Left & Right

Имало едно време една висока планина. Имало и хора, които често се катерели по нея, покорявали върховете й, разхождали се по хребетите й и дори си правели заслони из нея, за да нощуват там, когато им се наложи. Тъй като единият от заслоните бил в лошо състояние, група запалени планинари решили да го ремонтират. Намерили и средства (благодарности за “Сирма груп”), купили строителни материали и се запътили към планината.

В тази приказка аз и Ричи попаднахме случайно. Не сме планинари, макар да сме ходили на екскурзионно летуване в Пирин и да сме минавали по Кончето като ученици. И двамата обаче нямаме никакви спомени от самото Конче, освен от един ръждясал пътен знак “стеснение на пътя от двете страни”, поставен там от незнаен зевзек. Затова, когато негов колега предложи да се присъединим към групата, която ще качва строителните материали до горе, най-безметежно се съгласихме.

Изходен пункт от маршрута ни щеше да е х.Бъндерица, където пристигнахме към 21.30 вечерта. За наше огромно изумление, петима от групата още с пристигането метнаха раниците на гръб, закачиха фенерчета на челата си и се приготвиха да поемат нагоре. Гората край хижата беше тъмна, хич не ми се мислеше колко часа изкачване ги очаква. Но след като един от тях - Иван - ни разказа, как минавал Кончето по тъмно на един 8 декември и нямал нито фенерче, нито щека да проверява за обледяване камъните пред себе си, твърдо реших, че тези хора нямат акъл, но пък вероятно имат доста опит и затова тръгват.

На следващата сутрин, след успешно изстудувана нощ на палатка до х. Бъндерица, дойде ред и ние да поемем нагоре. С нас имаше семейство с три деца от 6 до 9-годишна възраст, всяко носеше своя раничка на гръб. Докато минавахме през гората, разбутвахме с крака папратите и се провирахме под паднали дървета, пътят изглеждаше лесен.
Щом стигнахме сипеите Пирин изправи пред нас каменистата си снага. Въпреки каменните реки, край тях растяха бухлати туфи трева, обрасли с ярки цветя - жълти, цикламени, сини. Почнахме да проверяваме внимателно къде стъпваме и да се чудим как снощните пътешественици са минали оттук. Пътят към вр.Вихрен се вие през две долчинки - Голям и Малък казан. След изморителното изкачване, минаването през равното им дъно е радост за краката, а и двата казана предлагат радост за очите. Големия - зеленото си изобилие, а Малкия - снежните преспи по склоновете и спускащите се по тях кози. Докато ги гледах се чудех, как тези животинчета успяват с твърдите си копитца така добре да контролират движението си по какви ли не повърхности? Разбирам, да имаха каучукови подметки като моите маратонки или като планинарските обувки, а те?

Хубавото на планината е, че докато се изкачваш по нея, виждаш само малка част от маршрута. Колкото и лудо да тупа сърцето, колкото и да се задъхваш, все ти се струва, че още малко и ще си горе. И така - на кратки отсечки - човек не губи кураж и продължава да върви. След 4 часа изкачване стигнахме Премката - седловината между върховете Вихрен и Кутело и най-сетне се строполихме на тревата за по-дълга почивка.

Сякаш бяхме стигнали друго ниво, в играта ни “Изкачване”. Оттук се виждаше всеки възможен маршрут нагоре. Хората пъплеха като мравки по стръмния склон на Вихрен, а отстрани един облак се опитваше да премине билото, но не успяваше, подпрян от мощния му скалист гръб.

Наоколо имаше много хора, качващи се, слизащи, похапващи на тревата. Планината изглеждаше оживена и очовечена. Накъдето и да погледнеш, по камъните и стръмните пътеки имаше движение. Затова сигурно не се бавихме много, а поехме към Кончето.

Има два начина за достигане до Кончето - при първия се изкачва връх Кутело и се спуска от другата му страна, вторият маршрут върви отстрани по склона на Кутело и се изкачва към края си към Кончето. Тъй като изкачването вече доста ни беше задъхало, решихме да тръгнем по по-равната пътека.

Отначало всичко беше добре. Гмурнахме се в пухкавата вътрешност на един облак, който не беше набрал достатъчно височина, за да прескочи планината и покриваше склона. Видимостта ни беше ограничена до това, което е на двайсетина метра около нас и ни пречеше да виждаме километровия откос под нас.

