанище, сегашно диво място, на което разни езотерични групи посрещат понякога изгрева. Тук за първи път усетих красотата на морския бряг на Странджа, единството на букова гора, скали, море и небе.
Продължихме надолу към Синеморец. Точно след Царево, след една стара фабрика, набучена с антени или гръмоотводи пътят се стесни, колкото две коли да се разминат, увисвайки с външните гуми на ръба на асфалта. Затова пък отдясно се ширнаха изрусели от слънцето поляни, населени с пасящи коне. Отляво морето отново и отново се блъскаше в скалите на малки и по-големи заливчета, синьо като мънисто.
Синеморец се оказа село, замряло в дълбоко колебание дали да се превърне в голям курорт. Централната му улица бе осеяна с хотели, ресторанти, магазинчета и тук-таме дупки. В по-страничните улички обаче, строителният плам явно беше поугаснал и се редуваха хотелчета, стари къщи и пустеещи парцели с надпис “продава се”.
Нашият хотел “Белла Дона” се оказа новичък, спретнат и намиращ се съвсем близо до “северния” плаж на Синеморец – едно прекрасно място, все още несъсипано от тълпите хора, търсещи къде да си метнат боклука.
Сутринта ни посрещна навъсена, но това не ни попречи да отидем и да видим плажа, заради който бяхме дошли. На двайсетина метра от хотела къщите свършиха и пред нас се ширнаха заоблените склонове на ската, покрити със суха трева и малки пътечки. А от върха на скалата се откриваше страхотна гледка – река Велека, с нейните обрасли в тръстики брегове и притихнала вода, пясъчната коса, и морето, бурно под силния вятър и надвисналите облаци.

За наше щастие времето беше прогонило останалите хора и първата ни среща беше интимна и щастлива.

/следва/

Снимки от маратона

2 август, Илинден, на разговорен език – Ден на удавника. Поверието твърди, че на този ден морето непременно взима жертви. Но плувният маратон се провежда за 69ти път в първата неделя на август, независимо от всички суеверия.

Морето се е кротнало и примамливо проблясва. 190 души, повечето от които за кой ли пореден път, са се събрали на Морска гара, за да участват. Тази година има някои нововъведения. Финалът ще бъде записван с уредба за фото-финиш, затова всички състезатели получават стартови номера … на голо. Организаторките старателно рисуват с маркер големи цифри на раменете и плещите на плувците, за да се различават на фото-финиша. Всъщност техниката ще бъде изпробвана за предстоящия кръг от Световната купа по плуване следващата неделя. Хубаво би било ако и друга съвременна техника бъде включена в провеждането на маратона. Ако плувците се регистрират по интернет, записването би било много по-лесно и удобно и за участниците, и за организаторите.

Трима лекари се опитват да премерят кръвното налягане на напечената от слънцето тълпа. Добре, че повечето плувци се познават и си говорят, защото дългото чакане на припек не е приятно. След това предават на организаторите декларациите си, че поемат лична отговорност за всичко, което може да им се случи, получават номер-татуировка и вече могат да се скрият на сянка от другата страна на Морска гара.

Тук военните моряци, които ще гребат в придружаващите лодки минават инструктаж. Майор Нанев отново им внушава, че от тях зависи животът на участниците и че трябва да са особено внимателни. Отстрани на кея стоят две линейки, които по-късно отиват на финала. За щастие, те остават само като част от публиката на маратона.

Плувците хапват набързо нещо, говорят си, смеят се. Най-малките и най-бързите от големите се вълнуват как ще се класират, останалите просто се забавляват. В маратона често участват бивши състезатели по плуване, но тази година ще участва и бивш футболист – Иван Петров от “Спартак” Варна. Включват се и доста възпитаници на Военноморското училище.

