Потеглих към Пратера с лек скептицизъм. Не очаквах, че ще ме впечатли, защото миналото лято бяхме изкарали един незабравим ден в голям и нов увеселителен парк в Холандия.

Първото, което видяхме  – старото виенско колело – затвърди съмненията ми. Стори ми се рисковано да се качвам на бараки, окачени на грамаден кръг. Какво толкова го рекламираха и титуловаха “символ на града”?

 

За щастие, Пратерът беше скрил доста козове в ръкава си и бързо успя да възбуди детския дух към приключения в мен. На първо място, имаше ново и много по-красиво виенско колело, на което се повозихме с удоволствие и от което се откриваше чудесна гледка към града. Стара Виена явно е строена по стандарт – пет етажа, не повече, не по-малко, и равните червени вълни на покривите са надвишавани само от стърчащите на непозволена височина модерни бизнес-небостъргачи.

Новото колело се върти с добро темпо, но не е страшно. Наоколо обаче е пълно с атракции, които ме смразяват. Едната от тях е двойна седалка, въртяща се около оста си, прикрепена на дълъг прът, също въртящ се около ос. Ужас! Да те подмятат напред-назад високо в небето е тръпка, която не желая да изпитам. Още не мога да забравя как миналата година Ричи ме убеди да се кача на нещо като трибуна, също въртяща се напред-назад около надлъжната си ос, която на всичкото отгоре те вдига на десетина метра над земята и после те спуска с лицето или с главата надолу. Със затворени очи е поносимо, но после ги отворих и съжалих. Обичам да летя, но не и да правя лупинги, това е.

В Пратера има влакче, при което си захванат откъм гърба и летиш с лице към земята, има синджирена люлка, която пълзи нагоре по висок пилон, докато се окажеш летящ на голяма височина, наклонен настрани от центробежните сили.

Огледахме страшните атракции, но като че ли ежедневието ми доставя достатъчно адреналин, затова не ги пробвах.Като цяло си личеше, че паркът е старичък. Не западнал или неподдържан, просто цялостната декорация беше в стил, характерен за едни вече минали времена. Мястото е много зелено и приятно за разходка.

Обиколихме го, поснимахме се пред някои странни скулптури и решихме да пробваме една “Къща на действието”. В нея се влизаше по мостче през голям въртящ се тунел, нашарен с усукани ивици.

Отначало си помислих, че усещането че залитам в посоката, в която се въртят ивиците е чисто оптична илюзия, но после разбрах, че номерът го прави мостчето, което се накланя.Ихуу, това ме развесели, естествено, и хукнах подир Ричи, който вече се катереше по тъмен наклонен тунел, захващайки се за светещите фигурки, каквито слагат по стените за катерене. Тунелът после се изравни, само че подът беше покрит с ролки, като конвейер, които подхлъзваха неразумно стъпилия отгоре им.

Емоциите растяха, затова като видях в сумрака огледалните стени на лабиринт, с радост се втурнах в него, подрипнах към единственото тъмно място, което помислих за коридор и се врязах със сила в стената. Ох. Защо полетът трябва да трае толкова кратко? Нищо ми нямаше, само очилата ми се бяха изкривили по странен начин, добре че Ричи е сръчко и после ми ги оправи.

Малко се вкиснах, но все пак се помотахме из тъмния лабиринт, пуснахме се по пързалката, катерихме се по мрежестите стени и се промушвахме между клатещите се боксови чували, въобще си изживяхме най-детските емоции. Точно пред изхода имаше плочки, които хлътват като клавиши, щом стъпиш на тях и издават звук, така че напуснахме къщата, съпроводени от най-веселата и кошмарно дрънчаща музика.

Жегата отвън беше набрала сила, затова не пропуснахме водната пързалка, тип “Дива река”, позяпахме състезанията с автомобили на пистата и ездата на кончета, и решихме, че ще се върнем отново тук, само че съпроводени от деца или поне от някоя по-луда компания.

L