Много скоро се оказа, че моята идея за “пътека” коренно се отличава от тази на хората, минали и поставили маркировката. Аз наивно си мислех, че навсякъде ще има поне малко равно и отъпкано местенце, по което да вървим, но се оказа, че по-голямата част от пътеката е маркировка през скалите, и изборът е твой на коя издатинка или вдлъбнатинка ще стъпиш. Тъй като пиринските скали са твърди, дори и малките издатини дават добра опора, а ръцете, дори само долепени до скалата те удържат да не паднеш.

Най-сетне се добрахме до Кончето и изплувахме над облака. От дясната ни страна стената се спускаше отвесно и в далечината се виждаше Банско, отляво се беше изяснило и виждахме как безкрайния каменист склон най-сетне стига до падина, в която тече рекичка. Самото Конче се минава лесно, когато въжетата са си на местата. Единственото затруднение беше да се разминаваме с останалите туристи, които вървяха по него и в двете посоки. Интересно, как наличието на общество и компания може да намали страховитостта на което и да е място. Беше ни хубаво, чувствахме се сякаш се забавляваме в компанията на приятели. Дали тази височинна еуфория не караше запалените планинари да се връщат отново и отново?

След теснотията и страховитостта на бездните край Кончето, пътят до заслона ни се стори бърз и лесен. Самият заслон е кацнал на малка на малка площадка почти на самото било, удържан от няколко закотвящи го метални въжета. Компанията от предишната вечер - Стефан, Иван, Вяра, Сашо и Лъчо вече бяха изолирали процепите с пяна и се захващаха да мажат с грунд дървените стени. Оставихме им материалите, които носехме и седнахме да починем отстрани на склона. Чудех се как ще спят през нощта. Заслонът едва събира 8-10 човека, а нощем температурата вън спада до нулата, равно място, където да опънеш палатка няма. Въпреки това всички бяха уверени и весели. Моят здрав разум се оказа здрав страх от неизвестното, а границите на “нормалното” станаха по-широки.

Не се бавихме много, защото след 6-часовото изкачване не знаехме колко време ще ни отнеме пътят на обратно. Тръгнахме по маркировката, която ни отведе на 10 м. под Кончето. Не бяхме сигурни дали ще успеем да намерим път напред, а въжето горе ни изглеждаше най-сигурно, затова пролазихме като паяци нагоре по пукнатините до него.

В отсрещния край на Кончето срещнахме отново семейството с малките деца. Изглеждаха ми толкова несигурно закрепени на огромния склон, мислех, че ще са уплашени, но те се препираха кой да бъде вързан отпред, за да откача и закача карабинката към въжето на Кончето. Макар и малки, явно имаха достатъчно сила и доверие в родителите си, за да повярват, че могат да минат целия този път и наистина да го минат.

След Кончето вече имах чувството, че нищо не може да ме изплаши и че вече съм се разделила със страха си от височини. Катерехме се без пътека нагоре по склона на Кутело, а в камъните наоколо отекваше птича песен. Учудващо нещо е животът - до самите върхове на 2900 м. не се отказва да покорява планината - навсякъде където камъните дават заслон на шепа почва, растяха прекрасни, миниатюрни цветчета, а край тях бръмчат мухи и пчели. Ние, хората, не сме по-различни, опитваме се да стигнем дори там, където е трудно и не ни е мястото.

По пътя надолу се разминахме отново със стадото кози. Този път бяха доста близко. Стояхме неподвижно и ние, и те и се взирахме един в друг. Какви ли мисли минаваха през главите им, докато гледаха как поредните натрапници внимателно пристъпват надолу по камъните и гледат с изумление леките им скокове от скала до скала?

В седем часа вечерта срещнахме последният познат, изкачващ се към заслона. Предстояха му поне четири часа път, по тъмно, през чукари, край пропасти, но изглеждаше съвсем спокоен, като на разходка в парка. Вътрешно не го обявих за луд, вече знаех, че и това изкачване е възможно и дори “нормално”.