“Чужденците”, които ще участват са възрастен мъж от Македония и групичка деца от плувния клуб “Приятели на Добри Динев” в Канада. Добри Динев има голямата заслуга маратонът да продължи да се провежда и след 1990 година. При липса на финансиране, той неколкократно е бил основен спонсор. Сега е довел децата от клуба си, сред които е и внука му.
Шегува се, че всяка трета къща на Варна би го приютила, ако остане на улицата. Хубаво е, когато имаш много приятели, на които си помагал.

Минава и основния инструктаж на плувците. Някои слушат, други – не и това си проличава по-късно. После всички се натоварват на военните кораби и потеглят към старта.
Тази сутрин е удоволствие да се плъзгаш по водите на залива, морето сякаш е притихнало. Време е всеки да се намаже с нещо, за да намали триенето при плуване и да си спести прежулените подмишници. Младежите се шегуват с малко по-възрастните военни, че им трябва делфинска мас, за да плуват по-бързо. После почват шеги на тема влачене с делфини и делфински опашки, стърчащи от банските. Е, все пак на маратона са забранени помощните средства.

Корабчетата вече са на финала и майор Христов командва “Скачай във водата!”. Някои припряни плувци изтълкуват командата като старт на маратона и започват да плуват напред. Разбираемо е – ако нямат опит и не са слушали на инструктажа, не е трудно да се объркат. Съдиите им пресичат пътя с лодката и с викове и ръкомахания успяват да ги върнат назад.

Уви, стартът на маратона не е ясно определен, няма линия или лента опъната над водата. Корабът, от който се изстрелва ракетата, даваща началото на надпреварата също е зад гърбовете им. Изстрел и маратонът най-сетне започва.

Учудващо е за колко кратко време разлятото петно от хора се оформя в стройна колона. Отпред се вижда мощен торс, който цепи вълните. Отиваме на финала, да ги посрещнем.
По-късно плувците разказват, че този път не е имало медузи, вълни и единственото неочаквано препятствие е било голямо петно с мирис на нафта. Водещата лодка сочи пътя на първите, защото финалът не се вижда от водата.

47 минути след старта на маратона лодката заобикаля буната. Към финала се приближават трима, като единият води, а двамата наравно го следват на 3-4 м. Аплодисменти, викове и първите трима финишират – първи е Михаил Георгиев от Пловдив, а втори, заедно са Георги Палазов и Иван Божков. Георги Палазов замалко да се оплете във въжетата, придържащи финала. От тримата най-щастлив и по детски ентусиазиран изглежда Иван, Михаил е доволен, че печели за втора поредна година, само Георги изглежда угрижен.

При жените първа финишира Мария Златкова. Победителката не изглежда изтощена, а емоцията от победата извиква на лицето й прекрасна усмивка. Хубаво е да побеждаваш, нали?

Варненци от доста години не печелят първите места в маратона, но шести се класира 13-годишният варненец Николай Кунчев. Ще има с какво да се хвали на съучениците си наесен в Първа езикова гимназия.

Втора при жените пристига Лидия Иванова, а трета е студентката от Варна Кристина.

Най-малката състезателка Ивет Шумкова хич не е в настроение да отговаря на въпросите на водещия, дали от умора или от притеснение… Треньорката й Снежана Пенева я избавя от неудобната ситуация и я гушва за отличното представяне.

След първенците при хората към финала идва и първенецът при кучетата. 5-годишният златист лабрадор Амбър пристига заедно със стопанина си. Двамата са красива гледка – най-добрият приятел на човека е с него и в морето. След това Амбър получава куп прегръдки, доста повече от всички останали плувци. Чудя се, дали след няколко години ще има класиране и при кучетата?

Участниците продължават да прииждат, сами или на групи, младежи, дядовци, внучета, треньори, бивши спортисти… С добро време финишира Иван Христов от Варна, който макар и инвалид първа степен изпревари доста други мъже. Впечатляващо е, как човек, който използва бастун на сушата, преодолява успешно 4.4 км в морето.

Всички получават пакет с храна от прекрасните момичета от кетъринга, фанелки и подаръци от спонсорите.Настроението на буната определено е добро.