Спуснахме се до хижата с омалели крака, качихме се в колата и отпрашихме към Благоевград. На гости. Не ми се рискуваше пак да ми замръзне носа, при температура 5 градуса над нулата.

http://www.xpucmo.com/blog/images/pirin/

L

Има теми, по които почти няма материали в българоезичния интернет, но които, за съжаление, са част от живота. Статията по-долу е превод от американски сайт:

Наръчник по скърбене

Да загубиш някой или нещо, което обичаш е нещо много болезнено и все пак е нещо, което почти всеки изпитва в даден момент от живота. Загуба, която не е призната и на която не е обърнато внимание може да доведе до увреждане. Но мъката, която е изразена и изживяна намалява и има потенциала да донесе нова сила и да обогати живота ви. Няма правилен или неправилен начин на скърбене, но има начини, които могат да направят скръбта ви по-пълна и по-позитивна.

Какво е мъка?

Дефиницията на мъка включва: емоции и усещания, които съпровождат загубата на някой или нещо ценно за вас. Английската дума идва от старофренската дума grève, която означава “тежък товар”. И наистина, мъката често ни притиска към земята с психологическите и физическите си прояви.

Когато някой близък почине вие не просто губите тази личност на физическо ниво, вие също се изправяте пред загубата на това, което е могло да бъде. Вашата болка включва липсата на някой в креватчето, станалите излишни предмети след загубата, копнежа по миризма или докосване. Но мъката, че любимият човек ще пропусне всички важни моменти в живота често трае по-дълго от болката от чисто физическата липса. Училището, което никога няма да завърши, сватбата, на която няма да танцувате, всеки празник отбелязващ завършен житейски етап, подновява вашата мъка.

Как реагирате на загубата

Как е починал човекът Вашият отговор на неочаквана смърт може да бъде много по-различен от начина, по който се чувствате, когато някой обичан човек умре след дълго боледуване. Във втория случай вероятно изпитвате предварителна скръб, още преди човекът да умре. Вие се чувствате опустошени в момента на смъртта, но понеже сте започнали да тъгувате по-рано, е възможно да се възстановите по-рано.

Близостта на връзката – съпруг, родител, брат/сестра, дете играе роля, разбира се. При кръвен роднина е важно дали този човек е имал ежедневно участие в живота ви. Освен това е важен психологическия тип на вашата връзка – гладка или бурна? Ако имате недоизказани емоции с човека, който сте загубили, ако последните ви думи са били ядосани или в лошо настроение, това може да увеличи мъката ви.

Вашата личност - Ако сте уравновесен човек, вероятно ще изпитате също толкова болка от загубата, както и човек, който обикновено е депресиран или много емоционален, но вероятно ще ви е по-лесно да постигнете отново душевно равновесие и да се радвате на живота отново. Хората, които по-трудно се справят с проблемите на ежедневието изживяват по-трудно възстановяването след загуба.

Вашият опит - Какво сте научили за загубата от други хора и собствения ви опит може да даде информация как ще се справите със загубата на любим човек.

Подкрепа - Както ще видите по-долу, изключително важно е да имате хора в живота си, които да ви подкрепят емоционално, докато скърбите. Много важно е приятелите и семейството ви да приемат вашата загуба също толкова сериозно като вас. Много хора подценяват спонтанните аборти, макар че за родителите те представляват смърт на дете. Няма значение колко възрастен е бил починалият човек или колко болен. Вие сте загубили някой, когото сте обичали, това боли и се нуждаете от подкрепата на хората, които ги е грижа за вас.

Има ли етапи на скърбенето?

През 1969 година, след години работа със смъртно болни пациенти от рак, психиатърката Елизабет Кюблер-Рос въвежда скала, наречена “петте етапа на мъката”. Макар че тези етапи показват чувствата на хората, които са били изправени пред собствената си смърт, много хора вече ги прилагат към изживяването на други негативни промени в живота (раздяла, уволнение, смърт на любим човек).

Кюблер- Рос описва следните етапи:

• Отричане : “Това не може да ми се случва”

• Ярост: “Защо ми се случва” “Кой е виновен?”

• Обещание: “Ако това отмине, аз ще…”

• Депресия : “Нямам сили за нищо”

• Приемане: “Приел съм това, което се случва/се случи”

Самата Кюблер-Рос никога не е твърдяла, че тези етапи са верни за всеки, който скърби. В последната си книга, тя казва: “Стадиите, които изброих не са инструмент, с който да напъхаш хаотичните емоции в спретнати пакетчета. Те са реакциите към загуба, които повечето хора проявяват, но няма типична реакция към загуба, както няма и типична загуба. Нашето скърбене е също толкова индивидуално като нас самите.”

Няма график за скърбенето. Докато чувството за загуба и тъгата може никога да не изчезнат напълно, хората преминават през скърбенето различно. Някои откриват, че след няколко седмици или месеци периодите между моментите на мъка се удължават и те успяват да усетят покой, нови надежди и да се радват на живота все по-дълго време. Други може да изживеят години на безкрайна мъка.

Жалеенето:

Жалеенето често е културно-обусловен процес, който помага на хората да преминат през процеса си на скърбене. Докато повечето култури жалеят различно, процесите на скърбене имат общи идеи: признаване и приемане на смъртта, сбогуване, жалеене за определен пориод и начини за отдаване на почит на починалите. И накрая, жалеещите са стимулирани да продължат нататък и да осъществят нови връзки. Различните култури често определят какво е подходящото поведение за различните членове на семейството, както и ролята на децата по време на жалеенето.

Справяне с мъката и загубата

Единственият най-важен фактор за възстановяване след загуба е наличието на подкрепа от други хора. Дори ако не ви се говори за чувствата ви при нормални обстоятелства, много е важно да говорите, когато скърбите. Фактът, че другите знаят и разбират вашата скръб ще ви помогне да се чувствате по-добре и по-малко сами в болката ви.

Подкрепата може да дойде от различни източници:

Приятели - Нека близките ви хора се погрижат за вас, дори ако смятате, че трябва да сте силни и да се справите сами. Особено ако живеете далеч от семейството си, верните ви приятели могат да ви окажат подкрепа.

Семейство - Смъртта на близък човек може да сближи хората и дори да ги сдобри (но може и да раздели семейства, особено в случаите на неочаквана и жестока смърт, затова е важно да съчувствате на чуждата скръб и да не отправяте обвинения). Споделянето на загубата може да направи товара на скръбта по-лесен за носене. Спомените за човека, който сте загубили може да ви помогне да се възстановите.

Религиозна общност - Ако сте религиозни, може да получите голяма утеха от религиозните ритуали. Ако не сте, може би сега е времето да потърсите религия, която ви удовлетворява.

Групи за взаимопомощ - Има много групи за взаимопомощ, където ще намерите хора, преживели подобна на вашата загуба.

Терапевти и други - Разговорът с психотерапевт или специализиран психолог може д е добра идея, особено ако скръбта ви не намалява с времето – например, месеците отминават, но вие все още имате физически симптоми като липса на апетит, трудности със заспиването или ако емоциите ви пречат да се справяте с ежедневието.

Откъдето и да получите подкрепа, приемете я и не скърбете сами! Един от ключовите елементи на здравословното скърбене е да позволите на емоциите ви да излязат на повърхността, за да ги преработите. Подтискането на чувствата с мисълта, че те ще избледнеят с времето води до дългосрочна вреда. Спирането на процеса на скърбене ще забави или ще намали способностите ви за възстановяване.

Ако хората не знаят как да ви помогнат, кажете им - да ви заведат на кино, да ви сготвят храна или просто да ви прегърнат, докато плачете. Ако някой се чувства неудобно от вашите прояви на емоции или от нуждата ви да говорите за починалия, тактично им кажете, че да говорите за мъката си е част от изживяването на скръбта.

Как да се справите с мъката и загубата:

• Изразете чувствата си по материален или творчески начин. Напишете статия за вашия любим човек, или му напишете писмо за всичко, което никога не сте успели да му кажете. Направете албум или табло за него, създайте паметник в негова чест (например, ако човекът е обичал цветя, създайте или финансирайте създаването на градинка), включете се в организация, която подкрепя важна за вашият любим човек кауза

• Погрижете се за тялото си. Спете достатъчно, хранете се и се движете редовно. Не използвайте алкохол или наркотици, за да подтиснете болката от мъката или да си повишите изкуствено настроението. (това се отнася и за антидепресантите, които уж отслабват мъката, но мъката, за разлика от депресията, не е заболяване, и маскирането на болката с медикаменти не помага, за разлика от изживяването на скръбта). Здравословните навици ще ви помогнат в скърбенето, но използването на химични вещества ще забави възстановяването и може да доведе до дългосрочна зависимост.