Доплуват и най-възрастните участници – Янаки Ялъмов, който участва за 46 път! След него идва Николай Увалиев, който е много уморен и отначало дори не може да отговаря на въпросите на водещия. Не лесно, но е страхотно – на 73 години да плуваш такова разстояние в морето!

Маратонът завършва. Идва ред за награждаването:

Мъже:

1. Михаил Георгиев – 0.47,03;
2. Георги Палазов – 0,47,12;
2. Иван Божков – 0,47,12;
4. Георги Калинов – 0,48,22;
5. Светослав Златков – 0,52,08;
6. Николай Кунчев – 0,52,25;
7. Мирослав Ангелов – 0,54,11;
8. Петър Георгиев – 0,55,34.

Жени:

1. Мария Милчева – 0.53,18;
2. Лидия Иванова – 0,56,43;
2. Кристина Пеева – 0,59,37;
4. Даниела Янакиева – 1,02,36;
5. Таня Владова – 1,04,55;
6. Луиза Еленкова – 1,04,58;
7. Ивета Станчева – 1,08,13;
8. Теодора Трифонова – 1,11,01.

Най-малки участници

1. Стефан Николов
2. Ивет Шумкова
3. Едгард Антонио (?)

Най-възрастни участници

1. Николай Увалиев
2. Йордан Цонев
3. Янаки Ялъмов

Още един отличен маратон приключва. Ще се срещнем отново догодина, нали?

L

Седя и гледам парчето панама в ръцете си. Нещо толкова обичайно, но толкова ми напомня за живота…

Всички започваме от празно бяло поле. Нашата табула раза, началото, от което ни се струва, че можем да направим каквото си поискаме. После започваме да бродираме картината, като редуваме светли и тъмни цветове. Няма как да избегнем нито едните, нито другите, защото контрастът очертава отделните й части. Понякога имаме дълги светли или дълги тъмни периоди и ни се струва, че така ще е завинаги. Но конецът рано или късно свършва и трябва да изберем нов и да продължим с нов ъгъл от картината на живота си.

Шием, стараем се и в един момент разбираме, че не творим. Разбираме, че просто повтаряме една схема, която сме получили наготово. Откъдето и да я почнем, накрая резултатът ще е един и същ. Може да се оплакваме, да се сърдим, че ни принуждават да се придържаме към матрицата, но не правим нищо. А шарените конци са в наши ръце.

Можете ли да измислите и да създадете своята собствена картина? Различна от всички други модели? Цветна и прекрасна, точно като за вас? Може и да пообъркате нещата или стилът ви да е неразбираем и странен. А може и да създадете шедьовър, който всички ще опитват да копират?

Кой знае … иглата и конците са във ваши ръце. Вие избирате.

Л

Съвпаденията имат учудващото качество да се появяват внезапно, да привличат вниманието към себе си и да те оставят замислен какво всъщност стана?

Последното съвпадение, което ме връхлетя, започна кротко и на типично за мен място – в книжарница.
В един горещ майски ден реших да се скрия от слънцето в първата срещната по пътя ми книжарница. Почти до входа беше щандът с най-нови книги и тъй като не търсех нещо конкретно запрелиствах първата от тях – “55 тайни на Париж: Весел пътеводител”. Стори ми се весела и приятна, а и продавачката каза, че направо се е разграбила, та реших да я купя и да си я дочета вкъщи. Досега не си бях купувала пътеводител, но този ми се стори по-различен.

Прибрах се в офиса и обясних на колежката, че смятам да пътувам виртуално до отдавнашната си мечта – Париж. Тя ми пожела някой ден да ида там и реално.

Седмица по-късно ми се обадиха от Асоциация “Муковисцидоза”, на която помагам понякога като доброволец, с предложение да ме пратят в Париж като техен представител на една конференция. Толкова неочаквано и в същото време толкова намясто – тъкмо бях прочела пътеводителя.
Разбира се, приех.

Следващите два дни ходих щастливо усмихната и замаяна от чара на съвпадението. Какво ще кажете, а?