• Не позволявайте на други хора да ви казват как дасе чувствате, нито пък сами си нареждайте как да се чувствате. Вашата мъка е ваша собствена и никой не може да ви казва кога е време да “продължите” или да я “преодолеете”. В същото време е съвсем нормално да се ядосвате на човека, който е починал, да плачете всеки ден, ако ви е мъчно, да крещите на небесата без това да ви смущава. Всъщност, няма нищо лошо и ако се смеете. Ако гледането на серии на Братя Маркс ви помага да се чувствате добре, никой няма право да ви казва, че това не е уместно.

• Планирайте предварително. Всички годишнини, празници и важни събития в живота могат да бъдат особено мъчителни. Бъдете готови за емоционалните сривове и знайте, че те са напълно нормални. Ако празнувате заедно с други роднини, поговорете с тях предварително какви са техните очаквания и се споразумейте как да почетете и починалия ви любим човек.

Скърбене при самоубийство

Самоубийството на любим човек повдига болезнени въпроси, съмнения и страхове. Някои култури го разглеждат като срамно действие или обида към Бог. Живите се питат: Защо любовта ми не беше достатъчна, за да го спаси? Какво трябваше да направя? Къде сбърках? Какво ще си помислят хората? Чувствата на провал, срам и вина надвишават мъката от загубата.

Освен гореописаните стратегии за възстановяване, за вас е важно да направите следното, ако сте загубили близък при самоубийство:

• Ако сте притеснени по религиозни съображения, опитайте да се свържете с внимателен последовател на вашата вяра, който не бърза да съди и поговорете открито с него за това, което се е случило и за вашите чувства.
• Вместо да се притеснявате за клеймото на самоубийството, концентрирайте се върху вашето собствено възстановяване и оцеляване.
• Изправете се пред думата “самоубийство”, колкото и да ви е трудно. Ако пазите причината за смъртта в тайна, никога няма да можете да говорите свободно за човека, който сте загубили и ще си препречите пътя към възстановяването.
• Разговаряйте открито със семейството и приятелите си, за да могат всички да изразят мъката си.
• Направете нещо в полза на другите, в памет на починалия ви близък.

Разликата между мъката и депресията

Ако скърбите, може да изпитате различни симптоми на депресията, като чест плач, дълбока мъка и подтиснато настроение. Обаче, макар депресията обикновено да се определя като психологическо заболяване, скърбенето не е. Мъката е нормална и здравословна реакция към загубата и не е болест. Симптомите й са болезнени, но те спомагат за адаптацията.

Американската психиатрична асоциация твърди, че като правило, обичайното скърбене не изисква използването на антидепресанти. Медикаментите могат да облекчат някои симптоми на мъката, но не могат да повлияят на причината, която е самата загуба. Заглушавайки болката, която трябва да бъде преработена психически, антидепресантите забавят процеса на скърбене. Когато скръбта дълго време пречи на дейността ви, може би вие страдате от депресия. Ако по-рано сте страдали от депресия, или ви липсва подкрепа, вие сте особено застрашен.

Симптоми на депресия при скърбене:

• Силно чувство за вина
• Мисли за самоубийство
• Чувство за безполезност
• Бавен говор и движения
• Неспособност за работа извън или в къщи, или за учене
• Вече не намира удоволствие в предишни любими дейности
• Халюцинации за починалия

Ако изпаднете в депресия след загубата на любим човек, вероятно ще ви трябва професионална помощ, за да я преодолеете.

Как шокът влияе на процеса на скърбене

Мъката често се примесва с шок, когато загубата е внезапна и неочакван – смъртоносен сърдечен удар, катастрофа, убийство – или събитие, нарушаващо нормалния жизнен цикъл, като смърт на дете. Например, човек, който се е грижил за партньора си по време на дълго боледуване ще скърби след смъртта му, но човек, който види неочакваната смърт на партньора си в автомобилна катастрофа, вероятно ще изпадне в шок. Неочакваната загуба е по-трудна за преодоляване, особено ако нямате социално приемлив начин за изразяване на скръбта, като в случаите на мъртво раждане или спонтанен аборт.

Докато шокът винаги включва мъка, двете състояние са много различни в това, как ги усещате и как ви влияят. Мъката е нормална реакция на загубата, като симптомите й намаляват с времето. От друга страна, шокът е демобилизираща реакция, която може да попречи на процеса на скърбене, да провали живота ви и да ви остави психологически уязвим. Ако преживявате шокираща загуба, помислете си за контакт с професионалист, който да ви помогне.

Националният Институт за шока и загубата при децата, предлага таблица, която сравнява изживяването и влиянието на скръбта и шока:

При скръб:

тъгата е основната емоция

мъката се усеща като нещо реално

разговорите за мъката облекчават

болката се свързва със загубата

яростта е без склонност към насилие вината е по повод недовършените емоционални взаимоотношения с починалия

вашата самооценка и самоуважение обикновено остават непроменени

сънувате човека, който сте загубили

състоянието ви се подобрява от самосебе си с времето.

При шок:

ужасът е основната емоция

шокът се усеща като нещо нереално

разговорите са трудни или невъзможни

болката е свързана не само със загубата, но и с ужас, безпомощност и усещане за опасност

яростта често включва насилие към себе си или другите

вината включва самообвинение за това, което се е случило или мисли, че вие е трябвало да пострадате

вашата самооценка и самоуважение са изменени и намалени

сънувате, че сте застрашени

без терапия, състоянието ви може да се влошава

И после се чудим защо е такава странна, нелогична, летяща в облаците и въобще съвсем, съвсем налудничава. То си е ясно - от зодията й е.

Водолеите са дружелюбни - така и Любовта по хората ходи и с всеки се опитва да бъде приятел. Показва на всички ведрото си усмихнато лице и ги примамва в капана си. Ама след като се влюбиш, се оказва, че разсеяната и отвеяна Любов съвсем не е помислила за всичко. Дали ти отвръщат на любовта - кой знае? Дали човекът отсреща е подходящ за теб - че кой да мисли? Ще бъдете ли щастливи или не - всички тия подробности нея хич не я вълнуват. Обичате ли? Обичате! Толкоз!

В нашия рационален и мъжки свят, Любовта е по женски кокетна и нелогична. Как иначе да си обясня, че съседката ми е залюбила тип с 12 години по-голям от нея, че племенницата ми въздиша по другарчето си от детската градина, а най-добрата ми приятелка се хвана с мъж една глава по-нисък от нея? Няма ред, няма дисциплина.

Ако Логиката правеше двойките, тогава всичко щеше да е симетрично, подредено и организирано. Може би Логиката е зодия Дева? Но Девите са притеснителни, та сигурно затова не се е захванала с човекогрупиране.

Виж, Любовта не страда от скрупули. Витае си из бъдещето, намира ти някой, в когото се влюбваш безпаметно и колкото и да се питаш - какво всъщност е Любовта - отговор не намираш.

Ако е чувство - защо е хем приятно, хем болезнено?

Ако е мисъл - защо ни отдалечава от разума?

Ако е действие - защо само въздишаш отдалеч, мечтаеш и не смееш да си кажеш дори?

Все пак, казват, че Водолеите живеят в бъдещето. Може това да е отговорът - колкото и да е болезнена Любовта, пътят ни към бъдещето е в нея.

Л

Зима е, от няколко дни не сме зървали небето от облаци.

Но си имаме прекрасни цветя, снимани през отминали лета.

Каква по-хубава гледка в мрачния ден?

L & R

Дребно и с остри зъбки. Има си много скривалища навсякъде из мен и току ме изненадва. Понякога се таи в очите ми, понякога се таи в ума ми, понякога е в тялото, в ръцете, дори и в гласа ми. Често огладнява и почва да ме гризе. И тогава сълзите потичат от очите, тялото се сковава, ръцете се разтреперват, а гласът изчезва. Мъката е дребна и не може да ме унищожи. Нанася малки поражения, които бързо оздравяват. Лесно се плаши от шум, от активност, от човешки компании. Тогава се скрива нейде надълбоко и може би заспива. Изглежда сякаш я няма, сякаш си е отишла завинаги. Но тя е упорито животинче и не се отказва лесно. Някои думи, някои спомени й служат за примамка. Тогава дотичва бързо и ме захапва лакомо. Най-активна е вечер, когато няма какво да я плаши. Тогава съм изцяло нейна.
Защо я търпя и не съм я изгонила? Защо я оставям да глозга отново и отново спомените ми?

Просто е. Чакам да изяде цялата болка. Спомените ще станат светли и ще се радвам, че ги имам.