L

Да научиш, че детето ти е болно от тежко хронично заболяване или има увреждане, е голям шок за всеки родител. Първите реакции са сякаш някой те е ударил в стомаха – не ти достига въздух, не знаеш къде се намираш, не можеш да разбереш какво става. Сякаш мозъкът е изключил временно, докато смели новината.

А когато мислите и чувствата се върнат, те са почти еднакви при всички:
Първо е отричането – „Това не може да е вярно! Не може да бъде! Не и на моето дете!“ То бързо преминава в яд към целия свят, медицинския персонал в частност, а доста често и към другия родител. Търсенето на виновни неизбежно събужда чувство за лична вина и отприщва куп въпроси „Защо на мен? Къде сбъркахме? Защо Господ ни наказва така? Какво толкова сме направили, за да заслужим такова нещо?“

Read the rest of this entry »

Заведение. Маса. Непознатата жена отсреща разказва виц:Барак Обама обсъжда със секретаря си програмата си. Казва, че в събота ще води дъщерите си на пикник, но секретарят го прекъсва “Не можете, г-н Президент, имате ангажименти. “Е, добре тогава”, казва Обама, “ще ги заведа в неделя.” “Не можете, г-н Президент, и в неделя имате служебни срещи.” “Ееее”, казва леко раздразнен Обама, “тогава ще ги изведа на някой празник.” “И тогава не можете, г-н Президент, трябва да участвате в официалните тържества.” – отрязва го секретарят. Учуден, Обама пита “Добре, кога ще имам почивен ден?” “Няма да имате.” “Защо?” “Защото сте негър, г-н президент!”

Смеем се и аз казвам: “Много весел виц, но Обама все пак не е негър.”

Лицето на непознатата се изкривява от гняв и тя натъртя: “Негър е!”

“Баща му е негър от Кения, но майка му е бяла американка.” почвам да демонстрирам познания. “Той има 50% гени за негър и 50% за бял, значи е мулат.”

Жената вече ме гледа с откровена злоба, сякаш съм я обидила лично или поне съм я унизила, и продължава разпалено:

“А той как се отнесе с Хилъри Клинтън, а? Толкова грозно я изхвърли от надпреварата! И с онзи възрастен човек как се отнесе? Тия избори ги спечели абсолютно нечестно! Нищо демократично нямаше в тях!”

“Не съм следила изборите отблизо и не знам защо загубиха Хилари и Маккейн. Не казвам, че са били демократични. Само казвам, че Обама не е негър.”

Непознатата се вкисна окончателно и млъкна.

Мина доста време оттогава и случката все се въртеше в ума ми. Опитвах се да проумея каква е връзката между делата Обамови и расата му.

Една сутрин, на разсъмване ми просветна – Делата му са черни, затова е Негър!

Л

Страх ли ви е от живота? Страх ви е, и още как!

С всяка изминала година, с всеки натрупан опит, се страхувате все повече и повече. Защото отдавна сте разбрали, че не можете да контролирате всичко. Неочакваните събития, неочакваните постъпки на другите, неочакваните болки и болести в собственото ви тяло идват и си отиват не по ваше желание. А вашите действия вместо да оправят, понякога само влошават ситуацията. Тръгвате си от неподходящ мъж, само за да попаднете на още по-неподходящ. Лекувате заболяване, а лекарствата ви докарват още по-тежко. Работите упорито, но повишават колегата ви. Как да оцелее човек в този свят, който на моменти сякаш полудява?

Отговорът на древните хора се нарича „религия“. Тя поставя начело на света една висша, макар и капризна сила. В нея има нещо човешко и ако хората слушат, изпълняват, молят се и вярват в правотата й, тя ще се държи като добър родител и ще даде това, което искат. Само че вековете човешка история са доказали, че вярата и благочестивия живот не винаги осигуряват така желаното спокойствие и късмет.