Л

Тук съм, ето ме! Защо ли някои хора ми казват, че им липсвам? Аз не съм изчезвала. Може да ви липсва написаното от мен, но за да пише човек, му трябва муза. В момента моята е на ски-почивка нейде и сигурно пътищата обратно са затрупани от сняг. Но аз съм тук. Знам, че много хора четат тук, но не смеят да ми се обадят.
Затова ще кажа публично - липсвате ми! Липсват ми старите приятели, които не се обаждат, които не смеят да ме заговорят.

Липсват ми и новите приятели, за които нямам време, защото отново почнах работа.

Не се страхувайте да ми се обаждате. Аз съм все още жива, все още се радвам да общувам с хората, все още ме вълнува как сте, добре ли сте, какво е новото при вас и мога да говоря както за сериозните ви проблеми, така и да се смея над ежедневните дреболии.

Аз съм тук, отново. И вие ми липсвате.

L

Първи са благодарностите - благодаря на всички за милите думи и съчувствието! Радвам се, че в тежкия момент мислихте за нас и ни подкрепяхте! Благодаря Ви!

Втори са извиненията - ако смятате, че темата за гробищата е проява на лош вкус - харесвате си хиксче или стрелкичка в горния край на прозореца и си свиркате.

Трети са разсъжденията - по темата за гробищата, избрана очевидно защо.

Който си мисли, че гробищата са мрачно, страшно и подтискащо място много греши. Всъщност, който си го мисли, сигурно почти не е стъпвал там. Фантазиите за бродещи духове, за надигащи се скелети и прочие холивудски кич нямат нищо общо с реалността.

Гробищата са спокойно и тихо място. Място на обич. Всъщност гробищата са място за живите.

На мъртвите и без това им е все едно къде ще ги оставиш, колко мрамор ще струпаш на главите им, какви свещи ще им палиш. Те са мъртви. Тяхната роля на този свят е свършила. Единствено тялото им все още участва в кръговрата на веществата. Гробищата са място за живите.

Живите са тези, които имат нужда да се спрат, на тихо място, сред цветя и дървета, сред хладната красота на мрамора и да си спомнят. Да погледат грациозните стрелкания на катеричките, да чуят птиците. Имат нужда да си поплачат, без някой да ги гледа. Имат нужда да постоят спокойни. Имат нужда от всичките малки ритуали, които едва ли са нужни на Бог или на мъртвите.

Защото не е лесно да пуснеш някого да си отиде. Не е лесно да приемеш мисълта, че повече не можеш нищо да сториш за него. Затова - палиш свещи, садиш цветя, поръчваш снимки в златна рамка и се чувстваш полезен. Гробищата са място за живите.

Всеки ден минавам по алеите им и погледът ми се плъзга по надгробните плочи. Все едно прелиствам каменните страници на лексикон, от които ме гледат снимки на хора, статуи, нарисувани цветя, книги, кратки стихове, а на едната страница дори се мъдри подробна рисунка на фолксваген с изписан регистрационен номер. Тук-там се вижда и каква е била професията на отишлия си от този свят. На някои пише, че са капитани, генерали, архитекти, лекари. Има собствени стихове на починали поетеси, а има и просто имена и дати. Обикновени хора, водили обикновен живот.
Всички те - от бебето до бабите и дядовците са били обичани от някого. Почти навсякъде присъства думата “обич”. “С много любов”, “Обичаме те”, “Цялата ни любов” … “прости ни”. Какво им е мрачното на гробищата тогава? Щом са място на любов?

Обичам да ходя там привечер. Тогава почти не се срещат хора по алеите и оставам насаме с моето отпътувало надалеч детенце. Запалвам свещички и треперливите им пламъчета сякаш искат да изпратят всичките ми светли чувства чак до него. Тук-таме в сумрака забелязвам да трепкат други пламъчета. И ми става хубаво. Живите не са забравили своите мъртви. Спомените им греят ярко в мрака.
Тръгвам към дупката в стената. Който ме познава, знае, че си падам по преките пътеки и срутения на едно място зид ми спестява доста ходене. Минавам покрай турската част на гробищата. Мраморни плочи с турски имена, насочени на север. Гробовете на българите сочат на изток. Забити в пръстта ромбовидни дървени плочки. От българските гробове стърчат дървени кръстове. Цветя. И надписи на кирилица - “Рухуна ел фатиха”. На българските пише - “Почивай в мир”.

Толкова си приличаме в желанието да почетем заминалите любими хора. Каквито и да сме тук и сега, чувствата ни са еднакви.

Гробищата са за живите.

L

Не можеш да ме разбереш,

Не казвай „Знам какво е!”,

Не казвай, че ще оцелея,

Че злото за добро е.

Не ми разправяй, че е тест,

Че съм благословена,

Че съм избрана точно аз

От всички в таз вселена.

Не отговаряй вместо мен

На моите „Защо?”-та.

Не казвай докога да жаля,

Че кратък бил живота.

Недей тегли, недей мери

На мъката товара.

Не ме учи как да скърбя,

Кога да разговарям.

Във болката си потопена

За всичко аз нехая.

Но все пак, застани до мен

И стой със мен до края.

Приемай ме, каквато съм,

Как плача, как немея.

Хвани ме просто за ръка,

Кажи ми – „С теб жалея!”

Няма го вече малкото ни момченце. Вече всичкото време на света е наше, но ръцете ни са празни. Бродим из улиците и гледаме небето. Някъде там е една светла душица и ангелите славят подвига му на земята.

В неделя ще се съберем в София, заведение “Славяни”, от 14 часа, за да си спомним за Криси. Който желае, нека заповяда.

L & R

1. Нямаш право на име.
Персоналът упорито те нарича “майче”. Колкото и време да престоиш в отделението, никой не те пита за името. Можебито това е начинът да се дистанцират? Все пак, предпочитам да ме наричат “госпожо”.
2. Нямаш право на храна.
Ако сте в затворено отделение, по правило не бива да излизате от него. Но вътре няма осигурена храна. Как и кой ще ти реши проблема си е твоя работа. Мисли му, ако си от друг град или близзките ти не могат да търчат по няколко пъти на ден с торбите.
3. Нямаш право на сън.
Независимо колко си спал през нощта, в 6 сутринта трябва да станеш. Защото ако персоналът те свари да лежиш или спиш, се сърди, че “проявяваш неуважение”. Майките късметлийки спят на легло, други на едно легло с детето си. А тези без късмет - на столове, къси диванчета и каквото друго намерят.
4. Нямаш право на лична хигиена.
Освен ако не ти е проблем да се къпеш със студена вода в общата тоалетна на етажа. Ака си майка на новородено, с лохии, проблемът си е лично твой. Никой не те е канил да идваш в болницата.
Друга екстра е липсата на тоалетно казанче, което предоставя възможност водата да се излива с обикновена кофа. И ако в тоалетната има светеща крушка - считайте се за късметлии.
5. Нямаш право на избор кой да те лекува.
Дори да е бил груб с теб или да не ти е обърнал внимание, не можеш да откажеш “услугите му”. Нямаш право на информация какво и защо правят на детето ти, освен ако не тръгнеш да си я търсиш сам упорито.
6. Нямаш право да изискваш персоналът да се съобразява със специфичните нужди на детето ти.
Но пък персоналът има право да смъкне кожата му или да му спука десетина вени, докато се убеди от опит че е трябвало да те послуша.
7. Нямаш право на хигиена на детето.
Никакви условия за стерилизация на биберони, освен ако не си носиш собствен стерилизатор. Отговорът на този въпрос е “ама нали всяко дете пие от собствено шише?”
Няма къде да се гладят пелени, дори ако решиш да ги переш на място. Тежко на тези, които нямат съпруг или баби, които да се погрижат за прането и гладенето.
Топла вода има за час вечер. Всъщност и толкова им е много на майките - та кой си мие бебето повече от 5 минути на чешмата?
Това, че с детето сте в болница, заобиколени от куп потенциални зарази си е отново изцяло твой проблем.
8. Нямаш право да заемаш място в пространството.
При всичкото нямане в болницата, постелки, храна, лекарства, памперси, кани за гореща вода, стерилизатори, дрехи на детето и майката, всичко което си донесъл трябва да е невидимо и да не заема място.
9. Нямаш право на умора.
Майките дежурят край кувьозите и леглата на децата си по 24 часа, 7 дни седмично, без да е задължение на някого да ги отменя или да им помага. Хранене, сън и спокойствие не им се полагат. Да му мислят, ако искат да имат достатъчно кърма или сили да са опора на детето си.
10. Нямаш право на недоволство и оплакване.
Защото персоналът “има голямо сърце” и 20-годишен стаж, т.е. по презумпция е безгрешен.

На какво имаш право? На “благодарности”.

L