Значи отговорът е другаде. На сцената се появяват законите на Майката-Природа. Всеки, който ги престъпи е обречен да страда, поради безличния механизъм „причина-следствие“. Настъпиш ли мотиката, дръжката й те удря по главата. Няма висше съзнание, което преценява какъв си, добър или лош. Колкото и да се молиш, ударът идва. Само трябва да изучиш всички възможни причинно-следствени връзки, за да избегнеш страховете си и да постигнеш мечтите си. Звучи елегантно просто, но и науката не може да предскаже или да избегне всичко. Непрекъснато се случват неочаквани случайности. Медицината е само един от примерите. Въпреки непрекъснатия й напредък, редовно регистрира „чудеса“, които се случват напук на причинно-следствените й очаквания. Пациенти с рак оздравяват, хора, които носят големи диоптри ги намаляват, двойки, с лепнат етикет “безплодие”, зачеват. Нищо чудно, че всички напоследък говорят за нова сила, която спасява от беди.

Нашата нова религия се нарича „положително мислене“. Този път ролята на всемогъщата сила е присъдена на собственото ни съзнание. Една, може би добра идея, бива раздута до размерите на панацея за всичко – проблеми с работата, с връзките, със здравето, с битието като цяло. Работи или не работи тази нова религия? Кой знае? Всеки споделя отделни моменти, в които смята, че му е помогнала… донякъде. И щедро раздава съвети на всички, пожелали да слушат, как можеш да ръководиш цялото си битие с помощта й. Съвсем като пастор от новосъздадена секта.

Толкова е удобно да се скриеш зад пълната убеденост, че нищо лошо не може да ти се случи. Сякаш отново си малък, играете на гоненица, и викаш „Къща!“, за да си поемеш за кратко дъх. Страховете са овладяни, лошото е изгонено надалеч, а бъдещето се създава само и единствено от нашето съзнание. Можем ли обаче, да обхванем всички детайли на бъдещето и да ги държим под контрол? Можем ли, докато си представяме съвършеното бъдеще, да забележим всяка малка подробност в картината? И докато си представяме съвършеното безболезнено раждане, да успеем да родим съвършено, но детето ни да е с генетично заболяване, за което не сме чували? Докато си представяме съвършения партньор, да успеем да го намерим, но несъвършените му родители да провалят връзката? Или докато си представяме съвършеното интервю за работа, да пропуснем факта, че бъдещите колеги са неприятни и плетат интриги?

Няма такова съзнание, което да може ден след ден да проиграва живота ни предварително. Няма тотален контрол над бъдещето. Дори да полагаме непрекъснати усилия, за да държим важните събития под контрол, някое необмислено неочаквано събитие може да преобърне всичко.

Затова може би просто трябва да погледнем живота и да приемем, че той ще ни донесе и добро, и лошо. Че от нас зависи да действаме там, където може да се действа, и да приемаме случващото се, там, където не можем да направим нищо. Да приемем, че сме успешни хора, не само когато всичко завършва добре. Да бъдем смели пред лицето на неизвестното. Не е лесно да приемеш собственото си несъвършенство и човечеството ще продължава да търси своето спасение от страховете си. А Господ, майката-Природа и вселенският Разум ще ни наблюдават отстрани и ще отчитат „личностното ни израстване“ сред трудностите.

проект на Сдружение “Варненски майки” за деца, лишени от родителска грижа

Помните ли своя първи учебен ден? Нетърпеливото очакване, притесненията какво ли ще е това да си ученик? Помните ли как стискахте ръката на мама или татко, как се озъртахте в училищния двор и колко силно беше вълнението ви? Нови, непознати съученици, нова учителка, нова, непозната сграда, нови, непознати изисквания към вас. И смесената с тях гордост – вече сте големи!

Сега ще ви разкажа за четири деца, на които предстои да станат първокласници. Опитайте се да си представите техните емоции. Опитайте се да разберете, защо имат нужда от вас и вашата помощ.

Те вече са на 7 години. Живеят в Дома за деца лишени от родителска грижа в с.Овчарово, Добричко. Животът им минава по установения режим в детската градина. Всичко, което правят, вършат групово. Стават заедно, мият се заедно, хранят се, учат, играят… Дрешките, играчките, картинките, книжките, подаръците, всичко е общо. Само креватчетата са нещо, което могат да нарекат свое. Нямат право да правят каквото искат, когато искат. Когато това се повтаря ден след ден, нощ след нощ, години наред, способността сами да решават какво да правят изчезва. Чувстват се объркани и не знаят какво да правят сами в непозната обстановка. Още по-лошо – нямат свои мама и татко, за които да са най-ценното нещо на този свят. При кого да изтичат, когато са уплашени, наранени или щастливи? Кой ще бъде опората, която да им даде сили да изследват този непознат свят навън? В момента това са учителките и лелите от дома, които децата познават. Но те вече са „големи” и ще трябва да отидат в следващия дом – този за деца от 7 до 18 годишна възраст. Ще трябва да опознаят света сами, без подкрепата на познат и обичан човек.

А децата от Дома почти не познават живота извън оградата. Не са се возили на автобус, кола или влак. Не са имали възможността да се разхождат по улици, паркове. Не са пресичали улица, не са влизали в магазин. Не са изграждали отношения с непознати хора, така, както го правят всички останали деца. Непознатите хора в Дома може да са твоите мама и татко, които са дошли да те вземат. Или може да са доброволците от някоя благотворителна организация, дошли, за да донесат подаръци и да поиграят с децата. Непознатите хора винаги са добри, мили и състрадателни. Така ли ще е навън, на улицата, на път към училище?

Децата от Дома нямат изградена представа за отношенията извън него. Те могат да хванат за ръка и да тръгнат с всеки човек, който им се усмихне. Лошите непознати съществуват само в приказките. Не са се сблъсквали с идеята за пари и размяна. В Дома нещата само се получават. Винаги някой слага и вдига масата, някой оправя креватчетата. Дрехите си тръгват мръсни и се връщат чисти. Защо да ги пазят, когато не са техни и не се знае дали скоро ще им се паднат отново? Няма за кого да полагат усилия да са чисти, спретнати, няма за кого да носят похвали от училище. Няма защо да пазят нещата си, защото те не са техни, всеки може да им ги вземе. Както и те могат да вземат всяко нещо, което им харесва.

Целият нов живот в новия дом и училище е един огромен шок, с който трябва да се справят без никаква подкрепа от близък човек. След живота в детската градина, животът в следващия дом е като отиване в чужда страна – нови хора, нови места, нови предмети, нови обичаи. Кой може да се справи с това на 7 години?

Представителите на “Варненски майки” неведнъж са виждали последиците от този преход. Деца от детската градина, тръгват обгрижени, чисти, спретнати, с богат репертоар от стихове и песнички към следващия дом, където трябва да станат самостоятелни. Как да станеш самостоятелен, като не си научен как, като дори не си виждал как го правят другите хора. И те не стават. Същите деца скоро почват да ходят раздърпани, мръсни, нямат собствени интереси, защото са научени да действат единствено в колектив, не знаят какво да правят със себе си. Защото няма за кого да го правят.

Съвсем различни изглеждат децата, взети от приемно семейство. От Дома идват  дисциплинирани и послушни, но с огромна жажда и интерес към живота. Бързо стават част от семейството, сякаш винаги са били. Нямат търпение да видят света навън, хванати сигурно за ръка от новите мама и татко. Научават се да дават, не само да взимат от другите хора, изпитват удоволствие да развиват способностите си – четат, спортуват, танцуват. И най-вече – имат нормално и щастливо детство, което ще ги подготви да станат нормални хора, способни на труд и добри взаимоотношения.

Можем ли да дадем това бъдеще на четирите деца от дома в Овчарово, както и на стотици други?

Можете ли да дадете дом и любов на едно дете, като станете негово приемно семейство за определен срок?

L